Робин Йънг
Бунт (45)

42

Обедното слънце грееше безмилостно върху главите на хората. От двете страни на пътеката беше пълно с насекоми, а сухата трева шумолеше под напора на топлия вятър, който хвърляше прах в очите на пътниците и носеше соления мирис на море.

Робърт, който яздеше зад групата на баща си, усещаше как слънцето напича кожата му между ръба на шлема и яката на ризницата. Заедно с него яздеха брат му и рицарите от Карик. Пътуваха от часове и конете бяха започнали да се уморяват, провесили надолу глави, докато вървяха бавно по пътеката. Непрекъснато махаха с опашки, за да пъдят мухите, които се събираха на облаци колкото повече наближаваха морето, искрящо като разтопен метал в далечината.

Зад рицарите на по-обикновени и по-дребни коне яздеха оръженосци, коняри и слуги. Сред тях беше прислужницата на Изобел — Катрин, която яздеше кротка кафява кобила, принадлежала някога на господарката й. Робърт можеше да продаде животното, но то беше едно от нещата, които Изобел най-много обичаше. Затова той реши да остави кобилата за ползване от прислужницата, която сега имаше задачата да се грижи за дъщеря му. Възнамеряваше да намери по-подходяща жена, някоя гувернантка на служба в благородна фамилия, но след смъртта на жена му и започването на войната нямаше време да мисли за такива неща. Освен това до този момент Катрин се справяше повече от добре с грижите за детето. Зад нея на яко, сиво пони яздеше слабо петнадесетгодишно момиче, кърмачката на дъщеря му. Катрин беше намерила Джудит в Карлайл скоро след смъртта на Изобел. Дъщеря на рицар от градския гарнизон, няколко седмици по-рано тя беше родила мъртво дете. Никой не споменаваше нищо за съпруг и за баща й беше голямо облекчение да я вземат в домакинството на Брус. Беше неприветливо създание, но имаше мляко, нужно на пеленачето и Робърт понасяше присъствието й. В края на обоза имаше две каруци, теглени от товарни коне, пълни с най-нужното за пътуването — храна за хората и конете, шатри, брони и снаряжение. Сега за рода Брус имаше малко места в Шотландия, където можеше да се установи, и малко приятели, които да му предложат дома си. Връщаха се у дома като победители и ги мразеха.

Поражението на шотландската армия при Дънбар беше сигнал за края на войната с Англия. След като повечето от водачите им бяха пленени, а половината от армията унищожена, съпротивата на шотландците се срина. Съюзът им с крал Филип се беше оказал безполезен, тъй като Франция не им изпрати на помощ нито кораби, нито войници. След Дънбар един след друг бързо прекратиха съпротива замъците Роксбърг, Дъмбартън и Джедбърг, а Единбург падна след едноседмична обсада. Ключът към севера — Стърлинг — беше намерен изоставен. В края на юни в Бърт Едуард получи вест от крал Джон, който беше избягал с Комъните. Шотландският крал със съгласието на своя безпомощен Съвет на дванадесетте предлагаше безусловна капитулация.

След четиримесечна война Робърт прекоси обратно със смесени чувства границата с Шотландия. Крал Едуард изпълни обещанието си и възстанови земите на клана Брус, взети от Комъните в навечерието на конфликта. При завръщането им лордът и рицарите от Анандейл и Карик ликуваха, но въпреки облекчението от връщането на именията им за Робърт беше трудно да празнува с хората си, когато влязоха в Анандейл. Реколтата лежеше на полето съсипана, а онова, което не беше унищожено от шотландската войска, беше оставено да гние на полето, без някой да се погрижи за него. Градовете и селата бяха безлюдни, тъй като много мъже и жени ги бяха напуснали, когато войската на Комъните пристигна с огън и меч. Лохмейбън все още съществуваше, защото войската се беше задоволила да опожарява и плячкосва земите около града. Обаче представляваше тъжна гледка. От замъка беше разграбено всичко ценно, гоблените бяха смъкнати, мебелите изпочупени, складовете за жито и вино опразнени. Навсякъде се усещаше миризма на пикоч и мястото беше осеяно с изпражнения, животински кости, празни чували и бурета. Като че ли там за кратко бяха престояли много хора, преди да продължат.

Засега обаче нямаше време да се заемат с почистването, защото скоро от крал Едуард се получи вест, че вика лорда на Анандейл и Робърт при себе си в североизточния град Монтроуз.

— Сър, дали да не починем малко?

