Робин Йънг
Бунт (50)

47

Момчето се вкопчи в покритите с мъх камъни в края на крепостната стена и се изтегли нагоре, дишайки тежко от усилието. Зад него вятърът развя знамето на баща му. Когато подаде глава над стената, бледите му сини очи премигнаха на слънчевата светлина, отразяваща се от повърхността на езерцето отвъд стените на замъка. От зелените усои на гората, която ограждаше крепостта, бавно се показваше войска — оттатък заслепяващата го вода напредваха мъже на коне, блестяха шлемове и копия. Очите на момчето се спряха на знамето начело на войската. Червен орнамент върху бял фон.

— Копелета! — изруга тихо то. Спусна се долу и извърна глава към знамето на баща си — три бели звезди на яркосин фон. Знамето го изпълни с решителност.

— Нека дойдат — прошепна то, втурна се през една врата на върха на кулата и побягна надолу по стълбите.

Когато стигна долния етаж, видя вратата към покоите на родителите му леко открехната. Празнината беше изпълнена от светлината на огнището и отвътре долиташе говор. Момчето спря и затаи дъх, за да не го чуят. Гласът на майка му прозвуча тих и тревожен:

— Ще говоря с тях. Мисля, че ще разговарят с мен.

— Милейди, води ги графът на Карик. Казват, че младият Брус е марионетка на английския крал.

Момчето се приближи. Вътре беше Дънегол, капитанът, който баща му беше оставил да командва гарнизона. Мъжът беше смел, но много стар и страдаше от подагра.

— Ще говоря с тях от портата, милейди, и ще поискам да разбера защо минават без позволение през земите на лорд Дъглас.

— Мисля, че е ясно защо са дошли, Дънегол. Съпругът ми е във войската на Уилям Уолъс и те са дошли за мен и Джеймс. Искат да го накажат чрез нас. Не се съмнявам в това.

Като чу името си и заплахата в думите, момчето се намръщи и отстъпи назад.

— Не се бойте, милейди, тези стени са яки.

— След като Изедника взе всичко от складовете ни, те са почти празни. Не можем да останем безкрайно тук. Ако Брус и хората му не разбият вратата и не влязат със сила вътре, ще ни уморят от глад. Не, аз ще отида при тях.

Гласът на лейди Дъглас сякаш потрепери. Но когато заговори отново, в него нямаше вълнение. Джеймс разпозна решителните нотки в него. Много пъти беше чувал този тон, когато направеше някоя беля.

— Ще им кажа, че Джеймс не е тук. Може би, ако се предам, ще останат доволни. Каквото и да стане с мен, Дънегол, трябва да ми обещаеш, че ще предадеш Джеймс жив и здрав на баща му.

Джеймс се отдръпна от вратата. Без да чака да чуе още нещо, продължи да тича надолу през кулата. Ако баща му беше тук, щеше да изскочи на бойния си кон отвън с рев, който да разтърси основите на кулата, и щеше да се нахвърли върху нападателите като бесен. Нямаше да спре, докато земята не се окъпеше от тяхната или от неговата кръв. Ала в никакъв случай нямаше да позволи на жена си да се изправи пред една войска. Е, Джеймс не можеше да излезе навън на кон — мъжете на баща му бяха взели всички коне освен този на майка му и няколко понита, но той имаше оръжия. Пазеше меча, с който се беше упражнявал през годината в стаята, където спеше, но стаята на стражите беше по-близо. А и без това искаше да държи мъжко оръжие.

От другата страна на езерото Робърт и мъжете от Анандейл започнаха да се престрояват, а пешаците зад тях продължаваха да се измъкват от гората. От двете му страни бяха Нес и Уолтър, един рицар от Карик, който му беше служил добре в Карлайл, когото беше определил за свой знаменосец. Мъжът държеше високо знамето, върхът на червения орнамент сочеше към небето. Копитата на конете им затъваха в блатистата почва около езерото, по чиито зелени брегове гъмжеше от водни птици. Робърт забеляза бронзови и сребристи пера, когато слънчевата светлина попадна под крилете на птиците, докато бягаха между тръстиките, обезпокоени от насъбралите се хора. Отвъд водата на затревения хълм се издигаше замъкът на лорд Дъглас. Приличаше много на Лохмейбън: на възвишението бе построена каменна кула, подсилена с греди и глина, а пространството около нея беше опасано от ограда. Само теренът тук се различаваше, покрит с по-гъсти гори.

