Робин Йънг
Бунт (8)

5

Над хълмовете на Галоуей се сипваше сива зора. Над полята се беше спуснала бяла мъгла и сред нея добитъкът придобиваше странни очертания. Денят щеше да е горещ, но без слънце, а небето на изток обещаваше само влажен сумрак. Чайките кръжаха бавно над кафеникавите води на река Ур и претърсваха калните й брегове. С отдръпването на прилива в Солуей Фърт водата беше станала по-плитка.

На западния бряг на залива върху един широк хълм се издигаше замък, защитен от едната страна от реката, а откъм сушата — от дълбок ров. Дъното му беше покрито с лепкава, червена глина и единственото място, където можеше да бъде преминат, беше подвижният мост, вдигнат за през нощта. От дъното нагоре стърчаха два реда дървени колове и наподобяваха хора, които ще носят ковчег на погребение и чакат да поемат товара си. В подножието на коловете, обгърнати в мрак, невидими за стражите, които ходеха напред-назад високо горе по укрепленията, имаше седем мъже. Глината беше полепнала по ръцете им, по ръкавите и по предниците на подплатените им кожени туники. Беше изцапала и лицата им, закрити с вълнени качулки, както и триката и ботушите им. Седяха там повече от час, затънали до колене в калта, с крака, вкочанени от студа. Никой не говореше. До тях достигаха само равнодушните крясъци на чайките и приглушените разговори на стражите. От време на време се споглеждаха и очите им проблясваха, но после бързо извръщаха глави и всеки потъваше в собствения си свят в очакване на сутрешната камбана, като се питаха дали ще започне да бие, преди скриващата ги мъгла да се вдигне и небето да изсветлее и да стане по-бяло от пепел.

Минутите се точеха бавно, но накрая от вътрешността на замъка се чу да бие камбана. При звука й мъжете в рова изпънаха тела. Някои предпазливо започнаха да свиват и разпускат ръце и да пристъпват от крак на крак в рядката кал. Приглушеният говор на стражите бе заменен от резки подвиквания, когато се заеха с ежедневното си задължение да спускат моста. Той се разтресе, провиснал на крепящите го дебели въжета, и мъжете в рова вдигнаха глави, за да наблюдават как тъмната сянка се спуска към тях, а мъглата се раздвижва с приближаването му. После мостът се стовари с глух тътен върху коловете. Това беше последвано от стържещ звук, когато резетата на портите бяха дръпнати и по дъските горе се чуха да трополят стражите. Един от тях отиде до ръба на моста. Прозина се шумно и разтвори връхната си дреха и копчелъка си.

— Иди да пикаеш в шахтата, Боли.

Стражът погледна през рамо.

— Лордът замина. Тук няма кой да ме види.

— Освен ние — рече другият. — А дори жена ти не иска да види сбръчкания ти чеп.

Боли прати една псувня по адрес на ухилените си другари и продължи да се облекчава в рова. Жълтата струйка потече по един от коловете, спря се за миг в една вдлъбнатина в дървото и продължи надолу. Горещата течност обля ръцете на един от мъжете, подпрял се на стълба. Той вдигна нагоре глава. Боли тъкмо си закопчаваше гащите, когато се чу слабо трополене. Погледна по посока на коларския път, който водеше от подвижния мост към гората, и видя, че от мъглата се показват две фигури. Другарите му също ги бяха видели. Всички притихнаха и посегнаха към дръжките на мечовете си. Боли премигна в здрача, когато трополенето се усили. След миг си даде сметка, че двамата мъже търкаляха буре.

— Стой! — извика той, оправи връхната си дреха и излезе напред да ги посрещне. Кимна с глава към бурето. — Какво има вътре?

— Най-хубавата медовина, каквато правят отсам Солуей — отвърна единият от мъжете и спря в края на подвижния мост. — Нашият господар дойде за пазара в Буитъл, но ни изпрати с този подарък за лорд Джон Балиол. Ако негова светлост я хареса, господарят ни може да докара и още на разумна цена.

— Сър Джон не е тук. — Боли се приближи към бурето и го огледа.

— Какво е това? — провикна се един от другите пазачи и тръгна към тях по моста с ръка върху дръжката на меча.

— Медовина за сър Джон.

— А за нас няма ли?

Боли погледна търговците и се ухили.

— Ами ще трябва да я опитам, за да се уверя, че е добра.

Той откачи една зацапана глинена чаша от колана си, близо до дръжката на меча.

— И гледай да сипеш като за лорда.

