Робин Йънг
Бунт (12)

9

Робърт вървеше бързо през гората с вдигната качулка, за да се пази от дъжда, който плющеше между клоните. Бързо приближаващите се насреща му дървета заглушиха далечния рев на вълните по брега на Търнбери. Тази година първите есенни бури бяха дошли по-рано. Само преди седмица мъжете от Карик се трудеха под синьо небе, за да приберат и последната реколта. Няколко дни по-късно овесът и ечемикът щяха да бъдат удавени по нивите от дъждовете. Сега добитъкът беше прибран от високопланинските пасища. Онези животни, които нямаше да могат да бъдат изхранени през зимните месеци, щяха да бъдат изклани за месо. Беше време на усилен труд и цялата работна сила беше извикана да работи на полето. Чувстваше се силно липсата на мъжете, които кланът Брус беше загубил при нападението на Галоуей.

Робърт тропаше с чепатата тояга по земята и с всяка крачка навлизаше все по-дълбоко в гората. Чувстваше се глупаво, че щеше да използва тоягата за извинение, но не можа да измисли нищо друго. А беше мислил много по въпроса през тези бурни няколко седмици.

Победите, спечелени с превземането на замъците в Уигтаун, Дъмфрис и Буитъл, бяха останали на заден план, изместени от бременността на кралицата — вест, разпространила се бързо из кралството. Робърт не беше поканен на нито един от съветите, състояли се след завръщането на мъжете, но от дочути откъслечни разговори беше научил, че дядо му решил да се изтегли от Галоуей, като остави само малък гарнизон във всеки замък, докато кралицата роди и бъде сложен край на амбициите на Комън и Балиол. Баща му очевидно беше ядосан от решението за изтегляне — когато старият Брус си замина преди около две седмици, за да се върне с рицарите си в Анандейл, между двамата се беше възцарило мълчание и отношенията им бяха напрегнати. Въпреки нервната атмосфера в клана Брус вниманието на Робърт беше погълнато най-вече от собствените му мисли.

Днес, първият ден след започването на жътвата, той беше успял незабелязано да се измъкне. Когато дърветата започнаха да оредяват, той видя къщичката под хълма. Около основата на дъба, чиито листа бяха започнали да се обагрят в кафяво и жълто, имаше големи локви. Това бяха последните следи от великолепието на отиващото си лято. Прасетата се бяха сгушили в един ъгъл на свинарника под стряхата. Правеха им компания три хубави, червеникави юници. Питайки се откъде старата жена има пари, за да купи животните, Робърт се спусна надолу по разкаляния път, като се подпираше на тоягата.

Когато наближи вратата, посрещна го яростен лай. Иззад къщата изскочиха черните кучета и продължиха да лаят и да се зъбят. Робърт потисна желанието да побегне и продължи напред. Кучетата забавиха ход, снишиха се към земята с издадени напред рамене, готови да нападнат. Робърт изпъна свободната си ръка с дланта нагоре срещу животните, както правеше с ловджийските кучета на дядо си. Дъждовните капки продължиха упорито да се стичат по носа му. По-голямото куче се приближи, като продължаваше да ръмжи. Повдигна глава и издаде напред муцуната си към протегнатата ръка. Робърт с облекчение се засмя, когато усети езика му, розов и мокър, върху дланта си. Вратата с трясък се отвори и старицата се показа на прага. Кучетата се втурнаха през локвите към нея.

— Нали ти казах да не идваш тук?! — извика грубо тя, надвивайки шума от проливния дъжд.

Робърт се приближи към нея и й подаде тоягата.

— Исках да ти я върна.

Веднага щом го каза, си даде сметка колко неубедително и лъжливо беше обяснението му. Видя как на лицето на старицата се появи презрителна усмивка. Когато тя се накани да затвори вратата, той извика:

— И да видя Бриджид.

Жената спря. Изражението й беше нещо средно между насмешка и досада.

— Тя замина, момче.

— Замина ли?

— За Еършър. Един ковач я хареса. — Афраиг кимна към тоягата. — Остави я отвън — рече тя и затвори вратата.