Робърт беше превел хората си през тези гъсти гори в продължение на мили, следвайки реката Анан на север през имението на баща му, преди да се отправи на запад през издигащите се хълмове. Теренът премина във високи, зелени възвишения, покрити с букови и дъбови гори, където в долините се виеха реки, а по стръмните склонове се спускаха водопади. В далечината се виждаха сините сенки на по-високи върхове — първите очертания на планините, които препречваха пътя на север и на запад. Дъглас, сгушен в долина сред гората, представляваше спокойна гледка, а из въздуха се носеше аромат на диви билки.

Възседнал Хънтър в края на гората, с лице, огряно от слънцето, Робърт се загледа в спокойния пейзаж пред него. Тук трябваше да се виждат селяни, които работят, и други, които водят добитък към летните пасбища, покрай водата да се мяркат момичета с пране, лордове и синовете им с лъкове в ръце да преследват първия си елен. Вместо това мястото беше пусто, а портите на замъка — затворени и залостени. Само пушекът, който се издигаше над покривите на сградите, и шумът от подплашени животни зад оградата издаваха някакви признаци на живот. Видя знамето на Дъглас да се развява от кулата. Робърт никога не се беше срещал със сър Уилям Дъглас или семейството му, но знаеше, че жена му е сестра на някогашния съюзник на дядо му Джеймс Стюарт. Синът на Дъглас и негов наследник носеше името на главния лорд-стюард, който беше негов чичо и кръстник.

— Ще правим ли лагер?

Въпросът беше зададен без заобикалки. Робърт се огледа и срещна твърдия поглед на един рицар. Гилпатрик — един от най-верните васали на баща му, корав, съобразителен мъж, беше помагал в отбраната на Карлайл. Често Робърт се питаше как баща му успява да се радва на лоялността на хора като този мъж, който му беше останал верен и се беше сражавал за него дори и когато Комъните изгориха дома му. Предположи, че решението на баща му да подкрепи крал Едуард в крайна сметка се е оказало правилно, защото хората от Анандейл бяха едни от малкото в Шотландия, запазили своя лорд и земите си, докато много други сега бяха под управлението на английски барони като Варен и Пърси. За разлика от тях той продължаваше да не изпитва почти никакво преклонение пред баща си. Сега Робърт изведнъж осъзна, че тези мъже не бяха заплаха за амбициите на баща му. Те бяха негови привърженици, лоялни, защото се налагаше да бъдат такива както заради себе си, така и заради лорда. А той се спотайваше и чакаше да заеме мястото му и богатството му. Баща му вече беше пренебрегнат веднъж и графството му беше предадено на друг. Колкото и да се възхищаваше от дядо си, Робърт не можеше да отрече, че разочарованието на стария човек от сина му и привързаността му към него бяха главната причина за пропастта между тях. За пръв път си помисли, че започва да разбира на какво се дължи неприязънта на баща му към него. В сина си като в огледало виждаше отразен собствения си живот.

— Не още — отвърна Робърт на въпроса на Гилпатрик. — Първо ще говоря с командира на гарнизона. — Съмняваше се, че съпругата на Дъглас и синът му щяха да се съгласят доброволно да бъдат арестувани, но искаше да разговаря с тях, преди да нападнат.

Нареди на другите командири да кажат на рицарите си да почиват и постави пеши войници да пазят пътя зад гърба им, след което избра шестима мъже да го придружат до замъка. Сред тях бяха Уолтър, Гилпатрик и Кристофър Ситън, оръженосецът от Йоркшър. През последните месеци Робърт се беше привързал към оръженосеца. Младият човек имаше приятно държане и му напомняше за най-малкия му брат Нийл, който през войната остана в Ирландия заедно с Томас. Кристофър притежаваше същия весел нрав и желание да се харесва, без да угодничи. Заедно с Кристофър в това начинание участваше и неговият роден в Шотландия братовчед Александър, лорд от Лодиан, който беше с десет години по-възрастен от него. Александър Ситън, макар и не така общителен, по-затворен и агресивен, беше опитен боец. Робърт му кимна да ги последва, когато напуснаха основната войска.

