Робин Йънг
Бунт (20)

17

Град Линкълн беше удавен от дъжд. Облаци задръстваха небето, от което безкрайни потоци се изливаха върху главите на тълпата, събрала се пред катедралата. Майки и деца, занаятчии и фермери, ханджии и просяци, набожни и любопитни, всички стояха сгушени едни до други под проливния дъжд и чакаха да зърнат още веднъж кралското шествие, което час по-рано беше потънало в сводестия мрак на катедралата. Горе камбаната продължаваше да бие, звукът й отекваше в главите на мълчаливото мнозинство, из наводнения пазар и пустите улици зад него.

В подобната на пещера вътрешност на катедралата смълчаните богомолци се молеха с наведени глави, изпълвайки пътеките, които водеха до ангелския хор. Лордове и дами, барони и рицари, камериерки и кралски чиновници, всичките бяха облечени в черно и с лица, покрити с качулки или воали. Платът върху щитовете скриваше цветовете и гербовете и правеше рицарите анонимни и еднакви в скръбта им. Катедралата също беше в траур с ленти от тънка черна коприна, които се спускаха от арките. През трикрилите и четирикрилите готически прозорци на средния етаж се процеждаше бледа светлина, осветяваща призрачни кръгове пушек от запаления тамян и свещите. Дъждът беше замъглил големия източен прозорец и барабаненето му по витражите можеше да се чуе между бавните удари на камбаната.

За Едуард, застанал пред високия олтар, обвит в мастиленочерно кадифе, този камбанен звън беше като глухите удари на сърцето му. Зад него беше преградата между църковния кораб и хората, отвъд която се простираха покритите с дебел слой плесен арки от пърбекски мрамор. Сводове им следваха един след друг в гротескно подобие на гръден кош, а жилките на мрамора приличаха на вени и сухожилия. Пред краля, върху катафалка и заобиколен с ореол от запалени свещи, имаше ковчег с покров от венецианска коприна, избродиран със стотици златни цветчета, така че се виждаха само очертанията му — черни и ъгловати с размерите на човешко тяло. В ковчега беше кралицата.

Едуард беше поразен колко бързо ударите на смъртта съсипаха живота му. Само дни след съкрушителната вест, че Маргарет Норвежка, бъдещата годеница на сина му, е починала на път за Шотландия, Елинор се беше разболяла. В Гаскония беше преболедувала нещо, което я беше изтощило, и лекарите предположиха, че това беше довело до треската, връхлетяла я така бързо и неочаквано. Едуард и Елинор се преместиха в Линкълн, за да са близо до гробницата на свети Хю от Авалон, но нищо — нито молитвите, нито лекарствата, нито някое чудо — не можа да я спаси.

Испанската кралица Елинор беше с краля от тридесет и шест години. В деня на сватбата им в Кастилското кралство той беше на петнадесет, а тя само на дванадесет. През всичкото това време тя рядко не беше до него. Придружи го в кръстоносния поход до Светите земи, подкрепяше го във военните походи в Уелс и по време на кървавия бунт на Симон де Монфор. Беше с него и когато беше болен или победен, в изгнание и триумф, при раждането на шестнадесет деца и смъртта на единадесет от тях. Тя можеше да го накара да прояви здрав разум, да размисли, да бъде състрадателен и мъдър. Сега беше труп в дървен сандък. Органите й бяха извадени, за да бъдат оставени като мощи в гробница в Линкълн, а трупът щеше да бъде пренесен в Лондон с всички държавни церемонии, които дойдеха наум на Едуард. Вече беше платил за вестители, които да бъдат разпратени из кралството, за да съобщят за смъртта, и скоро всички английски градове — от Уинчестър до Ексетър и от Уорик до Йорк — щяха да бъдат огласени от печален камбанен звън.

Когато епископът занарежда един псалм от молитвеника, кралят чу зад себе си плач. Обърна се и видя сина си, Едуард от Карнарвън, заедно с четирите си по-големи сестри. Малкото момче плачеше, заровило лицето си в ръце, а раменете му трепереха. Кралят пак се обърна, без да каже и дума. Собствената му скръб беше вплетена вътре в него — в мускулите и сухожилията му, в слабините и гърдите му. Да й даде израз би означавало да се разпадне на части, направо да загине. Нямаше намерение да прави такова нещо. Може и да беше загубил любовта си, но решителността си не беше загубил.

