Робин Йънг
Бунт (70)

67

На изпъстрена с цветя поляна извън град Кентърбъри се провеждаше голям турнир. Пищното събитие беше осветено от златните лъчи на залязващото слънце, които заливаха с ярката си светлина лицата на стотиците зрители, оградили арената, и се отразяваха в украсените със скъпоценни камъни рокли на дамите и в излъсканите брони и шлемове на рицарите.

Трибуните, издигнати покрай арената, бяха покрити с червено сукно и пълни с мъже и жени. Пространството под тях беше заето от по-незначителни хора, налягали върху топлата трева със зачервени от слънцето и от бирата лица или пък застанали прави, за да наблюдават стремителните атаки на рицарите. В дъното на поляната над арената се издигаше кралската ложа, наподобяваща крепостна стена, от която висяха щитове с гербовете на краля и на новата му кралица.

Едуард, величествен в черните си одежди, извезани с тежки златни ширити, наблюдаваше от покрития си с възглавници трон как се състезават рицарите. Яростните двубои, които бяха забавлявали зрителите целия следобед, приключиха и сега започваше финалът на бойното майсторство. В единия край на арената се издигаше стълб с въртяща се мишена, която представляваше увиснала дървена фигура на мъж с нарисувани чалма и роба на сарацин и с голямо червено сърце на гърдите. Рицарите се редуваха да атакуват сарацина с копията си. Ралф де Монтърмър препусна през полето, насочил копието си срещу мишената пред погледите на тълпата. Зад него се развяваше жълтата му мантия с избродирания върху нея зелен орел. Кралският рицар порази сърцето точно в средата и сарацинът, чиято противотежест беше чувал с пясък в другия край на гредата, силно се залюля. Ралф профуча край мишената, а железните копита на бойния му кон изхвърлиха облаци пръст. Зрителите нададоха одобрителни възгласи.

Едуард премести поглед към рицарите, възседнали конете си в другия край на арената, които чакаха пажовете да поставят обратно мишената. Зад тях на фона на огряното от последните слънчеви лъчи небе се издигаше избелялото знаме с дракона, което някога се вееше из прашните арени на турнирите в Гаскония. Едуард огледа рицарите — Хъмфри де Бун, герой на турнира, Еймър де Валънс, Хенри Пърси, Гай де Бочам, Робърт Клифорд, Томас Ланкастър. Тези млади хора израснаха в двора му, научиха се да се бият на неговата арена и възмъжаха в цяло десетилетие войни. Свърши се с чиракуването им. Всички бяха наследили бащите си. Вече не бяха Рицари на Дракона. Бяха заели местата си като Гауейн и Парсивал, Мордред и Ланселот — имената на безсмъртните рицари, издълбани в дъбовото дърво на неговата маса. Графовете на Линкълн и Норфък и войнственият епископ Бек бяха останали с тях. Сега равновесието на силите беше в полза на по-дръзки и по-ентусиазирани млади хора.

Чул до себе си някой да ръкопляска, Едуард се обърна и видя младата си съпруга да аплодира усърдно изпълнението на Ралф де Монтърмър. Маргьорит беше известна сред народа като Перлата на Франция. Тя наистина беше едно бижу, чернокоса като брат си крал Филип, с млечнобяла кожа. Нежната й фигура бе обгърната от рокля от червена дамаска, пристегната с колан, украсен с блестящи червени рубини. Косата й — прибрана в плътна мрежа, очертаваща лицето й с формата на сърце. В началото на септември времето оставаше меко, но кралицата беше наметнала на раменете си дълъг хермелинов шал, за да се предпази от започващия да се усеща вечерен хлад. Дъщеря на войнствените крале на френската династия на Капетингите, Маргьорит беше пристигнала с кораб преди седмица в Доувър заедно с внушителна свита от слуги и прислужнички като нежен символ на мира, изнервена, но изпълнена с достойнство.

Два дни след пристигането на кораба в пристанището Едуард се венча с нея пред вратите на Кентърбърийската катедрала. Тържествената церемония, изпълнена от непокорния архиепископ Уинчилси, беше последвана от продължили три дни турнири и пиршества.

Едуард не пестеше средства за отпразнуването на сватбата. Отвъд арената имаше десетки големи шатри, украсени с разноцветни флагове. Над димящите огньове се въртяха на шиш глигани. По масите в шатрите бяха наредени сребърни и златни чинии и букети с цветя. Щеше да има подноси с топъл, ароматен джинджифилов сладкиш, ябълки, печени в мед, ефирен яйчен крем, сочно сърнешко, което се смъкваше без усилие от костите, захаросани бадеми, а виното щеше да се лее като река. Пред шатрите слугите окачваха фенери по клоните на дърветата, които с настъпването на нощта щяха да светят с ореол от звезди.

Усетила, че кралят я гледа, Маргьорит изви устни в лека усмивка. В отговор Едуард любезно й се усмихна, а след това отново насочи вниманието си към арената. Сватбата беше повод за радост, предвещаваща края на петгодишната война между Англия и Франция и връщането, благодарение на посредничеството на папа Бонифаций, на Гаскония на Едуард и наследниците му. Обаче тържествата не можеха да разсеят острото чувство за загуба, което се беше насъбрало вътре в него през последната седмица заради мъката, която му причиняваха спомените за Елинор. Той беше на шестдесет години. Маргьорит, престорено срамежлива на седемнадесет, беше сладка като медовина и Едуард знаеше, че през следващите години, които му оставаха, тя ще му доставя удоволствие, но никога няма да може да се докосне до душата му. Тази част от него беше умряла с неговата испанска кралица.

