Робин Йънг
Бунт (41)

38

Над Карлайл, последния град в Англия, се зазоряваше. Във въздуха над тълпата отвъд стените беше надвиснала димна завеса. В студената светлина на настъпващото утро се виждаха запалените в ями огньове, от които войници палеха факли и ги носеха през рова, ограждащ крепостта, към североизточната порта. Там тълпа мъже, вдигнали щитове над главите си, правеха заслон, под който войниците носеха горящите факли. Следваха ги други войници, нарамили бали със слама. Защитниците изпълваха тясната пътека, минаваща покрай крепостните стени, и се пазеха от стрелите, изстрелвани от бреговете на рова. Погледнати отгоре, щитовете бяха хаос от цветове, които при движението на хората отдолу се надигаха и спускаха като развълнувано море. Опрели лица в бойниците, мъжете на Карлайл наблюдаваха как войниците с факлите продължават да изчезват под прикритието. През процепите между щитовете се процеждаше дим чак до портите в подножието на кулата.

Робърт издаваше заповеди. От викане гласът му вече беше прегракнал, а обсадата едва започваше. Първоначалното подреждане на войниците му по продължение на пътеката покрай стените бе преминало в пълно безредие. Роговете на противника непрекъснато свиреха, а изстрелваните стрели тракаха по стените или прелитаха над тях, за да паднат долу из улиците. Баща му го беше поставил да командва отбраната на североизточната порта заедно с брат му и войниците от Карик. Подсилени от хора от Карлайл, те бяха група от двадесет и петима рицари и над два пъти повече оръженосци и пеши войници. В Уелс Робърт беше командвал само няколко души и сега скоро разбра колко трудно е да държи под контрол такава голяма група. Трудността идваше и от това, че мъжете от Карик бяха от много дълго време васали на баща му. А той беше прекарал само няколко месеца в графството си, преди да замине на Англия, и много от тях го помнеха повече като момче в Търнбери, отколкото като техен лорд. Когато на разсъмване Робърт събра тези ветерани с белези от рани, получени в други войни, той усети, че слушат заповедите му по-скоро по задължение, отколкото от уважение. Но нямаше време да разсъждава, защото врагът настъпваше и изпълваше полята наоколо.

Робърт наблюдаваше неговото приближаване в мълчание, загледан в знамената на Мар, Рос, Ленокс, Стратърн, Атъл и Ментийт, които следваха черното знаме с три бели житни класа — герба на Черния Комън, който беше заграбил семейните му земи. Ментийт, някога техен съюзник, беше наследен от червенокосия му син. Робърт си го спомняше от събирането в Търнбери, седнал срещу него на масата на баща му. Кой би помислил, че сега ще гледа от стените на един английски град него или буйния Джон от Атъл — неговия шурей? Ала на Робърт му беше най-трудно да гледа знамето на Мар. Граф Доналд беше един от най-близките другари на дядо му и тъкмо мечът на графа беше положен на рамото му в деня, когато беше посветен за рицар. Беше женен за дъщерята на Мар, а сестра му Кристин се беше омъжила за сина и наследника на графа. Беше немислимо този възрастен мъж, когото той много обичаше, да иска неговото унищожение. Обаче истината можеше да се види в знамето, осветено от огньовете. Дядо му сигурно се обръща в гроба.

Когато врагът се разгърна и се отправи към другите градски порти, Робърт беше изправен срещу около седемстотин души под знамената на Бъчан, Мар и Рос. Сред техните редици се забелязваше и гербът на Червените Комъни, носен от сина на лорда на Баденох, който съвсем неотдавна се беше оженил за сестрата на Еймър де Валънс. Джон-младши, който беше оцелял във войната в Гаскония, беше изоставил крал Едуард, за да се бие заедно с баща си срещу Англия. Въпреки мъката, която изпитваше, когато виждаше срещу себе си толкова много бивши съюзници, на Робърт му се струваше, че шотландската войска няма да може да направи кой знае какво, защото нямаше обсадни машини, с които да разбие стените. Но когато войниците дойдоха със заслона от щитове и огъня, спокойствието на войниците му прерасна в тревога.