Робърт вдигна глава, когато един от рицарите от Анандейл се обърна към баща му. Той самият се канеше да предложи същото. Обедната горещина беше започнала да става непоносима и конете отчаяно се нуждаеха от вода. Яздеше един от жребците си, докато Нес водеше Хънтър. Марджори, която лежеше в платнена люлка, провесена на гърдите на Катрин, беше започнала да проплаква.

— Не, почти пристигнахме — отвърна лордът, обръщайки се със самодоволно изражение към рицаря. — Искам да поздравя крал Едуард колкото е възможно по-скоро. Очаквам, че той има важни вести за мен.

Робърт погледна баща си. Жълтата му туника, украсена с червен кръст, изглеждаше още по-ярка на слънчевата светлина, а ризницата беше излъскана до блясък. Въпреки жегата върху туниката и ризницата си той носеше мантия от фин фламандски плат, поръбена с червена коприна. Потеше се обилно и потта се стичаше на струйки по лицето му. Над него беше издигнат високо флагът на Анандейл. Беше накарал знаменосеца си да го носи през всеки град и село, през които преминаваха от Лохмейбън до североизточното крайбрежие като при някакво кралско шествие. Робърт носеше върху туниката си герба на Карик, но не беше издигнал знамето си, което стоеше навито около дръжката в една от каруците. Когато баща му заговори, усети, че брат му се опитва да улови погледа му, но тъй като знаеше, че по този начин Едуард иска да му каже нещо, не спря да гледа право напред.

Продължиха да вървят и когато обядът премина в ранен следобед, пред очите им се показа голяма лагуна. Между нея и Северно море беше градът Монтроуз, издигащ се върху пясъчна ивица, а над къщите му се извисяваше замък. Отвъд стените на замъка, където покритите с шубраци поля граничеха със сиви пясъчни дюни, бяха издигнати много шатри като разноцветно море от платно. По средата на шатрите имаше голяма платформа, подобна на сцена.

Улиците в Монтроуз бяха пълни с английски рицари и войници. Докато яздеха през тълпите, повечето от хората, които Робърт чуваше да говорят, бяха англичани. По акцента им се познаваше, че са дошли в това шотландско пристанище от различни краища. Някои говореха ирландски, което му навя смътен спомен за Антрим. Други — уелски, предизвиквайки у него по-пресни спомени. Докато отрядът минаваше покрай една паянтова кръчма, стана сбиване. Един войник започна да налага друг, преди да ги усмирят. Няколко мъже пристъпиха напред, за да ги разтърват, а други ги насърчаваха. У войниците, изпълващи улиците, се забелязваше някаква разпуснатост. Тъпчеха се с храна и бира и крещяха на уличните певци да им пеят. Това не бяха мъже, изтощени от тежка война, които празнуват трудно извоювана победа. Бяха гуляйджии, дошли на пиршество. Гледката изглеждаше много по-различна от тази, на която Робърт стана свидетел след войната в Уелс. Как се стигна толкова скоро до това? Как се предаде Шотландия толкова бързо? Беше направо изумително, като си го помисли човек.

След дълго криволичене из улиците накрая стигнаха замъка, където от една кула се развяваше алено знаме с три златни лъва. Портите бяха затворени и отпред, подпрени на пиките си, стояха четирима стражи, облечени като кралски войници. Когато лордът на Анандейл се приближи, един от мъжете излезе напред и прекоси моста над рова.

— Добър ден! — каза той и се вгледа в знамето, издигнато над групата. — По каква работа?

По даден знак от бащата на Робърт един от рицарите излезе с коня си напред.

— Пристигнал е сър Робърт Брус, лорд на Анандейл. Той иска да говори с крал Едуард.

— Кралят е на съвет — отвърна стражът.

Робърт забеляза как лицето на баща му нервно потрепна.

Брус подкара бялата си кобила към стража.

— Крал Едуард ме извика тук да се срещна с него по спешен въпрос. Сигурен съм, че ще ме приеме.

— Заповядано ми е да пропусна само тези, чиито имена са ми дадени. Вашето, сър, не е сред тях. Предлагам да се разположите на лагер заедно с другите мъже, повикани от краля тук. Без съмнение той ще изпрати да ви повикат, когато бъде готов. — След тези думи стражът се върна обратно по моста.

Когато лордът обърна рязко коня си, Робърт усети задоволството на стража от това, че го е унижил. Овладял гнева си, Брус ги поведе начумерен към лагера с шатрите.

