Лусинда Райли
Сестра на бурята (38) (Историята на Али)

36.

— Здравей — отвори ми Том с усмивка вратата на Фроскехусе и ме покани вътре. — Заповядай в гостната. Искаш ли нещо за пиене?

— Само чаша вода, благодаря.

Когато Том излезе, огледах всекидневната. Беше обзаведена в старовремски норвежки стил: с домашнотъкани дамаски и много уютна. Няколко различни кресла и диван с дантелени покривчици по облегалката бяха подредени около огромна желязна печка, която несъмнено се справяше със северняшкия студ. Най-забележителният предмет в стаята беше лъскавият черен роял пред еркерния прозорец с изглед към живописния фиорд под нас.

Отидох да разгледам отблизо рамкираните фотографии, подредени по грозноватото бюро в стил рококо. Една от тях веднага привлече вниманието ми: малко момченце на около три години — вероятно Том — седнало в скута на жена край озарения от слънцето фиорд. Имаха еднакви широки усмивки, цвят на кожата и големи, изразителни очи. Когато Том се върна, веднага разпознах в лицето му чертите на малкото момченце от снимката.

— Извинявай за вида на къщата — рече той. — Нанесох се тук едва преди няколко месеца, когато майка ми почина, и още не съм намерил време да подменя интериора. Аз самият се увличам по минималистичния и съвременен скандинавски стил; този музей на миналото не е по вкуса ми.

— Всъщност тъкмо си мислех колко ми харесва. Толкова е…

— Истинско! — казахме двамата в един глас.

— Прочете ми мислите — коментира Том. — Е, тъй като проучваш Йенс и Анна, е хубаво, че успя да видиш оригиналния интериор на къщата, преди да отиде в боклука. Голяма част от мебелите са техни и вече са на сто и двайсет години. Като всичко останало в къщата, включително водопроводните тръби. Купили са земята — по-скоро Анна я е купила — през 1884-а и са строили къщата една година.

— Не бях чувала за никой от двама им, преди да прочета книгата — признах леко засрамено.

— Ами от двамата Анна придобила по-голяма известност в Европа, но и Йенс бил важна клечка, особено в Берген. Прославил се истински чак след смъртта на Григ през 1907-а, макар че определено е имитирал маестрото с музиката си, и то не чак толкова умело, ако трябва да съм честен. Не знам доколко си запозната с участието на Григ в живота на двама им…

— Доста, ако може да се вярва на книгата на Йенс. Особено за това как помогнал на Анна, спасявайки я от пансиона в Лайпциг.

— Да. Е, тъй като още не си прочела моята книга, няма как да знаеш, че именно Григ намерил Йенс, който по онова време живеел в Монмартр с някакво момиче, художнически модел. Покровителката му, баронесата, го била изоставила и едвам изкарвал прехраната си, свирейки на цигулка със замъглено от алкохол и опиум съзнание, както било типично за бохемския кръг в Париж. Знае се, че Григ му дръпнал едно конско, дал му пари за билет до Лайпциг и го пратил в краката на Анна.

— Откъде знаеш всичко това?

— От прадядо ми Хорст, който пък научил от Анна на смъртния й одър.

— А кога се върнал Йенс?

— Около 1884-а.

— Няколко години, след като Григ спасил Анна в Лайпциг? Откровено казано, Том, краят на книгата ме депресира. Не можах да разбера защо Анна би приела Йенс обратно след огромното му предателство и толкова години на раздяла. А сега се чудя и защо му е било на Григ да издирва Йенс в Париж. Със сигурност е знаел какво изпитва Анна към него. Просто главата ми не го побира.

Том впери поглед в мен, сякаш прехвърляше нещо в ума си.

— Е, това й е недостатъкът на историята, както се уверих, докато проучвах миналото на семейството ми — отбеляза накрая. — Имаш фактите, но няма как да разбереш действителните човешки подбуди зад тях. Не забравяй, че Йенс е писал биографията. Изобщо не разбираме мислите на Анна. Книгата е била издадена след смъртта й като един вид поклон от страна на съпруга й.