Когато епископът произнесе последните думи от погребалната литургия, сбралото се множество в църквата се размърда. Докато дяконите пръскаха ковчега със светена вода, лордове и епископи се втурнаха напред, за да отдадат почит на мъртвата му съпруга и на него. Едуард не се нуждаеше от съчувствието им, което при някои от тях щеше да бъде само показно. Няколко от неговите по-непокорни барони бяха недоволни от дългото му отсъствие във Франция и по-рано през този месец бяха изразили неодобрението си в парламента. За Едуард тъжните им физиономии бяха само маски и той не можеше да гледа повече вдървените им лица, както и безличния ковчег пред него.

Като кимна леко с глава на Джон де Варен, застанал на първия ред, кралят се отправи към вратата в северното крило и тръгна по коридора, който водеше към покритата галерия. След малко графът на Съри го последва.

Едуард стигна сводестата галерия на вътрешния двор, където дъждът продължаваше да залива покрития с трева правоъгълник в центъра. Притвори очи и вдъхна дълбоко студения ноемврийски въздух, който го ободри след задушливата миризма на тамян в катедралата. Извърна се, когато Джон де Варен се приближи и застана редом. Застаряващият граф, с десетина сантиметра по-нисък от него, напоследък беше пуснал корем. Мускулите, развили се от години наред упражнения и участие в битки, бяха отпуснати и превърнати в тлъстини, издули още повече и без това едрата му фигура. Кралят се срази от промяната във физиката на най-способния си командир и се запита дали това не беше своеобразна метафора за собственото му владичество. И той ли се размекваше? Вече не беше ли така енергичен? Затова ли плановете му така се провалят? Стисна зъби при тази мисъл.

— Повтори ми какво е казал епископът на Свети Андрю в писмото си!

Джон де Варен замълча за момент — явно премисляше отговора си.

— Е? — настоя Едуард.

Графът се прокашля.

— Простете милорд, но сега ли е времето за такъв разговор? Не бихте ли почакали да…

— Напротив — каза студено Едуард. — Искам да започна да планирам следващата си стъпка, преди шотландците да се стегнат и да ни отрежат. Отговори на въпроса ми.

— Епископът казва, че след смъртта на Маргарет сър Джон Балиол се обявил за крал, но сър Робърт Брус от Анандейл отхвърлил претенцията му. Хората в кралството са разделени между двамата и епископът се бои, че това разделение може да премине във война. Умолява ви да дойдете на север и да помогнете за възстановяване на мира. Убеден е, че шотландските големци ще ви послушат. Иска да участвате в избора на наследник на трона.

Едуард се загледа в прогизналата поляна и в изливащата се от сводовете на арките вода.

— Това не е ли същото положение, пред което беше изправен баща ми, когато Александър се възкачи на трона?

Джон де Варен изсумтя.

— Има някои прилики, но не бих казал, че е същото, милорд.

— Но нали шотландците поискаха баща ми да се намеси, когато Александър наследи трона като дете? — рече нетърпеливо Едуард. — И чрез тази намеса баща ми успя да уреди брака на сестра ми с краля.

Графът кимна.

— Да, макар че женитбата не допринесе много баща ви да засили контрола си над шотландския трон. Хватката, с която държеше кралството, беше по-скоро слаба.

— Баща ми никога не знаеше как да обърне една ситуация в своя полза — отвърна Едуард. — Какво ще ми кажеш за Балиол и Брус? Какъв би бил всеки от тях като крал?

— Ами, тъй като е женен за дъщеря ми, познавам сър Джон по-добре, отколкото Брус. — Варен повдигна широките си рамене. — Бих казал, че Балиол е мекушав човек. Не е роден водач. Повече предпочита да получава заповеди, отколкото да ги издава. За разлика от него Брус е проницателен и със силен характер, макар че винаги е бил верен ваш съюзник, а и земите, които има в Англия, го правят по-зависим от вас, отколкото е бил от Александър.

