Робин Йънг
Бунт (35)

32

Върволицата от хора се виеше бавно през голите хълмове. Отдясно сухата трева преминаваше в кафяви ниви, които се спускаха към морето, а отляво земята се издигаше стръмно нагоре и преминаваше в осеяни тук-там с дървета възвишения.

Близо до челото на колоната яздеше крал Едуард. Бойният му кон стъпваше уверено по скованата от студа земя. Любимият му кон Беярд беше огромно, мускулесто животно, а това беше необходимо, като се има предвид товарът, който трябваше да носи. От главата до опашката имаше ватирано покривало, което скриваше бронята му, поклащаща се при краката. Отгоре върху бронята, която поставяха двама коняри, върху гърба на коня, беше дървеното седло, на което се беше настанил удобно кралят. Конят трябваше да носи и неговата броня — ризница с дълги ръкави, върху която имаше наметка от метални плочки, закопчаваща се на гърба. Ръцете му бяха защитени от кожени ръкавици, пак покрити със стоманени плочки. Краката му също бяха защитени от броня. По-висшите чинове от армията на Едуард, които бяха заедно с него в авангарда, също бяха облечени по подобен начин, докато пехотинците носеха само туники от варена волска кожа, или гамбисани палта, уплътнени със слама. Но всички — и висши, и нисши, имаха някаква броня, която да ги предпазва, защото бяха навлезли дълбоко в земите на врага. Мадог и хората му се спотайваха някъде из тези замръзнали хълмове.

Четири дни по-рано съгледвачите на Едуард му бяха донесли новината, която той нямаше търпение да научи. Противникът беше забелязан на юг от Карнарвън, недалеч от Нефин. След като събра рицарите около масата, той обяви решението си да напуснат крепостта. Няколко от присъстващите се изказаха против това, защото се страхуваха, че времето всеки момент може да се промени и снегът, който от седмици заплашваше да дойде, най-после ще завали. Повечето бяха склонни да почакат другите отряди от юг и да се съберат с тях, за да могат да нанесат по-мощен удар. Графът на Пембрук, съвсем наскоро извършил успешна атака срещу група бунтовници, обсадили крепост на англичаните близо до Кардиф, беше подсилил числеността им, но имаше още няколко отряда, които тепърва трябваше да се присъединят.

Едуард се отнесе с презрение към намеците, че армията му, състояща се главно от тежка кавалерия, няма да може да се справи с по-неравностойните сили на бунтовниците, въоръжени с копия и къси лъкове. Ядоса се от упорството им, защото преди десет години беше говорил за опасенията си около същата маса, върху чието дърво бяха издълбани имената на рицарите на Артур. Беше заявил пред тях, че трябва да се сдобият с короната, обединила Уелс. Сега страховете му се оказаха оправдани. Короната на Артур стоеше на главата на друг, както беше предрекъл, и страната беше пламнала от бунта. Да, Мадог трябваше да бъде сломен. Но по-важното беше да се вземе короната.

На другия ден отрядът на краля напусна Конуи и се отправи по тънката брегова ивица между Сноудония и морето. Първият град, до който стигнаха, беше Карнарвън.

Едуард знаеше, че най-голямата му крепост беше нападната: всички сведения го потвърждаваха. Беше се подготвил, очаквайки да бъде посрещнат от нанесените щети, но не и от пълно опустошение. Градът се виждаше няколко мили преди английската армия да го достигне и разрушенията се разкриваха бавно пред очите им. Хората притихнаха, невярващи на онова, което виждат. На места стените на Карнарвън бяха превърнати в развалини. По протежение на крепостната стена зееха големи рани, като че ли отворени от ноктите на гигантски звяр. Градът зад тях беше неузнаваем. Къщите представляваха почернели развалини, дърветата в овощните градини бяха превърнати в овъглени пънове. Острата миризма на дим още се усещаше във въздуха.

