Робин Йънг
Бунт (31)

28

Тръгнаха да слизат надолу по разчистения път с развявани от вятъра три знамена, а зимното слънце блестеше в очите им. Най-отпред беше знамето на Хенри Пърси с избродирания на златен фон син лъв, следвано от синия пряпорец на Хъмфри с бялата лента през средата и шестте златни лъва и накрая червения орнамент на бял фон на Робърт. Робърт държеше юздата на Хънтър по-отпусната, за да може конят да избягва пъновете и корените по пътеката, но тя беше сравнително лесна за движение, тъй като беше отъпкана от стотици крака и копита. Въпреки че беше уморен от дългата езда сутринта, Робърт почувства облекчение от промяната на темпото, тъй като по-малката група можеше да се движи по-бързо от колоната, бавена от каруци и пехотинци. Погледна към Хъмфри, който му се усмихна в отговор, и установи същото приповдигнато настроение у другите.

След две мили просеката стигна дъното на долината, стана по-равна и групата спря пред друга пътека, която се губеше между дърветата. От един клон се развяваше парче плат в червено и жълто, оставен там от съгледвачите на Уорик, за да показва пътя.

— Това е. — Хъмфри проточи врат и се вгледа в дърветата пред тях. — Те казаха, че видели дима отвъд онзи хълм.

— Ще трябва да води към някое селце — каза Хенри, оглеждайки пътеката. — Изглежда стара.

— Но не се използва често — добави Робърт, поглеждайки кафявия килим от листа и съчки.

Пътеката беше широка колкото да мине един кон, с опасно ниско надвиснали клони.

Хенри даде знак на двама от рицарите си.

— Излезте отпред.

Мъжете изоставиха просеката и навлязоха в колона по един сред сумрака, като се навеждаха да избягват клоните, а по лицата им полепваха паяжини. Пътеката се издигна рязко нагоре, птици се разцвърчаха в листака, ядосани на натрапниците. Хората се стряскаха от непрекъснатото движение наоколо. В храстите се чуваше постоянно шумолене, а по едно време в далечината се мярна червеникаво петно — една сърна побягна между дърветата. Клоните се сгъстиха, закриха небето и превърнаха дневната светлина в зеленикав здрач. Ако сред тези дървета имаше някой, едва ли щяха да могат да го видят сред листака. Загубиха ориентация. Вече не знаеха в каква посока се движат, знаеха само, че хълмът продължава да се издига нагоре пред тях, затова отчаяно се опитваха да зърнат късче небе и светлина. Скоро желанието им се сбъдна. Когато стигнаха върха, дърветата оредяха и пътеката се разшири, давайки възможност на рицарите да яздят в постоянен тръс по двама един до друг. Покритата с мъх земя заглушаваше тропота на копитата.

Робърт беше близо до челото на колоната заедно с Хъмфри, когато един от хората на Хенри предупредително изшътка. Спря коня си и видя, че рицарят сочи през дърветата, където от клоните на един дъб висяха две големи тела — на елени, с провесени надолу дълги вратове. Коремите бяха изтърбушени и празни, а от двете им страни висяха виолетови меса с жълта мазнина по тях. Във въздуха се носеше острата миризма на кръв.

— Може би ще трябва да продължим пеш? — каза Робърт. При вида на елените облекчението му от чувството на свобода, предлагана от ездата, изчезна. Почувства промяната и у другите. Някои бяха хванали дръжките на мечовете си, а лицата им бяха напрегнати.

— Не — каза Хенри. — Тези елени може да са убити от всеки. Не искам да губя време, като се мъкна пеша през гората след двама бракониери. Ще продължим да яздим още една миля, а после ще се върнем обратно. Димът не би могъл да идва от много далеч, след като съгледвачите са го видели. — Без да чака отговор, Хенри пришпори коня, следван от хората си.

Не мина много време и те я подушиха — едва доловима миризма на дим от изгорели дърва. В далечината между стволовете просветляваше по посока на голия склон на хълм, обагрен в кехлибарената светлина на късния следобед. По средата на склона имаше останки от селище. Виждаха се купчини струпани камъни и разцепени греди, на места си личаха останките от някоя стена или входна врата. Изсъхнали стебла от папрат пък закриваха отчасти други постройки и заличаваха доказателствата за някогашно човешко присъствие под тънко жълто-кафяво покривало. Човек би си помислил, че тук от десетилетия не е живял никой, ако не бяха явните признаци за живот. По средата между порутените сгради имаше яма, в която гореше огън и към небето се издигаха сиви кълба дим. До рушащите се стени бяха издигнати временни заслони от трева и клони, подобни на тъмни дупки, с място за по няколко души. На метри от селището отново започваше гора, която се губеше в друга тъмна долина, закривана от листака.