Едуард сбърчи вежди.

— Предположих, когато Александър спомена за възможен брак между нашите два двора, че съм намерил начин да постигна целта си, без да се налага да се впускам в големи разходи или да губя хора. Знаеш как ме съсипаха войните в Уелс. Не мога да си позволя толкова скъп военен поход. Не и сега, когато бароните недоволстват заради дългото ми отсъствие. — Едуард се обърна към Варен. — Но и няма да позволя онова, което постигнах с много труд, да отиде напразно. Баща ми може и да е бил сляп за възможността, предоставила се от молбата на шотландците да се намеси, но аз не съм. Веднага, след като тялото на съпругата ми бъде погребано, ще замина на север, за да довърша това, което започнах преди шест години. Мисля, че пророчеството все още може да се сбъдне без война.

Афраиг се загърна плътно с наметалото, когато излезе навън в късната декемврийска вечер. Вятърът се впи в кожата й и изкара сълзи от очите й. Небето беше пепелявосиво, а хълмът се извисяваше кафяв и гол. Върху клоните на дъба се крепяха само няколко листа, а земята около него беше постлана с вейки и лек, червеникавокафяв килим от шума. Афраиг забеляза, че през нощта от дървото бяха паднали още две съдби, съборени от силния вятър, който танцуваше като дявол из долината и блъскаше с юмруци по стените на къщата й. Щеше по-късно да ги внесе вътре и да изгори вейките и въжето, с които бяха направени клетките, а след това да зарови предметите в земята.

Тя се наведе, остави чукалото и хавана, които носеше, и прекара пръсти по земята. Беше твърда като камък. Хвана чукалото с две ръце, започна да блъска с него земята и да раздробява черната почва. Усилието загря тялото й. Спря, за да отметне косата от очите си. Когато земята под краката й стана на бучки, въздухът бавно се изпълни с миризма на влага. Постави чукалото в хавана и свали една кесия от колана си. Вече беше забелязала тлъст червей да се измъква слепешката от една буца. Хвана го и го извади от калта. Той се загърчи в стисналите го пръсти, а тя го пъхна в кесията. Започна да преобръща с ръце буците, за да търси още червеи. Така събра седем. Затвори кесията, взе чукалото и се изправи.

Кучетата я изгледаха в очакване, когато влезе в къщата. Без да им обръща внимание, Афраиг отиде на работното си място, където остави хавана и кесията. Жената скоро щеше да бъде тук. Афраиг поръси шепа миришещ на мухъл ечемик в хавана и извади един по един червеите, чиито гъвкави тела лъщяха на светлината на единствената запалена свещ. Положи дланта си върху отвора на хавана, като остави достатъчно място, за да пъхне вътре чукалото между палеца и показалеца си, а след това натисна каменния инструмент в дъното на съда. В продължение на няколко секунди той се плъзгаше насам-натам, докато телата на червеите се разкъсат, след което тя започна да мачка сместа с бързи, резки движения. Притвори очи и прошепна редица думи, след това извади чукалото и удари с него отстрани по хавана. Вътре се беше получила пихтиеста маса, сгъстила се от ечемика. Помисли си дали да не пусне няколко цвята сушена лавандула, но се отказа. Жената не й плащаше достатъчно, за да прибави и тях.

Тъкмо чистеше хавана, когато кучетата скочиха и започнаха да лаят. Тя им изсъска, докато прекосяваше разхвърляната стая, и те моментално млъкнаха. Отвори вратата и видя две жени, които слизаха надолу по хълма. Вълнените им наметала се развяваха от вятъра. Чу, че по-едрата избухна в силен смях. Това подразни Афраиг. Имаше време, когато хората идваха при нея в почтително мълчание и очи, пълни със страх и преклонение. Сега жените се смееха и се закачаха помежду си, докато чакаха реда си пред вратата й за любовни заклинания и магии. В известна степен тя се съмняваше, че изобщо й вярват, въпреки монетите, които й даваха. Правеха го ей така, за всеки случай, за да се презастраховат, ако Бог не чуе молитвите им. Бяха забравили някогашните дни, когато жени на воини се молеха небето да прокълне враговете им и да ги порази с мълнии, дните, когато старите галски жреци бродеха по земите на Британия и всички свеждаха очи, защото им беше забранено да поглеждат светите мъже. Някогашното магьосничество западаше. Така беше от дълго време.