Едуард премина с коня си през развалините, загледан в замъка — там, където се беше родил неговият син и наследник. В рова под стените имаше стотици тела, чиято плът бе разкъсвана от лешоядите. Над бойниците в зимното небе се виеха врани като сенки на смъртта. От една кула бяха провесени две тела, повече приличащи на скелети, покрити с разръфани останки от туники. В тях бяха разпознати управителят на крепостта и местният благородник. По укреплението подскачаха и гракаха птици, подплашени от движещите се долу хора, но все още нежелаещи да се откажат от последните остатъци от обяда си.

Вътре в крепостта земята беше покрита с дебел слой боклуци — съборена мазилка, изстреляни стрели, още трупове на хора и коне. Имаше купчини греди там, където покривите на сградите бяха рухвали в пламъци. Едуард имаше чувството, че за последен път беше стоял тук в някакъв друг живот. Тогава беше влязъл на кон под звуците на барабани и тръби, а хората му пееха победна песен. Земята наоколо беше огряна от лятното слънце, а жена му беше до него и във въздуха се носеше ароматът на парфюма й. Уелс беше под негов контрол, а враговете му — мъртви или пленени. Момчето му Алфонсо беше живо в Лондон, а главата му беше изпълнена с мисли за бъдещето — дърводелецът вече режеше дървото за масата му. Застанал сред димящите развалини на замъка, Едуард имаше усещането, че той символизира краха на царуването му. Беше останал сред развалините по-малко от час, преди да обърне гръб на гледката и да се насочи на юг към Нефин с намерение да убива.

Нечий смях извади краля от мрачните му спомени. Едуард се обърна и видя Хъмфри де Бун и Хенри Пърси близо зад себе си начело на група млади рицари. Хъмфри говореше с усмивка на лицето. Видял високия им младежки дух въпреки мрачните обстоятелства, Едуард почувства силна носталгия. За него и хората му денят преваляше и наближаваше студен здрач. За младата кръв беше още пладне. Тези рицари скоро щяха да заемат мястото на бащите си около неговата маса, или около масата на сина му. В лицата им без бръчки от възрастта и грижите Едуард видя миналото и бъдещето: неговото минало и тяхното бъдеще. Те бяха силни мъже, верни и енергични, но все още неизпитани в битка, като нажежения до червено метал на меча, целият в огън и плам, но неоформен, неохладен и незакален в стомана.

Пресметливият поглед на Едуард се спря на Робърт Брус, който яздеше редом с Хъмфри. Напоследък графът като че ли не се отделяше от сина на Херефорд. Кралят се беше поколебал дали да позволи неговото приемане в ордена, когато Джон де Варен го беше предложил, защото, докато се намираха в Лондон, Брус се беше държал резервирано, затворен в себе си. Обаче бащата на младия човек беше винаги сговорчив, а без съмнение в предстоящите месеци шотландските съюзници щяха да бъдат важни. След всички трудности, последвали смъртта на крал Александър — бременността на Йоланда, смъртта на Маргарет и проточилото се намиране на наследник, на север нещата най-после бяха започнали да се нареждат. Комън, изглежда, се беше усмирил от брака на сина му с дъщерята на Пембрук, а Балиол бързо отстъпваше пред неговите правници. Едуард беше принудил шотландския крал да му прехвърли много права и свободи, от които властта му на сюзерен стана безспорна. Скоро Балиол щеше да загуби и последните остатъци от властта си. Когато това се случеше, Едуард щеше да поеме пълния контрол над кралството.

— Милорд.

Едуард се огледа и видя Джон де Варен да застава с коня си редом с него.

— Ще стигнем Нефин, преди да се стъмни, но каруците с провизии са с мили назад, а изкачването до селището ще ги забави още повече — каза Верен и посочи с глава към трите хълма, които стърчаха отпред. — Дали да не спрем в някое по-близко място, за да пренощуваме?

В обоза бяха не само личните вещи на Едуард, но и шатрата, сламата, буретата с бира и чувалите с жито, с което се изхранваха хората му. Възможностите да се намери храна сред зимната пустош бяха нищожни, а от Конуи беше взето почти всичко, за да се прехранват по време на похода. Ако каруците влезеха със закъснение в Нефин, трябваше да прекарат една гладна нощ, но нетърпението на краля беше по-голямо от апетита му. Нефин беше най-близкото селище и щеше да представлява добър лагер, докато той изпрати съгледвачи да издирят врага.

