Робин Йънг
Бунт (14)

11

От всички страни звучаха рогове и резкият им зов отекваше над яростния лай на гончетата. Глутницата се носеше с голяма бързина, усещаща все по-осезателно миризмата. Преследваха жертвата с часове, още от зазоряване до ранното утро, когато гъстата мъгла се разсея и стана по-рядка. Сега смъртта й беше близко и те се хвърляха презглава да я стигнат, подтиквани от роговете. Робърт пришпори коня си след кучетата и се понесе с голяма бързина между дърветата. Бяха покрити с млади, току-що покарали листа и свежият им аромат изпълваше дробовете му, докато се мъчеше да не изостава. Конят се подчиняваше на всяко подръпване на юздите с ръцете, защитени от ръкавици. Отпред се показа паднало дърво, жертва на зимните бури.

Сръга силно коня в хълбоците и се изправи на стремената. Конят прескочи прогнилия дънер, продължи да препуска в галоп, изхвърляйки дъжд от листа изпод копитата си. Кучетата изчезнаха зад стръмен хребет. Робърт чуваше воя им, по-силен от роговете, които звучаха някъде зад него. Изпълнен с напрегнато очакване, той подкара коня нагоре по склона. На високото земята премина във вдлъбната като паница поляна, която свършваше с висок, стръмен склон, осеян с оголени корени на дървета. В склона имаше широк отвор. Кучетата се бяха събрали пред него и лаеха срещу мрака вътре.

Разбрал, че дивечът се беше измъкнал от капана, Робърт скочи, ругаейки, от коня и се отправи към кучетата. Тук мъглата беше по-гъста, а миризмата на мъх и земя — по-силна. Посегна към рога, окачен на колана му. Пръстите му едва го бяха докоснали, когато чу шум откъм пещерата. Заприлича му на тътен от гръмотевица. Пръстите на Робърт се плъзнаха по рога, за да сграбчат дръжката на меча. По-старите кучета ръмжаха, ушите им бяха плътно прилепнали към главите, а козината на гърба им настръхна. Някои от по-младите започнаха да вият и задниците им да потреперват от напрежение и страх. При всеки друг дивеч, дори при напълно възмъжал елен или свиреп глиган, нямаше да са така уплашени. Робърт изтегли меча си и решително застана между тях, като се мъчеше да запази спокойствие. Чу назад в мъглата някой да вика името му, но не се обърна.

Приближи се, дишайки тежко, и разбра, че пещерата не е дълбока. Беше просто една вдлъбнатина с надвиснали над нея корени. Вътре различи някаква снишила се фигура, по-тъмна от мрака наоколо. Беше по-голяма, отколкото беше очаквал, макар и не толкова голяма, колкото се говореше. Муцуната беше издължена и слаба, челюстта — издадена напред, устните — изтеглени назад, разкриващи извити предни зъби. Козината беше гъста и черна, още не напълно сменена след зимата. Миризмата, която го лъхна, беше ужасна, остра животинска смрад, която не можеше да се сравни с нищо, което Робърт беше помирисвал досега. Ала най-стряскащото бяха очите — две еднакви ями, пълни с разтопено злато. Запита се колко ли създания бяха загинали, докато са се взирали в този изгарящ поглед? Беше видял щетите из пасбищата извън града през зимата — разкъсани овце, повален и изкормен едър добитък. От дядо си знаеше, че вълкът не убива само за да се нахрани, а и за удоволствие. Той е гладник, който не се задоволява само с кръв. В сърцето си таи мрак и ухапването му е отровно.