Рицарите пристъпваха напред в мълчание, мнозина от тях вперили поглед между дърветата в лагера, а други се оглеждаха предпазливо наоколо.

— Не виждам никого — прошепна Хъмфри.

— Аз също, но този огън е запален скоро. Не може да са отишли далеч.

Хенри хвана юздите, за да накара коня си да продължи напред, но Хъмфри го спря.

— Какво правиш?

— Трябва да огледаме от по-близо. Ако се съди по размерите на лагера, най-вероятно това ще е групата, нападнала графа на Линкълн. Трябва да уведомим сър Джон, преди да са ни видели.

— Защо ще губим още един час, когато можем и сега да се справим с тези селяци? Преди да успеем да докараме повече хора тук, горе ще се стъмни, а ако го отложим за сутринта, те може да са си отишли.

— Изглежда, че са тук от доста време — каза Робърт и застана до Хъмфри. — Съмнявам се, че имат намерение да ходят някъде.

Хенри ядосан го погледна.

— Откъде знаеш? — Погледна Хъмфри и троснато каза: — Нали искаше да се докажеш в тази война! Е, това е шансът ти. Нашият шанс. Нашите бащи и дядовци се покриха със слава под водачеството на крал Едуард. Трябва да им покажем, че сме достойни да заемем местата им. Че сме способни техни наследници. — После, повишавайки тон, добави: — Знаеш какво цели той, Хъмфри. Не искаш ли място на масата на краля, когато пророчеството се изпълни? Не искаш ли част от новото му кралство?

— Внимавай — рече тихо Хъмфри и погледна бързо другите.

Когато погледът на рицаря се спря на него, Робърт повдигна въпросително вежди, но Хъмфри не каза нищо.

Обаче Хенри беше непреклонен и продължи:

— Искаш да пропилееш една възможност, може би единствената, която ще имаме в тази кампания?

— Графът на Линкълн каза, че нападналата го група е най-малко от сто души. Ако това са те, ще ни превъзхождат в съотношение две към едно.

— Линкълн се е оставил да бъде изненадан. Тук ние имаме предимство.

Хъмфри погледна встрани. Изглеждаше разколебан. Накрая присви очи и изтегли меча си.

Хенри се усмихна и сините му очи проблеснаха под последните слънчеви лъчи.

— Хайде да се справим с тази измет — изръмжа той и подкара напред коня си.

— Хъмфри! — обади се Робърт, когато рицарят се накани да го последва. Той погледна приятеля си. — Заповедите ни не бяха такива.

Лицето на Хъмфри се изпъна.

— Влизаме! — рече той и заби шпори в хълбоците на бойния си кон.

Робърт премести поглед от него към хората си, които чакаха. Едуард беше свъсил въпросително вежди. Младите оръженосци, между които и Нес, изглеждаха нервни и вече бяха изтеглили мечовете. Как щеше да изглежда, ако той откажеше да ги поведе? Ако Хенри и Хъмфри се завърнеха триумфиращи при Варен, след като се бяха справили с бунтовниците, а той се беше крил страхливо между дърветата? Щом за тях това беше възможност да се докажат пред техния крал, за него беше възможност да се докаже пред тях. До този момент тези млади мъже, дори Хъмфри, наследници на английски графства, го държаха на разстояние, но той вече беше наясно с мощта и влиянието им и искаше същото за себе си. Баща му и дядо му бяха воювали за английски крале и бяха наградени със земи. Той беше дошъл в Англия, за да възстанови авторитета, загубен от тях с възкачването на Балиол на трона, но засега, вместо да увеличи намаляващите семейни богатства, той не правеше почти нищо друго, освен да ги харчи.

Кимна на брат си и на другите да го последват и сръга Хънтър в хълбоците.

Хенри не ги чакаше в края на гората — а изскочил на огрения от слънцето склон на хълма, той се беше отправил в лек галоп към селището. Елементът на изненадата, с който можеха да се сблъскат, беше загубен и другите го последваха с извадени мечове. Хенри яздеше между редиците от заслони и купчини камъни, а Хъмфри и Робърт препускаха след него. Големият огън продължаваше да гори по средата на лагера и да разнася топлината на вълни наоколо. Рицарите се разпръснаха из селището под пукането на горящите дърва. Земята беше покрита с купчини суха папрат, насечена от склона на хълма и разпръсната из лагера. Край ямата, в която гореше огънят, имаше няколко пъна, може би използвани за сядане, а из пепелта се виждаха овъглени животински кости. Недалеч от заслоните в пръстта бяха забучени две копия, а наблизо се виждаха бурета и разбити сандъци. Като се изключат те, мястото изглеждаше изоставено.