Двете жени влязоха в къщата, притиснати плътно една до друга, и погледнаха кучетата. Афраиг отиде до тезгяха и взе една платнена торбичка, завързана с връв, в която беше сипала от сместа с червеите и ечемика. Приближи се до по-едрата жена.

— Готово.

— Какво трябва да направя? — попита жената и с нетърпение пое торбичката с късите си пръсти.

— Следващата нощ, когато луната ще е пълна, го сложи в яденето му. Трябва да си сигурна, че ще изяде всичко. Когато го стори, ще бъде принуден да обича.

Жената облиза устни и погледна торбичката.

— И ще ме помоли да се омъжа за него?

— Ще копнее за теб, мога само толкова да ти кажа.

— Как ще му го сложиш в яденето? — попита другата жена, като надничаше през рамото на дебелата си спътница.

— Ще гледам да съм в кухнята, преди да занесат вечерята в стаята на стражите.

— По-добре се погрижи той да не получи малка порция — пошегува се приятелката й. — Да не стане така, че да те ухажва само онзи дърт козел Йотър!

Жената гневно я изгледа и отново погледна с нетърпение Афраиг.

— Какво ще стане, ако той не го изяде до следващата пълна луна?

— Тогава няма да подейства. Магията ще се развали.

По-едрата жена погледна намръщена приятелката си.

— Той е в Анандейл на служба при сър Робърт. Дали ще се върне навреме?

— Лейди Марджори каза, че могат да си дойдат всеки момент.

— Граф Карик в Анандейл ли е? — прекъсна ги рязко Афраиг.

— Да — отвърна пълната жена и очите й светнаха при възможността да поклюкарства. — Не си ли чула? Сега, след смъртта на бедната Маргарет, ще се състои голям съвет. Лейди Марджори каза, че през пролетта на север ще дойде английският крал Едуард, за да помогне да бъде избран новият ни крал. Граф Робърт скоро ще се върне в Търнбери, за да се подготви да предяви претенциите си.

— Претенциите си? — попита троснато Афраиг. — Не той има право да заеме трона на нашето кралство, а баща му, лордът на Анандейл.

Пълната жена не изглеждаше много убедена.

— Лордът е стар колкото тези хълмове. Няма да може да носи дълго короната. Графът ще го наследи. — Тя самодоволно се усмихна. — А рицарите му ще спечелят много от издигането му.

— Ти също, ако се омъжиш за един от тях — промърмори спътницата й, като я ощипа по ръката и тя се закиска.

Пълната жена протегна свободната си ръка към Афраиг.

— Ето ти възнаграждението.

Афраиг почувства стоплилите се пенита да се изсипват в дланта й. Потискайки желанието си да ги захвърли в месестото лице на жената, тя сключи студените си пръсти върху лепкавия метал и отиде при вратата. Отвори я, без да каже дума, а лицето й остана намръщено.

Двете жени бързо минаха покрай нея и излязоха навън срещу пронизващия вятър. Афраиг остана да ги наблюдава как тръгнаха нагоре по хълма. Пълната жена стискаше торбичката и бърбореше весело с момински глас, а другата се кикотеше. Афраиг погледна дъба, който се извисяваше над нея. Клоните му бяха като еленови рога на фона на побелялото небе. Погледът й се спря на старата мрежа, която висеше на един от по-високите клони. Вътре тънката примка се поклащаше. Мислено се видя как я плетеше, докато нареждаше думи срещу проклятието на Малахия. Спомни си как лордът сложи ръка на рамото й, как съскаше огънят, как усещаше дъха му във врата си, а навън падаха звезди като огнен дъжд. Погледът й се премести на запад към Търнбери. Главата й се изпълни със спомени за графа, но когато си помисли за сина му, тя се проясни. В нощта, в която се роди той, също имаше падащи звезди. Спомни си, че беше видяла Марс пълен и червен като кърваво око, което намига в мрака.