Сега роговете млъкнаха. Робърт чуваше виковете на мъжете и тропота на копита, докато останалите от хайката се събираха на поляната. Стиснал дръжката на меча, която беше станала хлъзгава от пот, той се приготви да го забие в тъмната сянка в пещерата. Вълкът обаче беше по-бърз. Изскочи навън с блеснали очи. Робърт се опита да го прободе с меча, но успя само да го одраска отстрани, докато звярът се стрелна покрай него. Вълкът се хвърли върху едно от кучетата, но като се видя обграден от всички страни, обърна се и се нахвърли срещу Робърт. Робърт отскочи встрани, но кракът му се закачи в един извит корен и той падна на земята, надавайки рязък вик, когато челюстите на вълка се сключиха около глезена му. Той сграбчи падналия меч, изви се настрани и го заби във врата на животното. Острието проби гъстата козина и проникна в плътната тъкан под нея. Вълкът разхлаби захапката си, опита се да скочи отново, а после нададе вой, когато три кучета го нападнаха, забивайки зъби в задните му крака и в задницата. Робърт се претърколи встрани от тракащите зъби и успя да се изправи, а в това време върху вълка се нахвърлиха още две кучета и звярът беше прикован към земята. Докато разкъсваха плътта му, той виеше от ярост и болка. Прашната земя се обагри в кръв. Робърт пристъпи напред, хвана с две ръце дръжката на меча и го заби в ребрата на вълка. Кръвта рукна като фонтан и изпръска туниката и лицето му, а горещата й отвратителна миризма заседна в гърлото му. Отдръпна се, мъчейки се да не повърне, а в това време хората и конете от хайката изскочиха на поляната. Първи се приближиха кучкарите, които се затичаха надолу по стръмния склон с чаталести пръти в ръце, готови да притиснат с тях жертвата към земята. Забавиха крачка, когато видяха Робърт наведен над вълка между кучетата. Двама откачиха камшиците от коланите си, готови да разгонят кучетата. Той ги чу да го викат, но продължи да наблюдава как златистият огън угасва в очите на вълка. Главата на звяра увисна назад и той започна да диша все по-бавно. Накрая потрепери и притихна. Робърт се изправи и измъкна рязко меча си. Когато кучкарите се приближиха и разпръснаха с камшици кучетата, той се обърна, за да види дядо си. Зад него се приближиха баща му и брат му Едуард заедно с десетина местни мъже, извикани да вземат участие в лова. Робърт срещна стоманения поглед на дядо си.

Почувствал се изпълнен с гордост, той понечи да се усмихне, но старият човек мина покрай него и отиде при кучкарите, които събираха кучетата. Вълкът лежеше проснат в прахта.

Около него се събираше локва кръв. При борбата бяха ранени две кучета. Старият лорд се наведе над едното от тях и разгледа раната. Беше Скатах, любимата му кучка. Робърт погледна с погнуса следите от зъбите на вълка върху ботуша си. Старият човек се изправи и се обърна към него:

— Защо не използва рога си?

Робърт облиза пресъхналите си устни.

— Нямаше време — излъга той, усетил как победата му се изплъзва.

Дядо му свъси още по-дълбоко вежди. Повика кучкарите.

— Постарайте се да почистите добре тези рани.

— Лошо ли е ранена? — попита мрачно бащата на Робърт и отиде при кучетата, без дори да погледне сина си. Робърт видя как мъжете се скупчиха около ранените кучета. Вълнението от лова беше отминало, мъртво като вълка, който лежеше забравен сред тях. Обърна се и тръгна между дърветата, като отместваше клоните пред себе си. Намери прогнилия ствол, захвърли изцапания с кръв меч и седна. Пръстите му трепереха, когато изу ботуша си. Свали бавно трикото. Върху бялата кожа на глезена му имаше две морави резки.

— Потекла ли е кръв?

Робърт рязко се обърна и видя Едуард да се приближава към него. Отново погледна белезите.

— Не — каза той на брат си. — Кожата не е пробита.

— Имаш късмет. Чувал съм, че единственият лек срещу ухапване от вълк е да се изкъпеш гол девет пъти в морето.

Робърт не каза нищо, а се зае отново да нахлузва ботуша си. Едуард се приближи, подпря се на едно дърво и напълно закри гледката пред него. Робърт го погледна и изведнъж си даде сметка колко висок беше станал брат му, облегнал се небрежно на дървото. Зелената туника и кафявото му трико го сливаха с дърветата. Тъмната му гъста коса беше скрита под шапка с перо. Беше на четиринадесет години, с все още топчесто и момчешко лице, а когато се усмихваше, по бузите се появяваха трапчинки. Лицето му вече не подхождаше на високия му ръст. Макар разликата им да беше само една година, всички казваха, че много си приличат. Робърт се чудеше как е възможно това след промените, настъпили у него през двете лета, откакто беше дошъл в Анандейл, за да служи като оръженосец на дядо си. Не бе виждал брат си, който току-що се беше върнал от Ирландия, малко повече от година.