Димът беше най-гъст пред портата, където войниците бяха подпалили балите със слама, пренесена през моста. Робърт извика на войниците си да продължат да стрелят. Загледан в летящите надолу стрели, той изруга, когато забеляза, че повечето се забиват безобидно в щитовете сред вече забитите в тях остриета. Видя един щит да се навежда на една страна, когато мъжът, който го държеше, беше ударен в рамото, обаче празнината моментално беше запълнена. Робърт преглътна с мъка, защото димът дразнеше гърлото му. От върха на кулата изсипаха вода, но по-голямата част от нея се разля по повърхността на щитовете. Трябваше да пробият този заслон, ако искаха да се доберат до хората и до запаления от тях огън.

Сред настъпилата бъркотия Робърт се загледа в улиците долу. Видя брат си до една каруца да наглежда разтоварването на чували с пясък, които се надяваше да помогнат за потушаването на огъня. Лицето на Едуард беше мрачно, обляно в пот, но като че ли резервираността му беше изчезнала сред хаоса на обсадата и той се беше хвърлил да защитава Карлайл не по-малко въодушевен от всеки мъж от градския гарнизон. Трудно беше да изпитваш състрадание към хора, които се опитват да те убият. Погледът на Робърт се премести по-нататък към редиците на жените, които носеха вода на мъжете, и към свещениците, дошли още на разсъмване с библии и молитви. Вгледа се в купа зидария край една стена в съседство с кулата. Когато се обезпокоиха, че шотландската войска може да дойде, баща му нареди да се извърши ремонт на защитните стени, като бъде отделено особено внимание на местата близо до портите. Старата зидария беше свалена от градските работници и местата бяха иззидани с нови камъни и хоросан.

— Елате с мен! — извика Робърт на няколко рицари наблизо и бързо заслиза от стените. На улицата изтича до каруцата, където беше брат му. Грабна един чувал и го повлече. — Трябва да ги изпразним — каза той на рицарите и обърна чувала с пясъка. — Напълнете го с камъни!

— Братко?! — извика недоумяващ Едуард.

Обаче Робърт, изтичал до купчината зидария, беше започнал да хвърля в чувала парчетата. Продължи да раздава заповеди, когато рицарите го наобиколиха. От носа му започна да капе пот. Ризницата му тежеше. Беше свикнал тежестта й да се поема от кон, а и мечът на колана му пречеше. Изправи се и потърси с очи Нес, който беше някъде сред тълпата горе при стените. След като не го видя, погледът му се спря на един висок младеж с руса коса, който беше дошъл при купа, за да помогне. Оръженосецът беше синът на рицар от Йоркшър, един от васалите на баща му.

— Ти си Кристофър, нали? — викна му Робърт и разкопча колана си.

— Да, сър! — отвърна русокосият младеж и се приближи. — Кристофър Ситън.

— Подръж го.

Кристофър взе меча, подаден му от Робърт.

— Какво смятате да правите с това, сър? — попита задъхан един от рицарите, докато пълнеше с шепи камъни един чувал, който друг рицар държеше отворен.

— Ще го изсипем върху копелетата. — Робърт взе кош за стрели, донесен от един от хората от Карлайл, и продължи да го пълни със зидария. Разбрал какъв е планът му, Едуард се втурна да помага и извика още мъже да отнасят пълни кошове и чували горе при крепостните стени. Кристофър стоеше наблизо, стиснал меча на Робърт. Когато кошът се напълни, Робърт се напъна да го вдигне, но беше прекалено тежък за сам човек, а другите вече се бяха натоварили. Изруга и се опита да върне част от товара, когато се появиха две ръце и подхванаха коша от другата страна. Робърт вдигна очи, за да благодари, и видя жена. Беше ниска и пълна, с навити до лактите ръкави на роклята. Робърт се поколеба да й каже да извика някой мъж, но забеляза решителния израз на лицето й и разбра, че е доста силна. Към тях се присъединиха и други жени и момичета, които носеха вода и помогнаха в пълненето на кошовете с камъни. Някои дори започнаха да ги събират в полите си. Гледката на тези облечени във вълнени дрехи жени, които сновяха между рицарите в брони, беше твърде необикновена. Когато жената вдигна нейния край от коша, Робърт вдигна своя и двамата го отнесоха в кулата. Кристофър ги последва с меча на Робърт.