Малката група приближи портите на замъка, като заобиколи езерото по една прашна пътека. Робърт усети, че го обзема нетърпение. Пропъди го, давайки си сметка, че тук привързаността можеше да бъде опасна, но не успя да пренебрегне факта, че иска това да приключи бързо. По пътя към Дъгласдейл Афраиг беше продължила да занимава мислите му и обвиненията й го измъчваха. Представяше си как Хенри Пърси и рицарите му ходят на лов из горите на Карик и вземат всичко, каквото си поискат, от складове и килери, без да обръщат внимание на протестите. Беше ги виждал да правят същото в Уелс. Робърт не беше близък с русокосия лорд на Алик с неговата студена усмивка, но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че мъжете и жените от Еършър и Галоуей няма да се чувстват добре, ако той им е господар. Същото щеше да се отнася и за неговите хора — от Карик, ако попаднеха в това положение.

— Сър!

Робърт дръпна юздите на Хънтър, чул Кристофър да вика. От дясната им страна в оградата се отвори тясна врата. Робърт забави ход, когато забеляза оттам да се измъква самотна фигура. Беше невероятно слаба и дребна за мъж, но по-необичайното от физиката беше облеклото: в бяла туника, препасана с колан, без броня, но с голям шлем със спуснат визьор. Металът беше ръждясал, а шлемът му беше голям и почти килнат на една страна. Фигурата държеше с две ръце пред себе си широк меч, като слизаше слепешката по покрития с трева склон към тях. Мъжете около Робърт сбърчиха чела и стрелкаха с поглед ту замъка, ту фигурата, очаквайки някаква уловка. Той им даде знак да останат по местата си, срита Хънтър по посока на човека с шлема и стисна дръжката на меча, но не го изтегли.

— Аз съм сър Робърт, граф на Карик. Тук съм по заповед на крал Едуард да арестувам съпругата и сина на лорд Уилям Дъглас заради бунта му против короната. — Думите прозвучаха пресилено и неубедително. Робърт го усети по собствения си глас. Човекът не отговори. Робърт повтори казаното, този път по-високо, и спря Хънтър недалеч от него.

— Ще се бия с всеки мъж от армията ти — извика гневно в отговор фигурата. — Но ако спечеля, трябва да пуснеш лейди Дъглас да си върви. — Гласът беше заглушен от шлема, но беше ясно, че принадлежи на момче.

Робърт чу зад себе си смях, когато рицарите на баща му разбраха за предизвикателството.

В отговор фигурата с шлема пристъпи решително срещу Робърт.

— Не приемате ли, страхливци такива?

Смехът веднага секна и Гилпатрик изтегли, ръмжейки, меча си.

В този момент главната порта на замъка се отвори и се показа жена. Нададе вик, когато видя момчето с шлема изправено на склона срещу Робърт.

— Джеймс! — изкрещя тя и се втурна към него. — Боже Господи! Джеймс!

— Това е синът! — провикна се тържествуващ Гилпатрик и пришпори коня си към момчето. — Синът на Дъглас!

Чуха се викове и през портите след жената изскочиха с извадени мечове войниците от гарнизона на замъка. Рицарите на Робърт сръгаха конете си срещу тях. Оттатък езерото прозвуча рог, когато войската видя появилите се. Жената стигна до момчето, сграбчи го и го задърпа назад. Докато се боричкаха, прекалено големият шлем се смъкна, издрънча на земята и откри бледото лице на момче на не повече от дванадесет-тринадесет години с лъскава, гарвановочерна коса.