Робърт остана загледан в прояденото дърво, което препречваше пътя му. Усети в него да се надига гняв от унижението и разочарованието. До този момент не беше съзнавал, че последната част от извинението му беше вярна: беше поискал да види отново странното момиче. Сви ръката си в юмрук и затропа по вратата. Тя се отвори.

— Защо я пусна?

Този път изражението на жената стана открито подигравателно.

— Ако знаех, че наследникът на един граф ще се заинтересува, щях да почакам. Може би момичето щеше да ми донесе повече от три крави!

Робърт почувства погнуса, когато устните й се разтвориха и тя избухна в смях, разкривайки жълтите си зъби. Той хвърли тоягата в калта и се накани да си върви. После, внезапно почувствал се силен, се обърна:

— Когато стана граф, ще се погрижа изгнанието ти да продължи. Кракът ти никога няма да стъпи отново в Търнбери.

Презрителният й смях секна.

— Колко много приличаш на баща си — рече тихо тя. — Не бих повярвала, че от великия лорд Анандейл ще се пръкнат две шушумиги, но ето те и теб, доказателство за падението на този могъщ род. — Тя сниши още повече глас: — Това е позор. Позор.

Бузите на Робърт пламнаха.

— Как се осмеляваш! Ти дори не познаваш дядо ми!

Старицата посочи с костеливия си пръст някъде високо в клоните на дъба. Робърт се обърна и видя една от мрежите да се поклаща от вятъра. Не я беше забелязал при предишното си идване тук, а и дървото беше обсипано със зелени листа. Тази мрежа бе по-стара от другите. Клетката от съчки изглеждаше изсъхнала и крехка. Вътре в нея имаше тънко въже, потъмняло от дъжда. Беше вързано на възел като примка.

— Какво е това? — поиска да узнае той и погледна жената. Но старицата беше изчезнала в къщата. Обаче вратата беше оставена отворена. Робърт се поколеба, но любопитството му беше по-голямо от гнева и той пристъпи напред през прага. — Какво общо има това с дядо ми?

Афраиг разпалваше огъня. Около нея се разхвърчаха искри. Тя не отговори.

— Какво е дървото? — настоя той.

— Дъб — отвърна кратко тя.

— Имах предвид какви са тези…

— Знам какво имаше предвид. — Афраиг се изправи и застана срещу него. Вгледа се в лицето му в полумрака. Чуваше се как дъждът трополи по покрива. — Затвори вратата. Топлото ще излезе навън.

Робърт я послуша. Отметна назад прогизналата си качулка и видя, че от плаща и ботушите му на пода се бяха образували локви. Старицата като че ли не ги беше забелязала. Тя седна на едно столче и се наведе към огъня. Очите й се вторачиха в някаква ярка точка в него. Косата й падна върху рамото и увисна като някаква плетена завеса. Кучетата легнаха в краката й, положили глави върху огромните си лапи, а телата им ту се надигаха, ту се спускаха, осветени от червеникавите отблясъци на пламъците.

— Съдби.

Робърт поклати глава при произнасянето на думата, като не разбра значението й. Изчака я да продължи.

— Когато някои мъже или жени искат силно нещо, те идват при мен и вплитат желанията си в своите съдби. Използват силата на дъба, за да получат каквото искат.

— Трябва да отидат в църквата и да се молят. Да помолят Бог за благословията му — отвърна Робърт, заинтригуван от откровението й, но и разтревожен. Той знаеше дума за това, за което тя намекваше, една дума дори по-силна от магьосничество. Ерес. Само Бог можеше да накара бъдещето да се случи, да реши съдбата на човека.

Тя бързо го погледна.

— Има молби, които не получават отговор. Не и от този Бог.

Робърт усети как в него се прокрадва страх, но пристъпи към огъня, забравил за мокрите си дрехи.

— Няма друг.

— Какво знаеш ти за земята под краката си? — Гласът й отново стана рязък и властен. — Или за дивото минало?

Тя напомни на Робърт за един домашен учител, който го беше накарал да напише много пъти имената на шотландските крале, като започне от Кенет Макалпин, мине през Малкълм Канмор и стигне до Александър, докато ги запомни добре.