Тъй като на поляните отвъд крепостните стени не беше останало много свободно място и редиците с шатрите се простираха чак до пясъчните дюни, те бяха принудени да се разположат върху парче земя близо до миришещите на тиня брегове на лагуната, където въздухът се изпълваше от крясъците на птиците. Когато рицарите слязоха от конете, слугите се заеха да разтоварват шатри и друг багаж от каруците. Няколко души тръгнаха да търсят вода за конете, а останалите започнаха да копаят ями за огньовете и клозетите. Робърт отиде отзад при една от каруците, от която двама слуги свалиха голяма дървена клетка. Вътре беше неговата хрътка Уатах. При завръщането си в Шотландия предишното лято той се беше привързал отново към младата кучка, паленцето на любимката на дядо му. Тя му напомняше за стареца и за предишния му живот.

— Донеси ми каишката й — каза той на един от слугите.

Слугата порови в една ловна торба, а другият отвори клетката. Уатах се протегна и се измъкна, извивайки се като змия през вратата на клетката.

Беше висока, стигаше почти до бедрото му, с тънки крака и сива козина като майка й. Отиде право при Робърт, беше изплезила език и дишаше тежко. Той взе каишката от слугата и я закопча на врата й. За разлика от кучетата на баща му, чиито каишки бяха от коприна, тази на Уатах беше от мека кафява кожа. Дядо му винаги се беше отнасял с презрение към мъжете, които слагаха на кучетата си красиви каишки, и казваше, че подобни труфила са за глупаци с много пари и малко ум. Робърт нави ремъка около ръката си, за да държи кучката близо до себе си, и тръгна между шатрите, оставяйки слугите да свалят багажа и Катрин да предаде плачещата му дъщеря в протегнатите ръце на Джудит, за да я нахрани. Не беше отишъл далеч, когато Едуард тичешком го настигна.

— Къде отиваш, братко?

— Уатах трябва да се облекчи. Аз също. — Без да чака отговор, Робърт продължи. Не искаше да започват нов спор.

— Нямаш намерение да говориш с него, така ли? Ще продължаваш да го избягваш, докато стане твърде късно и изборът ти бъде отнет!

Робърт спря. Обърна се и срещна предизвикателния поглед на брат си.

— Защо не оставиш тази работа?

Едуард поклати изненадан глава.

— Да я оставя? — Той пристъпи към Робърт. — Става дума за бъдещето на кралството ни! Имаш възможност да поправиш грешките от последните месеци. Защо, за Бога, не се възползваш от нея?

— Не знаем нищо за намеренията на крал Едуард. От писмото не стана ясно защо ни вика. Как мога да се възползвам от нещо, което реално не съществува? Как?!

— Утре Джон Балиол ще бъде свален официално — прекъсна го Едуард. — Баща ни смята, че той ще заеме мястото му като крал на Шотландия. Затова е дошъл тук. Обаче правото за претенции към трона беше прехвърлено от дядо ни на теб в деня, в който ти наследи Карик. Защо не му се противопоставиш?

— А защо изобщо те притеснява това? — попита Робърт, изнервен от горещината и умората. — За теб е по-добре, ако той стане крал. Ако аз умра пръв, ти ще бъдеш неговият наследник.

Едуард поклати глава.

— Искам да видя кралството ни да живее отново в мир, братко. Не желая повече да се бия със съотечествениците си. Тази война ме отврати. Баща ни… — Той спря за момент и сбърчи вежди. — Той може и да е роден шотландец, но във вените му тече английска кръв. Нашият майчин език вече изчезва от земите ни, а традициите и обичаите на нашите прадеди, така тачени от дядо ни, започват да се забравят. Баща ни ще ускори това. Като крал ще създаде двор, който ще е пълно подобие на Уестминстър и ще бъде подвластен на крал Едуард. Кралството ни ще има още по-малко независимост, отколкото при Балиол.

Робърт се вгледа в брат си. Рядко го беше виждал да говори толкова сериозно.

— Защо мислиш, че аз ще бъда по-различен?

— Все още се надявам, че ти можеш да се поучиш от грешките си.

Робърт разбираше, че брат му има предвид обвързването му с Рицарите на Дракона.

— Ние не знаем какво замисля кралят и дали изобщо ще предложи трона. — Гласът му стана по-рязък. — Няма да разединя клана, като се боря за една илюзия, дявол да го вземе!

Този път брат му не направи опит да го последва. Робърт продължи да върви покрай събраните на групи войници, които се излежаваха под горещото слънце, пиеха или спяха. Други седяха около масите, поставени под навеси, и слугите им носеха храна. Видя няколко познати знамена, провесени отстрани на шатрите, и се запита кои са тук. Представи си за миг лицето на Еймър де Валънс, но си наложи да не мисли за него и се отправи през пясъчните дюни към морето, а Уатах ситнеше редом.