Робърт видя Гилпатрик и Кристофър да препускат към жената и момчето. Другите рицари се отделиха от тях и се насочиха срещу стражите. В бъркотията момчето се мъчеше да се освободи от хватката на жената, като продължаваше да стиска меча, а бледосините му очи святкаха на слънчевата светлина. Робърт беше поразен от куража му. Устата му пресъхна, а сърцето му се разтуптя. Мислено се видя преди години в църквата на Скун, вдигнал меч срещу Джон Комън, за да защити дядо си. Внезапно нещо вътре в него се скъса, нещо ярко и остро, едновременно болезнено и освобождаващо. Заби шпори в хълбоците на Хънтър, препусна напред и застана между жената с момчето и рицарите на баща му. Изтегли меча си и изрева срещу хората си да спрат. Гилпатрик и Кристофър идваха право срещу него. За да избегне сблъсъка, Гилпатрик дръпна така силно юздите, че конят му се изправи на задните си крака и зарита с копита във въздуха. Кристофър Сътън успя рязко да завие, а конят му, протестирайки, силно изцвили.

Жената успя да извлече момчето настрани и стражите на замъка ги наобиколиха. Обкръжили двамата с извадени мечове, мъжете се отправиха обратно по склона към портите.

Гилпатрик овладя коня си.

— Какво правиш, за Бога? — извика той на Робърт и посочи с меча си към отстъпващата група. — Можехме да ги заловим!

Робърт срещна острия му поглед.

— Не!

— Заповедите бяха да заловиш жената и сина!

— А твоите — да изпълняваш командите ми.

Зад Робърт стражите стигнаха портите на замъка и изчезнаха вътре заедно с жената и момчето. По пътеката покрай езерото бързо се приближаваха още ездачи от войската на Робърт в отговор на заплахата.

Кристофър поглеждаше ту към Гилпатрик, ту към Робърт.

— Какво има, сър Робърт? Защо ни спря?

Робърт се обърна, чул портите на замъка да се затварят. Искаше да се усмихне, защото го чувстваше като победа.

— Няма да залавяме лейди Дъглас или сина й.

Гилпатрик го изгледа. Ездачите се приближаваха; недалече от портите забавиха ход. Въздухът се изпълни с тропот на копита.

Робърт се канеше да заговори, но в последния момент спря, защото не беше сигурен какво да каже. Какво правеше той? Оставил настрани отговора на този въпрос, той се обърна към увеличаващия се кръг от рицари:

— Събрах ви по нареждане на баща ми. Но сега, когато съм тук, не мога да изпълня неговите заповеди. — Гласът му стана по-силен: — Бяхме изпратени да заловим съпругата и сина на човека, който се сражава за кралството ни. Може ли някой тук да каже, че е съгласен с това?

— Нашата работа не е да подлагаме на съмнение заповеди, които идват от краля — каза рязко Гилпатрик.

— Шотландия няма крал — отвърна Робърт. — Балиол е победен и е в затвора.

— И това място се управлява от крал Едуард. Забрави ли клетвата за вярност пред него, която дадохме след войната?

— Клетви на победени пред победителя — каза Робърт с още по-ясен глас. Чувстваше се така, като че ли беше спал месеци наред и изведнъж се беше събудил. Беше опияняващо, неуловимо чувство.

— Това е лудост — процеди през зъби Гилпатрик. — Ти позориш баща си и името му. Той може да загуби земите си. Всички можем да ги загубим!

— Не и ако се разбере, че той няма нищо общо с това.

— Сър Робърт — рече друг рицар, — не можеш да се върнеш в Карлайл или Анандейл, ако не се подчиниш на заповедите на краля. В Англия ще те хвърлят в затвора при Балиол и останалите.

— Нямам намерение да се връщам.

Като каза това, Робърт почувства огромно облекчение. От твърде дълго време домът на баща му беше за него като затвор. Подвластен на баща си, неспособен да казва какво мисли и да взема собствени решения, към него се отнасяха като към най-обикновен рицар, а не като към граф, какъвто беше, а правата му биваха пренебрегвани без никакви обяснения. Но макар да придоби увереност, връхлетяха го по-мрачни мисли, свързани с перспективата да бъде хвърлен в затвора и да загуби земите си. Замисли се за нарушаването на клетвите си пред краля и Рицарите на Дракона и изпита остро чувство на вина, като си представи лицето на Хъмфри. Ала не можеше да позволи едно приятелство или клетвата да определят съдбата на кралството му, вече не. — Можете да избирате или да се върнете в Анандейл, за да служите на баща ми, или, ако искате, да дойдете с мен — каза той на рицарите. — При всички случаи ще напуснем земите на лорд Дъглас. — Огледа се наоколо и накрая спря погледа си на Гилпатрик. — Това е заповедта ми.