— Тук, на открито, сме уязвими. Продължаваме напред.

Проточилата се колона хора продължи. С всяка измината миля теренът бавно се издигаше нагоре. Във въздуха се носеше мирис на сняг, а облаците бяха слезли ниско. Скоро, когато напуснаха по-ниските склонове на хълмовете, морето изчезна от погледа им. Отзад далечният Сноудън блестеше под зеленото небе, пълен със заплаха. За по-голямата част от армията на Едуард изкачването на хълмовете ставаше бавно, а за обоза с багажа — още по-бавно. Камшиците на каруцарите плющяха непрекъснато, за да накарат уморените товарни коне да продължат да теглят по трудния терен. Авангардът напредваше в спускащия се мрак през поредица от дерета, оградени от скалисти хребети. После най-неочаквано морето се показа отпред в обширен залив с големи разпенени вълни, които се втурваха с рев към сушата.

Като стигнаха Нефин, Робърт слезе от коня и се огледа, опитвайки се да си представи запуснатото селище като люлка на пророчество. Няколко разнебитени къщи, сгушени около църква, върху ивица земя между гористи склонове на изток и на юг. Назад по пътя, по който бяха дошли, оттатък стръмните скали и бушуващото море, една бледа ивица от горящи факли показваше къде се намира останалата част от войската на краля, която все още си проправяше път, подобно на огнена огърлица, обвита около хълмовете.

Хората от авангарда бяха започнали да се разпръсват, някои за да претърсят изоставените къщи, други да открият вода за конете, а повечето — да обикалят брега за изхвърлени от вълните дърва за огрев. В синевата на спусналата се нощ се виждаха няколко лодки, изкарани на пясъчната ивица и изоставени от онези, които бяха напуснали домовете си при започването на войната и се бяха отправили в горите, подкарвайки пред себе си добитъка, за да го спасят от настъпващите англичани. Рицарите развързваха мълчаливо юзди и торби с премръзналите си пръсти, мускулите им бяха измъчени от прехода, а дъхът им се превръщаше в бяла мъгла.

— Къде ще преспим?

Робърт се обърна, като чу гласа на брат си. Върху бронята и туниката си Едуард имаше тежко наметало, но лицето му беше посиняло, а устните — напукани. Въздухът беше направо леден.

— Мястото до онези дървета е подходящо. — Робърт кимна към няколко дъба, които растяха до схлупена къщурка. — Оръженосците запалиха ли огън?

Половин час по-късно той се беше облегнал на ствола на един дъб, чиито клони бяха осветени отдолу от огъня. Докато почиваше, полузаслушан в тихите разговори и цвиленето от време на време, тялото му започна бавно да се отпуска от топлината, идваща от разгорилия се огън. Хората се заеха да копаят ями за огньовете и да събират сухи клони. Нес и някои от другите оръженосци отидоха да съберат още дърва, а слугите и стюардът приготвяха каквото имаше за вечеря. Наблюдаваше как рицарите отпиват по някоя глътка от меховете, чупят сухия хляб и с мъка го преглъщат, при което усети стомахът да го присвива. Щяха да минат най-малко още няколко часа, докато пристигнат каруците с продоволствието. Хъмфри беше наблизо заедно с другите, които бяха пътували в авангарда.

След двубоя Робърт се държеше настрани, отчасти защото не искаше някой извън техния кръг да забележи продължаващата враждебност на Гай към него, отчасти защото се чувстваше засегнат, че те бяха сложили край на любовната му връзка с Хелина, без да му оставят друг избор. Изглежда, че дуелът с Гай не беше навредил на положението му в ордена. Напротив, след него като че ли Хъмфри, Томас и Ралф го уважаваха повече, обаче разделението, което вече съществуваше, доби още по-ясни очертания. Враждата между него и Еймър, която преди беше по-скоро проява на младежка агресивност, се превърна в нещо солидно, дълготрайно и опасно.

— Имаш ли му доверие?