— Аз лично бих грабнала ножа, ако Йенс се довлечеше до моя праг. Според мен Ларс, първият й годеник, беше много по-удачен избор.

— Ларс Трулсен? Знаеш, че заминал за Америка, където станал сравнително прочут поет? Оженил се за трето поколение нюйоркчанка с норвежки корени и им се народили цял куп деца.

— Сериозно? Това поне ме успокоява. Доста ми стана жал за него, но то е ясно, че ние, жените, невинаги избираме добрия, нали?

— Май ще се въздържа от коментар — изкиска се Том. — Мога да кажа само че поне в очите на околните водили щастлив брачен живот. Йенс останал вечно благодарен на Григ, задето го спасил от клоаката на Париж, и на Анна, задето му простила. Двете двойки прекарвали много време заедно, понеже живеели в съседство. След смъртта на Григ, Йенс подпомогнал основаването на музикален факултет към Бергенския университет с парите, завещани от Григ за културно развитие. Това е днешната академия „Григ“, където завърших аз.

— Не знаех нищо за съдбата на семейството след 1907-а, докъдето свършва книгата на Йенс, и дори не съм чувала негови композиции.

— По мое скромно мнение не е оставил особено значимо музикално наследство. Макар че докато подреждах множеството му папки с партитури, гнили толкова години в кашони в таванската стая, се натъкнах на нещо много специално. Негов концерт за пиано, който, доколкото разбрах от проучванията си, така и не е стигнал до публиката.

— Наистина?

— Тъй като тази година отбелязваме стогодишнината от смъртта на Григ, са организирани множество събития, включително голям концерт тук, в Берген, за тържествен финал на празненствата.

— Да, Уилям спомена.

— Както се досещаш, акцентът е върху норвежката музика и би било чудесно да направя посмъртна премиера на загубеното произведение на прапрадядо ми. Разговарях с комисията, отговорна за програмата, и със самия Андрю Литън, почетният ни диригент и мой ментор в диригентството. Всички чуха композицията, която според мен е изумителна, и я включиха в концерта на седми декември. Понеже на тавана намерих само нотите за пиано, помолих един много талантлив мой приятел да се заеме с оркестрацията. Но като се прибрах от Ню Йорк вчера, на телефонния секретар ме чакаше съобщение, че майка му се била разболяла преди няколко седмици и още не бил започнал работа по партитурата.

Том се умълча за миг и веднага прочетох разочарованието по лицето му.

— Не виждам как ще е готова за декември. Жалко… според мен това е най-добрата композиция на Йенс. Пък и премиерата на оригинално произведение от Халворсен, свирил на първото представление на „Пер Гинт“, щеше да е невероятно постижение. Е, стига съм се оплаквал. Кажи, Али, ти свирила ли си някога в оркестър?

— О, не. Не мисля, че уменията ми се простират чак дотам. Аз съм по-скоро дилетант.

— Чух те снощи и определено не съм съгласен. Уилям каза, че си учила флейта четири години в Женевската консерватория. Това далеч не е дилетантско ниво, Али — смъмри ме той.

— Може и да не е, но допреди броени седмици се занимавах професионално със състезателно плаване.

— Наистина ли? Как избра точно тази професия?

Седнахме на по чаша билков чай, който Том изрови от бюфета, и му разказах накратко историята на живота си и събитията, довели до пристигането ми в Берген. Май свиквах да я разказвам фактически, вместо емоционално. За добро или лошо.

— Божичко, Али! Мислех си, че моят живот е объркан, но твоят… хм. Не знам как си се справила с последните седмици. Поздравявам те от сърце.

— Гледах да се занимавам с миналото си — отвърнах през стегнато гърло, готова да сменя темата. — Е, след като те отегчих до смърт с житието си, ще ми върнеш ли услугата, като ми разкажеш за последните Халворсен. Стига да нямаш нищо против — побързах да добавя, съзнавайки, че все пак става дума за семейството му. Не исках да реши, че опитвам да се намърдам в него. — Така де, каквато и да е връзката ми с вас, трябва да е от последните поколения, защото съм само на трийсет.