Когато стигнаха горе, Робърт заповяда да разпределят чувалите покрай стените от всяка страна на кулата, както и на върха на самата кула. Сега димът беше станал по-гъст и задушлив, въпреки че изсипваната през парапетите вода пречеше на усилията на войниците долу. Робърт извика на стрелците да спрат да стрелят, но да са готови. Каза на Едуард да предаде какъв е планът му на хората по останалата част от стените и се отправи бързо към върха на кулата. Оттам имаше чудесна гледка към шотландците отвъд рова, които изпращаха през него още хора със слама и други леснозапалими неща, за да подпалят дървените порти. Робърт виждаше и града зад себе си. Някъде из улиците близо до крепостта гореше огромен огън и в небето се издигаха кълба черен дим. Запита се дали врагът беше успял да си пробие път някъде, но нямаше време да се тревожи.

Даде заповед и рицарите и гражданите вдигнаха кошовете и чувалите с камъни, подпирайки ги на коленете си или на крепостната стена. Когато всички бяха готови, отметна назад глава и изрева. Всички едновременно изсипаха зидарията през стените. Сред мъжете имаше и жени, които хвърляха камъни с голи ръце. Кристофър Ситън, препасал меча на Робърт около кръста си, изтича да му помогне, когато той грабна един от чувалите. Двамата го вдигнаха на стената. Уловил погледа на Робърт, английският оръженосец кимна и двамата изсипаха чувала.

Долу се чуха рогове. Твърде късно. Преди хората под щитовете да разберат какво става, от небето върху тях с грохот се беше изсипал дъжд от камъни, зидария, дърва и пясък. Чуха се викове, щитовете се огънаха. Някои войници, ударени от по-тежки късове, се свлякоха на земята, повечето само се олюляха изненадани. Но това, от което се нуждаеше Робърт, бяха появилите се отвори в покрива и при втората му команда стрелците се вмъкнаха между рицарите и започнаха да стрелят в бъркотията отдолу, а стрелите им да се забиват във вратовете и гърбовете на войниците, които бяха пехотинци и малко от тях имаха брони. Някои от стрелите заседнаха в кожените ризници, но повечето намериха открита плът. Отдолу се понесоха болезнени викове и настъпи паника. Мъжете отпред, които разпалваха купчините тлееща слама, бяха съборени от падналите си другари върху горящите клади сред дим и въглени. Някои, получили изгаряния, други — задавили се от дима, започнаха да отстъпват и с това създадоха още по-голяма паника из редиците и повече пролуки за стрелците. Падаха мъже, които препречваха пътя на другите, а те се спъваха в тях и сами биваха пронизвани от стрелите. Сред шотландската войска засвириха рогове, а командирите оттатък рова закрещяха на своите стрелци да отвърнат на стрелбата.

Стрелите полетяха и по градските стени се разнесоха болезнени викове. Жената, която беше помогнала на Робърт да носи коша със зидарията, беше ударена в лицето, завъртя се и падна през ръба на задната стена. Стовари се върху една каруца долу на улицата и подплаши конете. Те побягнаха, повличайки каруцата след себе си. Кристофър тъкмо вдигаше нов чувал върху крепостната стена, когато към върха на кулата полетя нова градушка от стрели. Робърт ги видя и му извика, за да го предупреди. Сграбчи оръженосеца и го повали на земята, Кристофър изпусна чувала и парчетата се посипаха. Един войник от Карлайл, застанал редом, не беше такъв късметлия. Една стрела се заби в гърлото му и той се смъкна на земята, задави се и започна да се гърчи. Свил се зад парапета, Кристофър гледаше ужасен умиращия човек.

Въпреки тези загуби стрелците от Карлайл продължиха да стрелят, а хората на Робърт — да изсипват през стената пълните чували. Скоро бъркотията долу се превърна в безразборно отстъпление и вражеските войници побягнаха обратно през рова. Изоставиха купчините тлееща слама при портите и Робърт се развика да донесат отново вода. Горящите бали засъскаха, когато отгоре се изсипаха кофи с вода. Сред купчините зидария калната земя беше осеяна със стрели, щитове и тела. Някои от ранените се влачеха обратно към моста. Други им се притичваха на помощ, но биваха прогонени със стрели, които защитниците продължаваха да изпращат от стените. Когато се разнесоха звуците на рогове, и последният пехотинец се беше прехвърлил оттатък рова, оставяйки мъртвите и умиращите зад себе си. На стените сутрешните слънчеви лъчи огряха плувналите в пот лица на ликуващите защитници.