— Майка ми е наследила графството от баща си, Нийл от Карик, а от майка си — земите ни в Антрим. Когато баща ми се завърнал от Светите земи, той…

— Мислиш, че историята започва с твоя род, така ли? — прекъсна го тя. — Не, момче. Какво знаеш ти за тези острови? — Тя разпери широко ръце. — Шотландия, Англия, Ирландия, старите кралства в Уелс?

В главата на Робърт изникнаха смътни, съвсем различни образи и той отново чу гласа на учителя си да описва идването на римляните, да говори за великите мъже на древния свят, преминали през Британия с огромните си армии, сеещи смърт сред езичниците, които се изправяли срещу тях. Саксонците, облечени в кожи и с руси коси, изтласкали британците обратно сред дивите хълмове на Уелс и Корнуол, очертали земята, която щеше да стане известна като Англия. После нормандците под знамето на Завоевателя. На това място гласът на учителя му винаги се променяше и ставаше по-мек и по-изискан. Едва след като беше чул различни истории в Ирландия, на Робърт му беше дошло наум, че този човек може би беше нагодил разказа си за идването на Завоевателя така, че да е подходящ за ученика му — потомък на нормандския лорд Адам де Брус. Гласът на домашния му учител стихна, заменен от дрезгавия глас на дядо му, който разказваше за битката при Ларгс срещу норвежците в техните кораби с фигури на дракони преди не повече от двадесет години. После, разбира се, идваха светците, Колумба и Ниниън, Андрю и Маргарет. Имената и образите бяха прекалено много и Робърт не знаеше откъде да започне. Накрая повдигна рамене в отговор. Афраиг издаде остър звук през зъбите си, който накара едно от кучетата да вдигне глава и да излае. Тя го ритна и то изскимтя и притихна.

— Римляните — рече Робърт и тежко въздъхна, — после саксонците, нормандците. Знам за тях.

Афраиг го погледна.

— Християнския Бог ли са почитали римляните в техните храмове, в които са принасяли жертви?

— Те са били езичници — призна Робърт, — до Константин.

— Ами мъжете от изтока? Какво знаеш за техните божества? Какво знаеш на Уодън и Фриг?

— Саксонците също са станали християни — отвърна Робърт.

— А твоите ирландски предци по майчина линия, какво знаеш за техните богове? За боговете на Британия? Какво знаеш за Луг с блестящото копие и за Дагда? За Рианон и Бел? — Тя продължи, преди Робърт да успее да отговори. — Ето ги твоите други богове, момче.

— Но те са фалшиви богове на стария свят. Сега никой не ги почита.

— Така ли? На кого жените се молят да намали болките им при раждане? Ти и преди ще трябва да си чувал молитвите на майка си.

— На света Брайд — отговори веднага Робърт. — Християнска светица.

— Някога се наричала Бригантия, богиня на раждането и пролетта. — Афраиг се наведе и взе друг пън, който хвърли в огъня. — Свещениците се преструват, че са забравили това. — Когато пламъците осветиха лицето й, Робърт си даде сметка, че тя не е толкова стара, както първоначално си беше помислил, може би само няколко години по-възрастна от майка му. Под потта и мръсотията видя нещо изненадващо в лицето й, някаква далечна прилика с момичето Бриджид, само че всичко това беше скрито зад изпъкнали скули и желязна твърдост. Запита се откъде знае толкова много, но си спомни книгите, които го бяха изненадали при предишното му идване. Робърт погледна към купчината, която едва се виждаше на светлината, хвърляна от огъня, а после зададе въпроса, който все още нямаше отговор:

— Защо посочи към онази… мрежа в дървото, когато попитах за дядо ми?

— Сигурно знаеш свети Малахия. — Афраиг отново се засмя, когато Робърт се прекръсти, но този път в смеха й нямаше подигравка. — Да, светецът е произнесъл тежко проклятие върху рода ви. Достатъчно тежко, че да накара реката в Анан да прелее и да отнесе замъка там, както и да остане като сянка върху рода Брус повече от сто години, откакто Малахия го е произнесъл.