Робърт се обърна, чул въпроса на брат си, и установи, че беше забелязал, че гледа Хъмфри. Едуард седеше срещу него, пламъците на огъня се гърчеха между тях и осветяваха лицето му. В момента бяха сами. Рицарите от Есекс отидоха да нагледат конете, а слугите ровеха из торбите да търсят още нещо за ядене, което да раздадат. Когато Робърт не отговори, Едуард продължи. Гласът му едва се чуваше от пращенето на огъня.

— Знам, че не искаш да говориш за ордена или в каквото и да си приет, но се питам дали си престанал да мислиш каква е целта на това, към което сега принадлежиш. — Едуард взе една съчка, която беше отскочила от огъня и сега тлееше на тревата. Хвърли я обратно в пламъците, които осветиха мрачното му лице. — Тези рицари служат на човек, който лиши нашата фамилия от трона. Не го забравяй.

— Не съм забравил — каза рязко Робърт, срещайки погледа на брат си. — Дядо ме изпрати да утвърдя положението ни. Той беше наясно, че не бих могъл да подобря с нищо мястото ни в Шотландия, докато Балиол е на трона, но вярваше, че ще мога да възстановя част от загубите ни тук. Това и се опитвам да направя.

Едуард се наведе напред.

— Така ли? — попита не много убеден той. — Защото според мен това няма нищо общо с укрепването на позициите на нашия род, а много общо със собственото ти утвърждаване. Мисля, че си подмамен, братко, така както беше подмамен баща ни от заслепяващите предложения на крал Едуард. Тези мъже, а и всичките им приказки за крал Артур просто отклоняват вниманието ти, за да не можеш да видиш истината. С присъединяването си към тях и клетвите, които си положил, ти си се отказал от главното нещо, с което те е натоварил дядо ни. Как, като помагаш да се осъществят амбициите на един крал, отхвърлил правото ни да заемем трона, помагаш на рода ни? — Едуард поклати убедено глава. — Следващата ти стъпка ще е да започнеш да се кланяш на свети Джордж и да забравиш свети Андрю.

Робърт с усилие си наложи да говори тихо.

— Ако някой застрашава рода ни тук, то това си ти. Казваш, че не ти харесва да се отнасят с теб като със селяндур. Ами тогава престани да се държиш като такъв! — Той погледна зад Едуард, като забеляза, че Нес и другите се приближават, нарамили наръчи дърва. После изгледа отново брат си и троснато каза: — Ти не си този, от когото зависи бъдещето ни, Едуард. Ако беше, може би нямаше така прибързано да ме съдиш.

Млъкна, когато другите насядаха около огъня. Едуард пое меха с вино, подаден му от един от слугите, продължавайки да не сваля очи от Робърт, който се облегна назад върху ствола на дървото и затвори очи.

По някое време по-късно Робърт се събуди от неспокоен сън, чул някой да говори на висок глас. Приседна уморен на земята, вратът му се беше схванал. Брат му и рицарите от Есекс бяха вече на крака и се вглеждаха в мрака отвъд кръга, осветен от огъня. Когато Робърт се изправи, покрай него бързо минаха хора с разтревожени лица, осветени от лагерните огньове. Гласовете станаха по-силни и по-напрегнати. Забеляза едрата фигура на Джон де Варен, който се беше отправил към църквата, в която спеше кралят. Робърт се придвижи към хората си.

— Какво има?

— Виж! — каза тихо Едуард.

Проследи погледа му към хълмовете, откъдето бяха дошли, и забеляза слабо оранжево зарево зад един хребет. Беше от голям пожар на няколко мили от тях. Вниманието му привлякоха две фигури, които се показаха от мрака. Те влачеха помежду си трети човек, притиснал с ръка смачкана на топка кърпа върху врата си. Когато минаха покрай него, Робърт забеляза, че кърпата е напоена от кръв.

— Събудете всички! — нареди той на рицарите и се наведе да вземе ризницата си. Тъкмо надяваше шлема, когато се появи Хъмфри, също сложил бронята си. Щитът в ръката му не беше с фамилния герб, а със златния дракон.

— Какво става? — попита го Робърт.

— Обозът е бил нападнат. Потегляме към тях.