— И аз. Роден съм през юни. Ти?

— На трийсет и първи май, или поне така знам от приемния ми баща.

— Сериозно? Е, аз съм на първи юни — поясни Том.

— Родени сме само с ден разлика — проточих умислено. — Както и да е, слушам те.

— Ами — Том отпи глътка кафе, — отраснах тук, в Берген, с майка ми, която почина преди година. Затова и се преселвам във Фроскехусе.

— Моите съболезнования, Том. Както вече разбра, знам какво е чувството да загубиш родител.

— Благодаря. Преживях го много тежко, защото бяхме доста близки. Мама ме отгледа сама и нямах баща, който да ни помага.

— А познаваш ли го?

— О, да. — Том вдигна вежда. — По негова линия имам кръвна връзка с Йенс Халворсен. Феликс, баща ми, е негов правнук. Но за разлика от Йенс, който все пак се завърнал при Анна, баща ми така и не пое отговорностите си.

— Жив ли е още?

— Съвсем, въпреки че е бил с двайсетина години по-възрастен от майка ми, когато са се запознали. Според мен баща ми има най-голяма музикална дарба от всички поколения Халворсен. А майка ми, също като Анна, имаше прекрасен глас. Накратко казано, тръгнала на уроци по пиано при баща ми и той я прелъстил. Забременяла от него на двайсет. Той отказал да ме припознае и я посъветвал да направи аборт.

— Много жестоко. От майка си ли го научи?

— Да. И като познавам Феликс, напълно й вярвам — обясни равнодушно Том. — След като съм се родил, й било много тежко. Собствените й родители — провинциално семейство от севера с доста старомодни ценности — се отрекли от нея. Марта, майка ми, едвам свързвала двата края. Имай предвид, че преди трийсет години Норвегия била сравнително бедна държава.

— Колко ужасно, Том. И какво направила?

— За щастие, прадядо Хорст и прабаба Астрид се намесили и ни приютили тук. Но мисля, че майка ми така и не се съвзе от бездушната постъпка на баща ми. Цял живот страдаше от ужасяващи пристъпи на депресия. Така и не разви потенциала си на певица.

— Феликс припознал ли те е вече?

— Беше принуден, защото в тийнейджърските ми години съдът разпореди да се подложим на ДНК тест — обясни Том с мрачно изражение. — Когато прабаба ми почина, ми завеща къщата под попечителство, вместо да я остави на Феликс, внука им. Феликс оспори завещанието, твърдейки, че с майка ми сме алчни натрапници, затова и се наложи ДНК тест. И бинго! Стопроцентово доказателство, че във вените ми тече кръвта на Халворсен. Не че някога съм се съмнявал. Майка ми никога не би излъгала за подобно нещо.

— Ясно. Е, първо нека кажа, че твоето минало звучи също толкова драматично, колкото моето — отбелязах с усмивка, на която Том отвърна. — Срещаш ли се с баща си?

— От време на време из града, но не и по желание.

— Значи живее тук?

— О, да, горе в планината с купища уиски и вечна върволица от жени. Превърнал се е в същински Пер Гинт, който обаче така и не се покая — сви горчиво рамене Том.

— Малко съм объркана… Разказа ми за прабаба си и прадядо си, но май изпускаш едно поколение. Какво е станало с баба ти и дядо ти? Майката и бащата на Феликс?

— Това е историята, за която ти загатнах снощи. Не съм срещал никой от двама им. Починали са, преди да се родя.

— Съжалявам да го чуя, Том — пророних, учудена от сълзите в собствените си очи.

— О, боже, Али, недей да плачеш. Добре съм и продължавам с живота си. Ти си се сблъскала с по-тежка съдба, и то неотдавна.

— Знам, че си добре, Том. Извинявай, просто историята ме развълнува — признах, озадачена от този факт.

— Както си представяш, рядко говоря за това. Всъщност даже се изненадвам, че успях да излея душата си пред теб.

— Благодарна съм ти, че сподели, Том, наистина. Остана ми само още един въпрос. Разказвал ли ти е баща ти своята страна на историята?