— Ти си глупак — озъби се Гилпатрик. — Никой тук няма да те последва. — За момент като че ли рицарят се канеше да пришпори коня си и да се отдалечи възмутен, но после внезапно се обърна и вдигна меча си.

Робърт, който беше навел надолу своя меч, нямаше как да се защити. Но Кристофър Ситън беше забелязал враждебното изражение на лицето на Гилпатрик и застана с коня си между тях, замахвайки с меча, за да отблъсне оръжието му. Старият рицар обаче беше много по-бърз. Промени в последния момент траекторията на замаха си и с рязко движение удари с дръжката оръженосеца в лицето. От силния удар Кристофър политна назад и падна от коня. В един миг се случиха няколко неща. Робърт нададе яростен вик и вдигна меча си срещу Гилпатрик. Конят на Кристофър побягна и подплаши другите коне, които започнаха да се блъскат един в друг. Копитата на Хънтър минаха на сантиметри от главата на Кристофър. Но от всички най-бърз се оказа Александър Ситън. Той се хвърли в мелето и сграбчи Гилпатрик за врата. Дръпна го назад и го стисна за гърлото. Рицарят се задави. Няколко другари на Гилпатрик обърнаха мечовете си срещу Александър. Кристофър се изправи на крака, притиснал с ръка разкървавения си нос. Гилпатрик пусна меча си и се опита да освободи гърлото си от хватката на Александър. В това време Нес и Уолтър пристъпиха решително напред, за да защитят Робърт.

— Стига! — викна им той. Треперещ от яд и изненадан от неочакваното нападение, Робърт се опита да овладее нервите си. — Отстъпете назад. Всички! — викна той на Александър, който не отслабваше хватката си. Лицето на Гилпатрик беше станало тъмночервено. — Няма да позволя да се пролива кръв тук. Не и заради мен, дяволите да ви вземат!

Александър бавно пусна гърлото на Гилпатрик. Продължавайки да се олюлява, Кристофър издуха кръвта от носа си. Освободен, Гилпатрик се отпусна в седлото, като едва си поемаше дъх. Другарите му продължаваха да държат мечовете си насочени срещу Александър, но не помръдваха и гледаха ту Гилпатрик, ту Робърт. Един от мъжете слезе предпазливо от коня, за да вдигне меча на по-възрастния рицар.

Гилпатрик опипа гърлото си, без да сваля очи от Робърт.

— Ти не си син на баща си — рече той, като продължаваше да диша тежко. Грабна меча си от мъжа, който го беше взел от земята, обърна коня си и препусна през тревата. Хората му го последваха обратно по пътеката покрай езерото. Кръгът около Робърт намаля още повече. Двама се опитаха да го убедят да премисли, но той упорито мълчеше и отказваше да ги послуша. След няколко минути при него останаха само Нес, Уолтър и Ситън.

Робърт кимна на двамата братовчеди.

— Благодаря ви, че ми се притекохте на помощ. — Той погледна лорда. — Обаче ти имаш богато имение, сър Александър. Най-вероятно ще го загубиш, ако се присъединиш към мен.

— Страхувам се, че ще загубя имението си дори ако не остана с теб — отвърна Александър. — Крал Едуард разпределя кралството ни както сам намери за добре. Скоро във властта няма да остане нито един шотландец. — Той студено се усмихна. — Обаче ако бунтът на Уолъс победи, може всички да бъдем възнаградени, че сега сме избрали да застанем на негова страна. — Той погледна Кристофър.

Оръженосецът изтри кървящия си нос с опакото на ръката и кимна на Робърт.

— Аз съм с теб, сър Робърт, където и да решиш да отидеш.

Робърт не каза нищо, замислен за последствията от постъпката си, която го беше поставила на страната на бунтовниците. Отнасяше се предпазливо към Уилям Уолъс. От това, което беше научил, бунтовникът се биеше в името на пленения Джон Балиол, което не го правеше непременно негов съюзник. Тихият глас на Нес го извади от мислите му:

— Накъде ще тръгнем оттук, сър?