Търговецът взе чашата, а другият изправи бурето. Наведе се и опипа запушалката. В това време на няколко стъпки по-нататък в края на моста се показа една мръсна ръка и се хвана за дъските. Внезапно търговецът се изправи. Замахна рязко и стовари юмрука си заедно с чашата в лицето на пазача. Тя се счупи в челюстта на Боли и парче от нея се заби в бузата му. Боли падна на една страна и от бузата и устните му бликна кръв. Другият страж извика и побягна, а другарят на търговеца вдигна крак и под туниката му проблесна металът на бронята му. Ритна силно бурето. Дървото се разцепи под ботуша му, той пъхна ръце в отвора и оттам се показа валмо агнешка вълна, от която извади два къси меча. Подхвърли единия на другаря си тъкмо в момента, в който съвзелият се Боли измъкна своя меч и изрева от гняв и болка. Двамата се нахвърлиха един върху друг и в този момент се чуха още викове. Останалите пазачи бяха забелязали фигурите, които се прехвърляха през края на моста. Първият мъж имаше нож между зъбите. Един от пазачите се втурна към него, но той се претърколи по дъските, стиснал ножа в ръка. Пазачът посегна да забие меча си в него, но мъжът отскочи встрани и замахна с ножа отзад зад коляното му, за да отреже ремъците, които придържаха наколенниците на бронята. Стражът нададе вик и падна, а нападателят му замахна отново с ножа и го заби в окото му. Пазачът се срина на земята и тялото му се сгърчи в конвулсии. Нападателят погледна надолу по моста, видя, че и останалите се бяха прехвърлили върху него, а по-нататък двамата с бурето продължаваха да се бият. Нямаше време да посегне към оръжията, защото отгоре му връхлетя друг страж. Избегна, снишавайки се, първия удар, но при втория мечът на стража се заби в корема му. Дебелата подплата на туниката му пое част от удара, но мъжът политна силно назад. Кракът му увисна във въздуха и той полетя в рова.

Боли, от чиято буза продължаваше да тече кръв там, където се беше забило парчето глина, нададе силен рев и замахна с меча срещу мъжа, който го беше ранил. Мъжът отби удара, а с другата ръка удари силно Боли по бузата, забивайки парчето още по-дълбоко. Боли извика и се опита да отскочи назад, а нападателят се хвърли напред срещу него, използвайки тежестта си. Блъсна го със свободната си ръка и събори окървавения пазач в рова. Докато другарите му продължаваха да се сражават, мъжът приклекна до разбитото буре и измъкна още къси мечове от вълната вътре. Втурна се по моста към другите, които бяха въоръжени само с ножове и не можеха да се защитават успешно срещу широките мечове на пазачите. Двама вече бяха убити. Обаче сега, когато другарите му отстъпиха назад, за да вземат оръжията от него, силите се изравниха. Щом нападателите се прегрупираха и отново се втурнаха в атака, чу се звън на камбана. Тупурдията беше разбудила останалите стражи на замъка. От бойниците полетяха стрели. Една се заби в земята зад мъжа, който донесе оръжията на другарите си, а сега тичаше с всички сили по моста. Заобикаляйки един мъртъв пазач, той стигна до портите тъкмо в мига, когато един от защитниците се втурна напред да го посрещне. Инерцията, която беше набрал, го изправи точно пред върха на меча на нападателя. Острието проби туниката и подплатата и проникна в меката плът на корема.

Нападателят натисна с цялата тежест на тялото си върху меча и го заби още по-дълбоко, а после с рязко въртеливо движение го изтегли навън. Пазачът остана на колене с ръце, притиснали раната, която обагри в червено туниката му с извезан бял лъв, а нападателят мина покрай него към онази част от моста, която се намираше зад портите. Започна да сече с меча си въжето, конци от което се късаха под ударите му. Когато то се скъса окончателно и се отпусна, мъжът измъкна един рог изпод туниката си. Поднесе го към устните си и издаде един-единствен плътен звук.

Шумът, последвал призива на рога, започна с приглушено трополене някъде във вътрешността на гората около замъка. Постепенно премина в оглушителен тропот, когато шейсетина мъже, от тях двадесетина на коне, се втурнаха по коларския път, следвани от бягащи с всички сили пешаци. Когато наближиха висящия мост, един ездач се отдели от групата и ги изпревари. Подкованите копита на бялата му кобила зачаткаха по дъските. В едната ръка държеше широк меч, а в другата щит, на който се виждаше червен орнамент на бял фон. Под бялата мантия, извезана по същия начин, носеше ризница и трико, а лицето му беше скрито под голям шлем. Ездачът пришпори коня си към портите. Разпръсна останалите там пазачи, които се мъчеха да ги затворят, и влезе във вътрешния двор.

Без да обръща внимание на разбягалите се стражи, конникът спря кобилата си пред голяма зала. Чу викове зад себе си от още приближаващи се в галоп ездачи и бутна със свободната си ръка вратата. Тя се разтвори достатъчно, за да може да влезе с коня вътре, като наведе глава, за да не се удари в трегера. В залата горяха само няколко факли, но беше достатъчно светло, за да види, че няма никой. По търкалящите се по масата чаши, една преобърната на пода кошница с пране и по-светлото петно на една от стените, където очевидно е бил окачен гоблен, личеше, че мястото е било напуснато набързо. Ездачът подкара коня по-навътре и тропотът от копитата му отекна глухо в празното помещение. На стената зад една маса, поставена върху подиум, висеше огромно знаме с извезан бял лъв, изправен на задни крака. Виждаше се само едното му око, което гледаше сърдито. Ездачът прибра меча в ножницата и свали шлема си, откривайки лице с изпъкнали скули и стоманеносини очи. Робърт Брус, графът на Карик, срещна погледа на лъва.