Том ме изгледа странно.

— Възможно ли е да има друга страна?

— Ами, сещаш се…

— Освен това, че е безполезно, себично копеле, изоставило мама бременна?

— Да — пророних, осъзнавайки, че съм подхванала щекотлив въпрос. Затова побързах да отстъпя. — Ако съдя по чутото дотук, май наистина няма какво друго да се каже.

— Понякога и аз самият съжалявам Феликс — призна той. — Объркал е живота си напълно и е пропилял легендарния си талант. За щастие аз съм наследил малка част от него и винаги ще съм му благодарен поне за това.

Видях Том да надниква към часовника си и го приех като намек, че е време да си вървя.

— Е, трябва да тръгвам. Достатъчно те забавих.

— Не, Али, моля те, не си тръгвай още. Всъщност си мислех, че съм доста гладен. В Ню Йорк е време за закуска. Хапват ли ти се палачинки? Само тях мога да правя без готварска книга.

— Том, сериозно, кажи ми, ако искаш да те оставя на мира.

— Добре, ще ти кажа, но още не искам. Засега може да ми асистираш в кухнята. Става ли?

— Става.

Докато правехме палачинки, Том реши да ме поразпита още за моя живот.

— Останах с впечатление, че си била много привързана към осиновителя си.

— Да, бях.

— А и с толкова сестри едва ли някога ти е било скучно. На мен ми беше много самотно. Мечтаех си за братче или сестриче.

— Аз поне самота не знаех какво е. Винаги имаше с кого да си играя, какво да правя. Определено съм се научила да споделям.

— Докато на мен не ми се налагаше да отстъпвам нищо на никого, но и се дразнех, че съм златното момче на мама — призна той, мятайки палачинките в чинии. — Винаги съм изпитвал натиск да покрия очакванията й. Само мен си имаше.

— Нас пък със сестрите ми ни насърчаваха да бъдем себе си — казах, като седнахме на кухненската маса да ядем. — Чувстваше ли се виновен, че майка ти е страдала толкова, за да се появиш на бял свят?

— Да. И ако трябва да съм болезнено честен, когато я обземеше някой от честите й пристъпи на депресия и ми заявяваше, че животът й пропаднал заради мен, ми се искаше да й изкрещя, че не съм я молил да ме ражда и че изборът е бил неин.

— Май и двамата сме големи патиланци, а?

Той вдигна поглед към мен, стиснал вилицата си в ръка.

— Да, Али, големи. Всъщност е хубаво да си поговоря с някой, който разбира необичайната ми семейна история.

— Същото важи и за мен.

Погледнах го през масата и му се усмихнах. Той отвърна на усмивката ми и ме обзе страшно силно чувство на дежавю.

— Много странно — пророни Том след няколко секунди. — Имам чувството, че те познавам цял живот.

— Напълно те разбирам — съгласих се аз.

Като приключихме, Том ме закара до хотела.

— Свободна ли си утре сутринта? — попита ме той.

— Нямам планове.

— Чудесно. Тогава ще дойда да те взема и ще те изведа на едно морско пътешествие край пристанището. Тъкмо ще ти разкажа какво се е случило с Пип и Карине, дядо ми и баба ми. Както вече ти споменах, това е доста тежка и болезнена глава от историята на семейство Халворсен.

— Имаш ли нещо против да го направим на твърда земя? Незнайно защо, водата ме плаши, откакто Тео загина.

— Разбирам. Тогава какво ще кажеш отново да ми погостуваш във Фроскехусе? Ще те взема в единайсет. Лека нощ, Али.

— Лека нощ, Том.

Махнах му и се качих в стаята си. Застанах до прозореца и отправих поглед към водата, дивейки се колко часове бяхме прекарали с Том в разговори за какво ли не — за всичко — и колко лесно, непринудено общувахме. Взех си душ и легнах, замислена върху това, че до какъвто и резултат да доведеше разследването ми в миналото, поне си намирах нови и нови приятели.

И с тази мисъл потънах в дълбок сън.