— Нес, оседлай Хънтър — викна Робърт на оръженосеца си, който кимна и изчезна. — Войската на Мадог ли е? — попита той и погледна отново Хъмфри.

— Не знаем. Станало е много бързо. — Хъмфри проследи с поглед Робърт, който отиде да вземе меча от купа с вещите си. — Вземи и щита си. Само ти, Робърт — добави той, като погледна към Едуард и рицарите от Есекс. — Основната част от силите ни трябва да остане тук, в случай че нападението е било за отвличане на вниманието от по-голяма атака. Тук ще командва графът на Уорик.

Хъмфри продължи сред настъпилата суматоха в разбудилия се лагер, а Робърт приклекна до чувала, в който беше щитът му. Поколеба се за момент, после го извади и усети как вълнението се надига в гърдите, когато тъмночервеният щит се показа на светлината на огъня. Изправи се и срещна погледа на Едуард.

Нес се провикна:

— Хънтър е готов, сър.

Робърт метна наметалото на плещите си и последва оръженосеца.

— Братко! — каза Едуард и го хвана за ръката.

— Уорик ще ви каже какво да правите — рече Робърт, мина покрай него и се изгуби в тъмнината.

Крал Едуард вече беше възседнал Беярд и около него се събираше голяма група. Няколко рицари държаха запалени факли, които осветяваха драконите върху щитовете им. По лицето на краля се четеше справедлив гняв, който можеше да бъде уталожен само с кръв. Врагът беше нападнал без предупреждение, не лице в лице на открито бойно поле, а в тъмнината, възползвайки се от слабостта им.

Кралят заби шпори в хълбоците на Беярд и отрядът от неколкостотин души го последва решително, напускайки Нефин. Робърт, който яздеше редом с Хъмфри, забеляза, че брат му, останал сам край огъня, запасва колана си с меча. Стисна щита, сръга Хънтър и застана в средата на рицарите. За момента техните разногласия бяха оставени настрани и враждебността им бе насочена навън към невидимия враг на склона на хълма. За пръв път през дългия поход Робърт почувства въодушевление. Сега беше част от отряда на краля. Бяха го избрали и му се доверяваха. Брат му не разбираше.

Изкачиха се нагоре над скалите, чувайки как вълните се разбиват шумно под тях. На слабата светлина, която се задаваше от изток, Робърт виждаше бели гребени по протежение на целия бряг. След около час щеше да съмне. Усети нещо меко върху лицето си и разбра, че е сняг.

След около две мили заревото на хоризонта постепенно започна да се издига по-високо и когато заобиколиха един стръмен склон, видяха пламъците да се издигат в една скалиста долина между два хълма. Сега снегът заваля по-силно. Отрядът забави ход. Хората се взираха в тъмните възвишения от двете страни, очаквайки всеки миг да бъдат нападнати. Докато минаваха през разбития обоз, картината на опустошението се разкри напълно пред очите им. Земята, засипвана от снега, беше осеяна с трупове. Някои бяха със стърчащи от телата стрели, други очевидно бяха водили ръкопашен бой, в който противниците им са били въоръжени с груби оръжия, главно секири и пики, ако се съдеше по нанесените дълбоки рани. Имаше разрязани гърла, разсечени лица, глави с показващ се от раните мозък, откъснати от телата крайници. Повечето от убитите бяха каруцари или оръженосци и броните им не бяха подходящи за силите на нападналия ги противник.

Рицарите от кралския отряд слязоха от конете и подритнаха телата на няколко уелсци, чиито груби вълнени дрехи бяха напоени с кръв. Тежката миризма на смърт се притъпяваше от дима, който се виеше над пращащия огън, запален сред събраните накуп голям брой каруци. Между хората се виждаха масивните трупове на товарни коне. Един ранен кон зацвили жално, когато рицарите навлязоха между каруците. Животното се изправи с мъка на крака и вътрешностите му се показаха през дълбоката рана в корема. Като видя приближаващите мъже, конят направи няколко несигурно крачки. От движението червата му провиснаха надолу и той се строполи.