— Това беше жесток звяр — продължи Едуард. — Ако аз го бях убил, щях да накарам да го натъпчат и да го окачат в хола ми, въпреки че вонята щеше да прогони гостите ми. — Той сбърчи нос. — Смърдеше като ботушите на татко! — Робърт прехапа устна, но не можа да се сдържи да не се усмихне.

Едуард се засмя с цяло гърло и поклати глава:

— У теб ще трябва да гори огънят на Марс, щом си го нападнал, когато е бил обграден отвсякъде.

Усмивката на Робърт изчезна. Грабна меча си, взе шепа листа и изтри кръвта от острието.

— Преследвахме го от месеци. Справихме се с останалите от глутницата, но винаги ни се изплъзваше.

Изправи се и изгледа брат си. Искаше се да се развика, че Едуард не беше видял окървавените поля след идването на вълците, не беше стоял навън посред зима с мъжете от Анан и Лохмейбън да залага капани, за да работят до късно през нощта с премръзнали от студа пръсти, а от устата им да излиза пара, докато си подават меховете с вино. В деня, в който Робърт за пръв път взе участие в лова и помогна един вълк да попадне в мрежите, дядо му беше прекарал червена черта през веждата му с кръвта на животното и му беше казал, че сега вече е станал мъж. Извърна глава, а думите заседнаха в гърлото. Не бяха предназначени за брат му. Бяха за баща му.

След смазващото разочарование от завръщането му от Ирландия — продължилото обучение под ръководството на графа беше мъчителна и неблагодарна работа — накрая Робърт беше започнал да постига успехи в дома на дядо си. Със стария лорд до себе си беше направил първите стъпки по пътя към възмъжаването. Беше добил самоувереност и с по-голямо доверие очакваше да стане онзи благороден лорд, за когото го бяха предопределили. Добре си спомняше първата си нощ в замъка Лохмейбън. Дядо му го накара да седне в хола и с тържествен глас му разясни колко е важно наследството, за което беше роден.

— Мисли за нашия род като за могъщо дърво — беше казал лордът — с корени, простиращи се назад през вековете до времето на Завоевателя и царуването на Малкълм Канмор и още по-назад от майчина ти страна до древните крале на Ирландия. Корените са надълбоко и подхранват стеблата, които покарват от тях. Преплетени чрез женитби, те преминават през кралския двор на Шотландия и благородните фамилии на Англия, за да стигнат до баща ми и до мен. Ти, Робърт, си нова издънка, покарала от големите стволове под теб.

Сега тези думи звучаха някак глухо в главата му. Графът беше в Лохмейбън само от два дни, но Робърт вече се чувстваше така, сякаш отново е на дванадесет, а не на петнадесет. Като че ли изминалите години и всичките му постижения бяха заличени. Той можеше да ловува и да убие свиреп звяр, но пак се чувстваше безсилен да се изправи срещу студеното неодобрение на баща си.

— Миналата зима помислихме, че в горите около Търнбери може да има вълци — каза Едуард, докато наблюдаваше приклекналия Робърт, който продължаваше да бърше меча си. — Бяха отвлечени няколко агнета. Татко предположи, че може да са кучетата на старицата.

— Афраиг? — попита Робърт и се извърна. Отдавна не се беше сещал за старицата и нейните мрежи по дървото.

— Все още не мога да повярвам в онова, което ми каза, преди да заминеш. — Едуард замълча за момент. — Питал ли си някога дядо за това?

Робърт кимна и прекара шепа листа по плоската част на меча.

— Е, и? — настоя Едуард.

— Не пожела да говори за това, нито за нея.

— Но не го отрече, така ли?

— Не. Обаче не го и призна. — Робърт се изправи и пъхна меча в ножницата, която висеше на колана му. Щеше да го почисти както трябва по-късно. — Предполагам, че така и не си говорил с татко, нали?