Робърт кимна, но не каза нищо. Знаеше за проклятието, откакто се помнеше, дълго преди домашният му учител да го запознае с историята на Шотландия. Миналият век Малахия, архиепископ на Армах, пътувал през Анандейл на път за Рим. Докато бил отседнал в замъка Анан, който принадлежал на един от предците на Робърт, архиепископът разбрал, че един човек, обвинен в кражба от фамилията Брус, трябвало да бъде обесен. Малахия се примолил да бъде пощаден животът на крадеца и лордът се съгласил да изпълни молбата му. Но на следващия ден архиепископът видял обвиненият мъж да виси на бесилката. С гневното проклятие на Малахия върху рода Брус се обясняват последвалото разрушаване на техния замък, както и всички сполетели ги нещастия след това. Робърт беше виждал руините на замъка на неговия предшественик в Анан и беше добре запознат с ужасната история за придошлата река. Сега разбра защо въжето в изплетената мрежа е вързано като примка на обесен. Афраиг заговори отново:

— По време на пътуването си към дома от Светите земи дядо ти запалил свещи на гробницата на светеца. Обаче преди години той дойде при мен. Тъй като смяташе, че не е било отговорено на молитвите му, помоли ме да отменя проклятието. Искаше най-накрая родът му да бъде освободен от него.

За миг Робърт забеляза някакво странно изражение на лицето й, може би изразяващо нежност, но то изчезна почти веднага, прогонено от изненадващото откритие, че дядо му беше помолил една вещица да свали проклятието от него. И въпреки това беше заинтригуван.

— Кога ще бъде отменено?

Афраиг поклати глава.

— Това не мога да кажа. Дъбът трябва да си свърши работата. Когато това стане, мрежата ще падне.

Робърт се запита дали не би могло да бъде прерязана, щом като е нужно единствено тя да падне, но предположи, че Афраиг ще каже, че това няма да свърши работа. Имаше едно нещо, което той продължаваше да не разбира. В деня, когато Александър беше ухапан от кучето, баща му беше казал на брат му никога да не приближава отново къщата на старата жена. Робърт предполагаше, че това по-скоро се дължеше на опасността от кучетата, отколкото на самата жена, защото графът винаги се отнасяше с презрение към проявите на суеверие. Ала след като майка му беше казала, че изгнанието на Афраиг е дело на графа, той започна да се пита дали няма и още нещо, свързано със заповедта на баща му.

— Защо те прогониха от Търнбери?

Изражението на лицето й веднага се промени и тя се дръпна назад.

— Трябва да си вървиш — рече жената, стана и отиде при полицата, където беше направила компрес за коляното му.

Робърт усети, че е твърде близо до отговорите, които би желал да научи, за да се откаже така лесно.

— Кажи ми. Искам да знам.

— Казах да си вървиш. — Тя взе няколко корена и един нож и застана с гръб към него.

— Мога да попитам баща си.

Жената рязко се извърна и ножът в ръката й проблесна. Робърт отстъпи няколко крачки назад, видял гнева в очите й. За миг си помисли, че тя ще го нападне. После лицето й се промени, строгите черти се смекчиха в бръчки на възрастта. Бавно свали ножа. Ръката й трепереше.

— Веднъж изплетох съдбата на баща ти.

Робърт се вгледа в нея. Разкритието за дядо му беше за него потрес, но той просто не можеше да си представи баща си да моли тази сприхава старица да му предскаже бъдещето. Подобна идея беше толкова нелепа, че изглеждаше направо смешна. Робърт си спомни как баща му подигравателно се подсмихваше на пламенното бдение на дядо му при гробницата на свети Малахия в усилията му да бъде вдигнато проклятието, спомни си с каква насмешка баща му се отнасяше към приказките на местните фермери за демони в гората. Той дори рязко казваше на Робърт да млъкне, когато заговореше за Фион Макул и други ирландски герои, за които беше научил по време на обучението си.

— Окачих го за него на един дъб — рече тихо Афраиг, — но се случи нещо. Един от хората му… — Тя сбърчи вежди и погледна ножа в ръката си. — Помолих го да ми помогне по въпроса, помолих го за правосъдие. Той ми отказа. — Тя вдигна предизвикателно глава и срещна погледа на Робърт. — Тогава разкъсах мрежата за неговата съдба и я оставих на парчета пред стените на замъка.