Хенри насочи коня си към един от заслоните и разсече лекия покрив от преплетени клони с меча си. Покривът се срути под дъжд от стръкове папрат и листа. Вътре голата земя беше покрита с опърпана еленова кожа. Наведе се и заби меча си в мръсно, парцаливо наметало, сгънато върху кожата, повдигна го с върха и го захвърли с погнуса настрани.

Хъмфри слезе от коня и отиде при огъня. На тревата се търкаляха две дървени купи, а до един пън имаше огромен железен казан. Наведе се, вдигна една от купите и я помириса, а после направи гримаса и я захвърли настрани.

— Сигурно са ни чули, че идваме — каза той, като се изправи и погледна към Хенри. — Робърт беше прав. Трябваше да продължим пеш, когато видяхме елените.

Робърт беше останал на седлото и се оглеждаше наоколо. Ако не беше добре поддържаният огън, би казал, че тук от доста време не е имало хора.

— Не ми прилича много на лагер.

Хъмфри се огледа, но вниманието му беше привлечено от един от рицарите му.

— Сър, бихме могли да ги последваме в гората. Да се опитаме да ги проследим.

Някои от хората на Хенри бяха слезли от конете и ровеха из заслоните, за да проверят дали там няма нещо ценно.

Хъмфри поклати глава и се вгледа в ограждащите ги дървета.

— Можем да ги търсим с дни и пак да не ги намерим.

Робърт подкара Хънтър към копията, които стърчаха в калта недалеч от заслоните. Дръжките им бяха нащърбени от употреба, а там, където мъжете са ги държали, дървото беше гладко и лъскаво. Хвана едно и го изтръгна от земята, като се чудеше защо собственикът му го беше оставил. Из калта се виждаха още дупки, от които са били изтръгнати други копия, както и следи от стъпки, но по-голямата част от почвата беше скрита под купища папрат. Робърт оглеждаше внимателно сухите стръкове папрат и забеляза, че по краищата им нещо лъщи. Вгледа се по-отблизо и видя някаква смес, която покриваше листата. Беше лепкава и миришеше на животинска мас. Извърна глава, като предположи, че стръковете са били използвани за изтриване на мазнината от казана за готвене, но после установи, че и другите мъже, които продължаваха да ровят из лагера, мърмореха отвратени. Видя как един рицар помириса пръстите си. Друг изтриваше ръцете си в кожената си броня. Един оръженосец държеше наметало, върху което мазнината лъщеше на слънчевата светлина. Робърт усети, че го побиват студени тръпки. В главата му се мярнаха спомени от лова, на който го беше водил дядо му. Спомни си как бяха поставяли примки и капани, като оставяха следи от кръв и провесваха трупове на овце от дърветата, за да примамват вълците.

Все още стиснал копието с мазнина на върха, Робърт накара Хънтър да се обърне.

— Хъмфри!

Рицарят се извърна рязко, като чу вика, но още в мига, когато той излизаше от устата на Робърт, небето се изпълни с ярки звезди, които излетяха от гората около тях. Продължиха да летят още миг нагоре, а после почти мързеливо се обърнаха и се спуснаха с голяма бързина към лагера. Мъжете имаха време да разберат, че това са запалени стрели, които започнаха да падат около тях. Рицарите и оръженосците вдигнаха щитовете над главите си или се хвърляха да се скрият зад заслоните, но стрелите не бяха насочени към тях. Когато острите им върхове се забиха в купчините папрат, завързаните за тях запалени кълчища припламнаха за няколко секунди, а след това се разгоряха. Там, където се забиваха в зацапана с мазнина почва, се разгаряха по-бързо и огънят оставяше ярки дири от пламъци, които плъзнаха в различни посоки. Конете започнаха да се изправят на задни крака, когато въздухът се изпълни с дим и горещината започна да пулсира, внезапна и непоносима. Няколко животни се обърнаха и побягнаха.

Посипаха се още стрели. Рицарите започнаха да крещят, изпаднали в паника. Тези, които бяха слезли от конете, се втурнаха към тях. Едуард Брус вдигна щита си, когато една стрела полетя към него. Стрелата се заби дълбоко в дървото и огънят облиза боядисания му център. Когато кълбата дим се понесоха нагоре, а по земята се проточи дълга огнена линия, бойният кон на Хъмфри изцвили уплашен и се втурна в галоп към гората. Хъмфри извика след него, но беше принуден да се сниши, когато наоколо се посипа нова градушка от стрели. Един от оръженосците на Хенри отскочи назад, отдръпвайки се от пътя на една светеща диря, и падна право в ямата с огъня. Пламъците подпалиха наметалото му, което бързо се разгоря. Той се опита да се освободи от него, като се помъчи да разкопчае клипса, който го държеше около врата му, но пламъците го обгърнаха в смъртоносната си прегръдка.