— Не ми се искаше да ме бият с камшик. Напоследък татко бързо се гневи. Миналата седмица напердаши Нийл с колана си. Преди няколко месеца имаше треска и мама обяснява с нея раздразнителността му. — Едуард презрително изсумтя.

— Обаче го чух доста пъти да крещи за Солсбъри, та знам, че докторът може да му сложи и сто пиявици, но настроението му пак няма да се оправи.

— Какво казваше? — наостри уши Робърт.

— Че не било правилно той да не участва в преговорите с крал Едуард. Че трябвало да е в Солсбъри заедно с дядо.

Робърт усети как го изпълва задоволство. Вярно е, че не беше присъствал на съвещанието на Съвета, по време на което беше подпечатан договорът от Солсбъри, но беше пътувал до града в свитата на дядо си и беше видял официалната делегация от Уестминстър да пристига за преговорите. След като кралицата роди мъртъв син, имаше опасност напрежението да се засили, но скоро сред това от Франция дойде новината, че крал Едуард призовава мъжете в кралството да се подчиняват на Съвета на регентите, докато инфанта Маргарет порасне и се възкачи на трона. Доволен от това решение, дядото на Робърт оттегли останалите си хора от Галоуей и заради доброто на кралството върна завзетите замъци на Балиол и на Комъните. След това обстановката се успокои. Много хора се съгласиха с нареждането на Едуард, а тези, които не бяха съгласни, не пожелаха да изложат на риск именията си в Англия, като откажат да изпълнят препоръките на краля. Когато Робърт беше отведен в дома на дядо си, в кралството отново се възцари спокойствие.

Миналата есен крал Едуард се завърна след три години, прекарани в Гаскония, и се свърза с регентите, за да обсъди преместването на младата Маргарет, която сега беше почти на седемнадесет години, от Норвегия в Шотландия. Лорд Джон Комън се опита да оглави шотландската делегация, която щеше да пътува за Англия за разговорите, но с помощта на Джеймс Стюарт за водач на групата беше избран лордът на Анандейл. Робърт беше пътувал на юг заедно с дядо си за един от най-важните съвети от десетилетия насам, на който беше постигнато съгласие Маргарет да пристигне в Шотландия до края на годината. Сега оставаше само да се уточнят подробностите на събранието, което трябваше да се състои скоро в град Бъргхам.

На Робърт не му се искаше баща му да бъде повикан за окончателните разговори, но като един от тринадесетте графове той не можеше да бъде пренебрегнат. Баща му обаче беше решен да не му позволи да не се съобразява с положението, до което се беше издигнал при дядо си. Ловът не се беше оказал толкова успешен, колкото беше очаквал. В стремежа си да се докаже беше действал безразсъдно, но сега, когато узна за ядовете на баща си, не се чувстваше чак толкова безсилен.

— Хайде — обърна се той към брат си, — ела да гледаме одирането.

Двамата братя се отправиха през дърветата към останалите от групата, където кучкарите вече се канеха да изкормят вълка. След като отстраняха стомаха, празнината щеше да бъде измита и напълнена със смес от овнешко и овесена каша. След това щяха да пуснат кучетата, за да се наядат до насита. Това щеше да бъде наградата им за успешния лов. Хората си подаваха едни на други мехове с вино и вече се бяха развеселили.

Робърт се отправи към дядо си. Мина покрай баща си с високо вдигната глава.

— Ще се оправи ли Скатах? — попита той и погледна кучката, която лижеше раните си.

— Тя е кораво момиче — отвърна след кратка пауза дядо му.

Робърт вдигна очи към него.

— Съжалявам, дядо — рече тихо той. — Трябваше да те изчакам.

Старият лорд само изсумтя.

Смъмрен, Робърт кимна и се отдалечи, за да се погрижи за коня си, който пасеше в храстите наблизо. Чу зад себе си гласа на дядо си:

— Но се обзалагам, че овчарите в Анандейл ще спят по-спокойно тази нощ.

Робърт пое юздите на коня и лицето му се озари в усмивка.