Въпреки че всичко това му звучеше невероятно, Робърт потрепери, когато чу последните думи на жената. Афраиг се отдръпна и върна ножа на полицата.

— След това той ме прогони от селото. Знам, че искаше да ме прогони и от Карик, но майка ти го спря, защото аз бях спасила живота на първородния му син. Това си ти — довърши тя, без да се обърне.

Една цепеница се срина и огънят отново се разпали, но Робърт не сваляше очи от жената.

— Каква беше съдбата на баща ми?

След кратка пауза тя отговори:

— Да бъде крал на Шотландия.

Шестимата мъже изпълниха душната стая, вдишвайки взаимно потта си. Слугите бяха разпалили голям огън в огнището, за да бъде топло из целия дворец, макар спалнята с нейния ценен обитател да беше по-нататък по коридора. Все пак не беше толкова далеч, че мъжете да не чуват писъците. Сред тези болезнени викове до тях достигаха женски гласове, припрени и тревожни. От време на време крясъците стихваха и се чуваше само хлипане, а гласовете на жените се снишаваха и ставаха неразбираеми. В такива моменти мъжете, които и без това не говореха много, съвсем млъкваха и напрягаха слух, за да чуят следващия писък. Така беше от часове. С горещината напрежението се засилваше.

Джеймс Стюарт се подпря на стената близо до вратата и усети с облекчение студения камък. Прозорците бяха закрити с дебели завеси, зад които се чуваше слабото ромолене на дъжда. Запита се колко ли е часът, но потисна желанието да прекоси стаята и да разтвори завесите. Скоро щеше да съмне. Прехвърли тежестта си от единия на другия крак, опитвайки се да облекчи болката в стъпалата. В стаята имаше само два стола и те бяха заети от Черния Комън, граф на Бюкан, и дебелия граф на Файф, чието наследствено право беше да коронясва всеки нов крал. Стюардът погледна към епископа на Свети Андрю, който се молеше край огъня. Зачуди се как немощният стар човек имаше сили да стои на колене през всичкото време. Появи се набитата фигура на Робърт Уишарт. Когато епископът на Глазгоу мина покрай него, Джеймс срещна погледа на Джон Комън, който стоеше до прозореца.

Лордът на Баденох отвърна на погледа му. Черните му очи бяха пълни с предизвикателство. Джеймс не сведе поглед, усетил дълбоката враждебност, идваща от другия мъж. Двамата никога не се доверяваха един на друг и общуваха в двореца само по необходимост, но откакто кланът Брус нападна Галоуей, неприязънта на Червения Комън към него се беше засилила. Джеймс имаше впечатлението, че лорд Баденох знае, че е замесен в нападението. Е, сега това нямаше значение. В следващите няколко часа щеше да бъде сложен край на опитите на Комън да постави на празния трон своя шурей.

Нов дрезгав писък разкъса тишината. Беше по-продължителен и по-силен, приличаше повече на виене от мъчително страдание, отколкото на вик от болка. Беше последван от дълго мълчание. Когато в коридора се чуха бързи стъпки, Джеймс отмести погледа си от Комън. Епископът на Глазгоу престана да крачи напред-назад, а епископът на Свети Андрю вдигна глава от събраните си за молитва длани. Графът на Бюкан се надигна от стола. Само граф Файф, който беше заспал с брадичка, опряна на гърдите, не се помръдна, когато вратата се отвори.

Появилата се жена спря за момент и огледа застаналите в очакване мъже. Бялата й престилка беше изцапана с кръв. Джеймс усети възкиселата й миризма. Погледът й се спря на него:

— Момче, лорд Стюард! — обяви тя.

— Хвала на Бога — рече Уишарт.

Обаче Джеймс не свали очи от мрачното изражение на жената. След миг тя отговори на въпроса му:

— Беше мъртво в утробата, сър. Не можах да направя нищо за него.

Уишарт гласно изруга.

Джеймс се обърна и прекара ръка през косата си. В този момент забеляза оживилото се лице на Джон Комън.