Крал Едуард огледа мълчалив от седлото на коня си опустошението. По заповед на Джон де Варен няколко рицари се разделиха и тръгнаха по склона, за да потърсят следи от врага, но беше ясно, че той си беше отишъл, сливайки се отново с мрака, който му беше послужил за прикритие. В долината се търкаляха няколко бурета, други горяха сред пламъци, но беше очевидно, че повечето от запасите с продоволствие, които не са били унищожени или изгорени, са били отнесени.

— Копелета! — процеди през зъби Хъмфри.

Робърт видя на оскъдната светлина как снегът засипва плещите на рицаря.

— Тук има един жив, сир!

Кралят рязко се извърна, когато двама от хората му измъкнаха едного измежду пробитите бурета с бира. Мъжът, облечен със сюртук и кафяво вълнено наметало, стенеше силно, докато го влачеха към краля. Рамото му беше обляно в кръв.

Едуард заговори на английски и гласът му проехтя в изпълнения с дим въздух:

— Къде е Мадог?

Когато човекът не отговори, един от рицарите го блъсна с юмрук в рамото.

— Отговори на краля! — викна грубо той и дръпна окървавения си юмрук.

Мъжът се сви между рицарите. Лицето му лъщеше от пот и сняг. Облиза устните си и срещна погледа на Едуард. Направи гримаса и процеди през зъби няколко думи на уелски, а след това извърна очи.

За миг Едуард продължи да го гледа, а после каза:

— Хвърлете го в огъня!

Когато рицарите, които държаха човека, го повлякоха към запалените каруци, човекът се развика и започна да се дърпа, а от раната му рукна още кръв.

— Не! Аз говори! Аз говори! — каза на английски с дрезгав глас.

Едуард вдигна ръка.

— Къде е Мадог? — повтори той, когато рицарите спряха.

— Сноудън — отвърна задъхан бунтовникът и посочи с глава към тъмната ивица, очертаваща се в далечния небосклон. — Планина.

— Къде в Сноудън? — обади се един от рицарите.

— Не знае къде. Динас томен… — Мъжът заклати отчаяно глава и заговори бързо на уелски. — Не знам! — завърши той.

— Спомена нещо за крепост — обади се намръщен един от рицарите. — Разрушена крепост на един хълм под Сноудън. Мисля, че той не е ходил там.

— Под Сноудън има няколко крепости, но само две са в развалини. — Когато премина отново на френски, тонът на Едуард беше по-спокоен.

Човекът изкриви устни в болезнена усмивка.

— Мерси, крал — каза плахо той.

Едуард не сваляше очи от него.

— Изгорете проклетника.

Рицарите вдигнаха човека. Един го подхвана за глезените, а друг за ръцете. Някои от наблюдаващите мъже нададоха одобрителни викове, когато видяха да носят мъжа към огъня. Той крещеше, мяташе насам-натам глава и се мъчеше да се измъкне, но беше ранен и не можеше да се пребори с тях. Рицарите го залюляха напред-назад и тялото му започна да се издига все по-високо и по-високо във въздуха.

Робърт, който наблюдаваше заедно с останалите, си спомни за една игра, на която играеше с братята си, като бяха малки. Едно лято в Търнбери се бяха редували да хвърлят един от тях в морето. Но гледката на същото действие тук, сред горящите каруци и труповете, и човекът, от чиято уста течеше кръв, беше направо зловеща.

Накрая рицарите хвърлиха мъжа сред бушуващия огън. Той размаха ръце и изкрещя, гърчейки се сред пламъците, преди косата и дрехите му да пламнат и кожата му да се свие и да се покрие с мехури.

— Искам да бъде намерен Мадог! — викна Едуард над дивите крясъци на човека, обръщайки се към Джон де Варен.

— Като всички нас, милорд! — отвърна с дрезгав глас Варен. Графът премигна срещу падащия около тях сняг. — Обаче без продоволствие няма да можем да издържим дълго тук на това време.

Когато хората на краля се отправиха обратно към Нефин, за да се съберат с останалата част от армията, снегът заваля по-силно, покривайки телата на мъртвите и засипвайки огъня.