Докато един от рицарите на Хъмфри се мъчеше да се качи на коня си, една стрела го удари в гърба. Върхът й не проби кожената броня, но остана забит. Рицарят заопипва зад себе си, но в този миг пламъкът плъзна по врата му. Косата му се подпали и мигновено пламна като факла, а конят му побягна, докато кракът му беше още върху седлото. Рицарят падна тежко назад и от удара в земята стрелата проби бронята и проникна в белия му дроб. Той се сгърчи, от устата му рукна кръв, а конят го повлече подире си.

Робърт се помъчи да удържи Хънтър, докато оглеждаше небето за стрели. Викна на брат си и хората си, като се опитваше да ги държи близо до себе си. Едуард и оръженосците му се намираха наблизо. В щита на Едуард беше пробита дупка, черна по ръбовете там, където беше измъкнал стрелата. Мъжете от Есекс се бяха разпръснали из лагера, когато атаката започна, но сега яздеха към Робърт, пришпорвайки конете си през пламъците, за да се измъкнат от тях. Чул силен рев, Робърт забеляза стотици фигури, които се спускаха по склона на хълма към тях с копия в ръце. Като ги видя, Хенри извика на рицарите си да се съберат, но онези, които можаха да чуят командата му, бяха малко, а конете им бяха твърде уплашени, за да се подчинят.

Робърт стисна юздата на Хънтър, когато той се изправи на задни крака. За момент се подвоуми сред настъпилия хаос дали да се бие, или да бяга. Копието, което беше изтръгнал от земята, беше още в ръцете му и му се прииска да пришпори коня си срещу приближаващите се тълпи. Но въпреки този импулс беше наясно, че това е безполезно. Те не бяха в състояние да се прегрупират и да атакуват, защото огньовете ги разделяха. Няколко от тях бяха побягнали в гората или по собствена воля, или по волята на конете им. Робърт захвърли копието, пришпори Хънтър и прескочи тлеещата купчина папрат, разпръсквайки горящи въглени след себе си.

— Назад! — изкрещя той и посочи към дърветата.

Хенри, чието лице се беше зачервило от огъня и яда, чу вика. Направи гневна гримаса, но обърна коня си и поведе хората си след Робърт. Един по един започнаха бързо да се отдалечават, а зад тях бунтовниците стигнаха покрайнините на лагера и започнаха да мятат копията си през пламъците. Един оръженосец беше съборен на земята от копие, забито в ребрата му. Друго копие се заби в задницата на коня и накара животното да подскочи рязко напред и да хвърли ездача от седлото. Рицарят падна върху горящия покрив на един заслон сред бушуващите пламъци.

Робърт почти беше стигнал началото на гората, а брат му и хората му бяха пред него, когато чу вик, по-силен от виковете на бунтовниците. Огледа се и видя Хъмфри, който тичаше през тревата, а пламъците осветяваха склона зад него. Рицарят бягаше с всички сили, преследван от тълпа мъже, които надаваха радостни викове. Робърт накара Хънтър да се обърне. Чу предупредителния вик на брат си, но не му обърна внимание. Заби жестоко шпори в животното и препусна към рицаря, а после рязко спря Хънтър. Когато Хъмфри се хвана за седлото, конят се олюля под допълнителната тежест. Робърт сграбчи Хъмфри отзад за кожената броня, за да му помогне. Хъмфри го хвана през кръста и успя да седне странично на седлото зад него. Робърт тъкмо се канеше да пришпори Хънтър, когато видя друга фигура да тича към тях. Беше един от оръженосците от имението в Есекс. Зад него се приближаваха бунтовници. Младият мъж нададе отчаян вик. Лицето му беше побеляло от страх.

— Тръгвай! — извика Хъмфри.

За момент Робърт се поколеба. Лицето на оръженосеца беше изпълнено с надежда и той тичаше с всички сили. Неколцина от бунтовниците спряха и замахнаха. Робърт нададе предупредителен вик, когато копията им полетяха във въздуха. Оръженосецът се изви напред, тичайки, тъкмо когато едно копие се заби в гърба му. Той изпъна напред гърди и ръце, когато острият връх проби бронята му.

— Робърт! — викна Хъмфри в ушите му.

Робърт срита Хънтър, когато видя оръженосецът да пада зад него. Още няколко бунтовници спряха, за да се прицелят, но техните копия паднаха в тревата, докато конят отнасяше двамата мъже между дърветата, оставяйки селището, обхванато от пламъци.