— Може би към Карик — каза Робърт след кратко мълчание. — Да — продължи той, вече по-уверено, — при моите хора. — Преди да го попитат още нещо, той продължи: — Искам да се върнете в лагера. Доведете тук останалите ми хора и дъщеря ми и вземете каквото можете от запасите ни.

— Разчитам на двама добри мъже — каза в отговор Александър. — И двамата са посветени за рицари. Те ще се присъединят към нас.

Робърт погледна надолу към езерото, където хората от войската му бяха започнали да се отдалечават. После срита Хънтър и се отправи към портите. Скочи от седлото, когато стигна оградата. Чу от другата страна да се говори на висок глас.

— Искам да говоря с лейди Дъглас! — провикна се той. Гласовете моментално стихнаха. — Сам съм. Войската ми си тръгва.

Портите на замъка Дъглас бавно се отвориха и Робърт се озова изправен пред редица въоръжени стражи. Сред тях беше една жена, хванала за раменете момчето, Джеймс. Предишните му подозрения, че тя е майка му лейди Дъглас, се оправдаха. Беше млада и красива, с големи кафяви очи като на брат й.

— Не разбирам, сър Робърт — каза с развълнуван глас тя. — Какви са намеренията ви?

— Хората ми няма да ви навредят, милейди, но трябва да напуснете това място. Баща ми изпълнява заповедите на крал Едуард и дори да не изпрати други мъже да заловят вас и сина ви, кралят със сигурност ще го стори. Той смята да използва вашия съпруг за назидание, за да се разубедят другите благородници и да не се присъединяват към Уолъс.

Тя кимна и каза:

— Джеймс има чичо в Париж.

— Мамо… — започна момчето, като гледаше ту нея, ту Робърт.

Тя обаче продължи:

— Там ще е в безопасност. На запад имам роднини, при които мога да отида.

— Трябва да заминете веднага щом можете, милейди — каза Робърт и се поклони.

Когато той се накани да си върви, лейди Дъглас излезе напред между мечовете на стражите.

— А вие, сър Робърт, къде ще отидете? Кралят сигурно ще ви накаже за това.

Той се обърна.

— Засега отивам в Карик.

— Трябва да потърсите брат ми.

— Лорд-стюарда ли? — попита Робърт. Знаеше, че Джеймс Стюарт беше останал в Шотландия, след като се беше заклел във вярност на крал Едуард, но от много месеци Робърт не беше чувал нищо за него. Сякаш беше изчезнал. Знаеше единствено, че се е оженил малко преди да избухне войната миналата година за една от сестрите на сър Ричард де Бърг, граф на Ълстър.

— Уилям Уолъс е син на васал на сър Джеймс. Нали не вярвате, че той сам би могъл да вдигне един толкова бързо разпространил се бунт? — Лейди Дъглас леко се усмихна. — Безстрашният ми съпруг не е единственият му съюзник.

— Милейди! — предупреди я един от стражите.

Тя не му обърна внимание.

— Идете при него, сър Робърт. Мисля, че в негово лице ще намерите приятел, какъвто някога е намерил дядо ви. Последните ми сведения са, че брат ми се намира в земите на Кайл Стюарт. Може би ако се вдигнат още благородници, крал Едуард ще се принуди да се откаже от окупацията.

— Може би — повтори не много сигурен Робърт.

Обаче когато се отдалечаваше и вратите на замъка се затвориха, в него като че ли се появи слаба надежда. Ако той, един граф, се присъединеше към бунта, може би нещата щяха да станат по-различни. Може би действията му щяха да вдъхновят и други хора, които в миналото бяха подкрепили дядо му. Ако достатъчно от тях подкрепяха каузата, за крал Едуард щеше да е трудно, ако не и невъзможно, да запази контрола над Шотландия, без да прибягва до нов военен поход. Повече от много други знаеше, че кралят трудно би могъл да си позволи да потуши един разпрострял се широко бунт, докато войната с Франция продължава с пълна сила.

Когато сложи крак в стремето и се метна на седлото, Робърт вече беше взел решение. Каквото и да станеше, нямаше да се върне в Карлайл.