Едуард чу зад себе си звучния смях на сина си, седнал няколко реда по-назад с приятелите си. На петнадесет, младият Едуард беше типичен юноша с пухкава руса коса и издължено ъгловато лице. Тялото му беше израснало особено много през последната година, което подсказваше, че момчето ще наследи едрия ръст на баща си. До него с ръка, облегната небрежно на парапета на подиума, седеше красивият шестнадесетгодишен оръженосец Пиърс Гавестън. Черноокият младеж от Гаскония беше син на рицар, служил добре на краля по време на войната. След смъртта на баща му Едуард беше поставил Пиърс под опеката на кралския двор и двамата със сина му веднага се бяха сприятелили. Кралят беше започнал леко да се притеснява от зачестилата склонност на сина му да прекарва часове навън с Пиърс и приятелите си, вместо да тренира или да учи. Ала той знаеше, че има време младежът да възмъжее и това щеше да стане скоро, особено след като сега годежът му с дъщерята на крал Филип — Изабела, беше осигурен. Сватбата нямаше да се състои, докато не минеха нужните години, защото инфантата беше още дете, но междувременно кралят имаше други планове за сина си. Възнамеряваше да го ангажира пряко в следващия военен поход в Шотландия, който планираше за идната година. Моментът беше благоприятен, защото с края на годината щеше да настъпи новият век. Това беше време за промени и ако Бог пожелаеше, време да завърши завоеванието си.

Негови пълномощници под ръководството на помощника му сър Ричард де Бърг, графа на Ълстър, издирваха в Ирландия четвъртата реликва. Щом я намери, щеше да я покаже на хората, както беше направил с короната и камъка — символи на върховната му власт над обединена Британия. После, след като представеше реликвата в Уестминстърското абатство пред гробницата на Изповедника, Последното пророчество щеше да бъде изпълнено. Хората имаха нужда от легенди — нещо, което да разнообразява трудностите и скуката на всекидневието, нещо златно и лъскаво, издигащо се над сивотата на човешкото съществуване. Такива неща караха кръвта на хората да кипва. Когато спасеше кралството от мрачното предсказание на Мерлин, поданиците му щяха да го възхваляват, но по-важното беше, че изпълняването на пророчеството щеше да вдъхне вяра на тези млади хора, чиито данъци пълнеха хазната му и чиито мечове щяха да бъдат извадени за него във време на война. Рицарите на Артур бяха стигали до спорове и дори понякога бяха проявявали несъгласие с краля си, но в крайна сметка Кръглата маса ги беше свързвала в преданост, надхвърляща преходното. Точно към това се стремеше Едуард, тъй като беше решен никога повече да не види друг Луис и кралството, разпокъсано от амбициите на неговите барони и слабостта на краля му. Неговият кръг щеше да бъде направен от злато. Лъскав. Несломим.

За малко щеше да изгуби подкрепата им за Гаскония, заплахата от гражданска война беше напълно реална, но битката при Фолкърк, макар накрая да струваше твърде скъпо, сплоти хората му с извоюваната победа. Обаче все още не всичко беше приключило. Трофеите не му бяха достатъчни, за да завърши окончателно обединяването на царството си. Шотландия оставаше разделена и бунтовниците не бездействаха. Всеки месец до него стигаха съобщения за нападнати снабдителни конвои и обсадени гарнизони. От името на папата Уинчилси протестираше срещу нахлуването в една християнска държава, а неотдавна Едуард откри, че Уилям Уолъс, успял да се промъкне през блокадата на Ламанша, сега беше гост на двора на крал Филип. Той се безпокоеше за вредата, която бунтовническият водач може да нанесе на примирието, но сега трябваше да се справя с по-неотложен противник. И щеше да се справи с него.

Турнирът беше към края си. Рицарите за последен път запратиха копията си в сърцето на сарацина и съдиите се оттеглиха, за да обявят победителя, който на пиршеството щеше да получи наградата — сребърен шлем с дракон отгоре. В промеждутъка през пейките си проби път един вестоносец и прошепна нещо на краля. Едуард стана, извини се на младата си кралица и слезе от трибуната по стълбите отзад. Благородниците разговаряха помежду си и правеха облози.

Избягвайки тълпите, Едуард се отправи към шатрите, следван дискретно от двама рицари. Дневната светлина бързо избледняваше и фенерите по дърветата заблещукаха. Един слуга внесе пет пауна в най-голямата шатра, а музикантите започнаха да настройват инструментите си. Там, в едно от разклоненията на великолепната кралска шатра, стоеше мъж със синьо наметало и къса ризница и наблюдаваше как слугите слагат покривки на масите. Изглеждаше остарял и с повече белези по лицето, отколкото когато Едуард го беше видял за последен път в Гаскония. Без да обръща внимание на почтителните поклони на разбързалите се насам-натам слуги, кралят даде знак на рицарите да изчакат и отиде сам при мъжа.

С приближаването на Едуард Адам се обърна и се поклони:

— Кралю!

— Предполагам, че си се настанил?

— Погрижиха се добре за мен, милорд. Благодаря ви. — Адам замълча за момент. — Признавам, че бях изненадан от повикването ви толкова скоро след края на войната. Но оставих отряда си в Байон, за да подсили местния гарнизон под командата на един от помощниците ми. Те са в добри ръце.

Едуард гледаше как слугите нареждат масите, но мислено си представяше грубата рисунка на червен лъв, изправен на задните крака и надвесен над дракон.

— Имам за теб специална задача в Шотландия. Не като онази, която ти бях поръчал преди тринадесет години. — Той погледна Адам. — На още един човек трябва да се случи нещо.