— Балиол! — каза тихо той.

Графът чуваше, че навън битката продължава, но замъкът се защитаваше само от малък гарнизон. Беше очевидно, че главният му обитател вече не е тук, въпреки че според слуховете трябваше да е обратното. Като се наведе, той остави шлема си върху една от масите и свали щита. Кобилата дъвчеше мундщука на юздата и по устата й имаше пяна. Брус освободи краката си от стремената, слезе от коня и бронята му издрънча. Отиде при една от горящите факли, свали я от скобата и се отправи към подиума. Стиснал зъби, прескочи стъпалата, а от раздвижването на въздуха факлата се разгоря по-силно. Без да сваля очи от белия лъв, той подложи факлата под знамето. Тънката коприна пламна моментално, а графът отстъпи назад. По устните му заигра лека усмивка, едновременно злобна и детинска. Продължи да стои там и да наблюдава как пламъците бързо обхващат знамето, когато усети, че нещо го блъсна в гърба. Графът се стресна и изпусна факлата, която се търколи по подиума, и пламъкът затрептя. Обърна се и видя мъж с широко отворени очи, който държеше кухненски нож. Като разбра, че бронята беше изпълнила предназначението си и ножът се беше плъзнал по нея, Брус гневно изръмжа, пристъпи напред и стовари обвития си в желязо юмрук в лицето на мъжа. Мъжът политна назад по стъпалата на подиума и се просна върху една маса, която се строши под тежестта му, а сребърните чаши издрънчаха по пода. Графът слезе по стъпалата, извадил меча си. Ритна настрани едно столче и се надвеси над мъжа, който лежеше по гръб сред парчетата дърво.

— Моля ви! — простена той и вдигна ръце. — Моля ви, аз…

Графът заби меча в гърлото му. Мъжът издаде гъргорещ звук, от широко разтворената му уста и от раната бликна кръв, а графът продължи да натиска меча, докато не опря в камъка на пода и повече нямаше накъде да отиде. Тялото на мъжа се тресе в конвулсии няколко секунди, а после притихна. Графът се наведе, за да избърше оръжието о туниката на човека, а в този момент вратите се разтвориха и вътре влязоха група мъже, водени от бащата на Брус. Лордът на Анандейл държеше шлема си под мишница, бялата му коса беше почти прозрачна на светлината, идваща от вратата. Върху дебелата туника отпред беше извезан син лъв — древният герб на клана Брус от времето на крал Дейвид I, направил ги лордове на Анандейл. От дясната страна на гърдите имаше забоден изсушен кафяв лист от палма, донесен от Светите земи, за да им напомня за времето, когато бяха участвали в кръстоносния поход. За графа той извикваше пред очите му спомена за червеникавокафяв път, който се простираше отвъд стените на столицата на кръстоносците Акра под яркочервено небе, за призивите за молитва, които ехтяха от минаретата и бяха заглушавани от звъна на църковни камбани. Бяха се сражавали срещу сарацините под знамето на лорд Едуард и той ги беше наградил за вярната им служба, като издигна на още по-високо равнище тяхното и без това завидно положение в Англия. Графът изведнъж реши, че онези славни дни няма да свършат с това сухо листо, забодено на гърдите на баща му.

Лордът забеляза знамето на Балиол, което се гърчеше в пламъци зад изцапания му с кръв син.

— Гарнизонът се предаде. Буитъл е наш.

Думите му бяха заглушени от силен вик. Нададе го млад мъж, един от няколкото задържани от рицарите, които придружаваха лорда. Той се отскубна от тях, заварвайки ги неподготвени, и изтича до мъжа, проснат сред остатъците от счупената маса. Падна на колене, избута встрани счупените дъски и подложи ръце под главата на мъжа. Кръвта се разля по дрехите му. Погледна Брус, по чийто меч все още имаше голямо петно кръв.

— Копеле! — извика задъхан той и се изправи. — Копеле!

Графът присви очи.

— Убийте този хлапак — нареди той, давайки знак на двама от васалите си и двамата рицари от Карик.

Те пристъпиха напред, но гласът на лорд Анандейл ги спря:

— Казах, че битката свърши. Гарнизонът е свободен да си върви.

Рицарите погледнаха графа, после лорда и наведоха оръжията си.

— Можеш да си вървиш — каза лорд Анандейл на младежа, без да обръща внимание на гнева, изписан върху лицето на сина. — Няма да ти бъде сторено никакво зло.

— Не и без баща ми — процеди през зъби младият мъж. — Той беше икономът на сър Джон Балиол. Заслужава прилично погребение.

След като помисли малко, лордът кимна на двама от хората си:

— Помогнете му.

Младежът вдигна тялото на баща си с помощта на двамата рицари от Анандейл и мина покрай графа на Карик.

— Да те стигне проклятието на свети Малахия! — просъска младежът.

Брус презрително се изсмя.

— Малахия? Запази заплахите си за някой, който вярва в такива неща — процеди през зъби той и пристъпи напред.

— Остави го — властно го спря лордът.

Ала докато наблюдаваше как младият човек носи трупа в сивото утро, лицето на лорд Анандейл беше уплашено.