В слънчевия следобед морето блестеше като разтопено злато, а вълните се плискаха едва чуто върху пясъка. Вятърът, който духаше откъм водата, изсуши потта по лицето на Робърт, когато той седна и отвърза каишката на Уатах. Кучето се спусна към водата и заподскача като сърна сред вълните. На пясъка бяха изтеглени няколко рибарски лодки. Малко по-встрани от тях няколко слуги търкаха гърнета и котли в поток, който се вливаше в морето. Уатах се втурна бързо към тях, но с рязко подсвирване Робърт я повика обратно. Когато животното легна послушно до него, той се наведе напред и подпря глава с ръце върху коленете. Загледа се в морето, чиято ведра синева беше в рязко противоречие с обърканите му мисли.

Откакто баща му беше назначен за губернатор на Карлайл, той непрекъснато намекваше за възможността ако Едуард спечели войната, да го направи крал. Сега англичаните бяха спечелили и утре Балиол щеше да бъде свален. Робърт изпитваше благодарност, че земите им са върнати и бе доволен от участта на Балиол и омразните Комъни. Но докато яздеше из родните си земи и виждаше съотечествениците си смирени и унижени, се беше почувствал като окупатор, също толкова презиран, колкото крал Едуард и войниците му. Искаше ли да бъде крал на хора, които го мразят? А и какво означаваше самият трон? През последните шест години беше станал свидетел на опитите на Едуард да държи Шотландия под свой контрол, първо чрез предложената женитба на Маргарет с наследника му, после чрез намесата му в царуването на Балиол. Сега, след като Едуард беше завзел кралството със сила, когото и да поставеше на мястото на Балиол, щеше да бъде само един послушен васал, държан на много здрава каишка. Робърт се питаше дали не беше по-добре да е доверен воин в кралския елит, отколкото марионетка в окован с вериги трон…

Седнал замислен, той чу дрезгавия глас на дядо си да пита дали една вековна история ще свърши с него, дали Александър, Дейвид и Малкълм Канмор се биха и проливаха кръвта си за тяхното кралство, а той щеше да го предаде без борба? Робърт си представи огромно дърво, растящо на склон. Беше изсъхнало и загиваше, гордите му клони бяха почернели от гниенето, което пълзеше надолу по дебелия ствол към корените му. „Ти причини това — каза гласът на дядо му. — Ти беше смъртта на нашето наследство.“

— Какво искаш от мен? — извика внезапно Робърт и скочи на крака.

Уатах се разлая, чула гневния му глас, а слугите, които миеха съдините, погледнаха към него. Робърт отиде до водата, заровил ръце в косата си. За четири години положението на рода му в този свят се беше променило до неузнаваемост. Бяха загубили битката за трона, влиянието си в кралството и повечето от бившите си съюзници. Той беше загубил бързо един след друг майка си, дядо си и жена си, а след това трябваше да изтърпи мъката да води война със собствения си народ. С победата усети още по-мъчително жестокостта на поражението си. Някъде горе на небето, сред облаците, свети Малахия сигурно се смееше.

— Сър Робърт?

Рязко се обърна и видя, че към него през дюните идва висок млад мъж в синя копринена туника. На загорялото от слънцето лице на Хъмфри де Бун се появи широка усмивка. Виждайки приятеля си, Робърт почувства голямо облекчение. Обвиненията на дядо му и изсъхналото дърво изчезнаха и той тръгна нагоре да го посрещне. Прегърнаха се, а Хъмфри се засмя, когато Робърт го притисна силно до гърдите си.

— Видях знамето ти, докато минавахте нагоре през лагера — каза той и се отдръпна. — Брат ти ми каза, че си тук. — Хъмфри погледна към Уатах, която го подуши. — Това ли е хрътката ти? Красива е.

— От колко време си в Монтроуз? — Робърт се беше надявал рицарят да е тук, защото приятелството на младия човек много му липсваше. Като го видя, почувства се така, сякаш беше в Лондон през онова лято, когато се упражняваха на полето и пируваха в Тауър. Като че ли събитията през изминалата година изобщо не се бяха случвали.

— Само от няколко дни. Пристигнахме от Пърт.

— Беше ли при Бъруик?

Усмивката на Хъмфри изчезна. Погледна морето, а после се обърна към Робърт и пресилено се усмихна.

— Хайде да не говорим за сражения, след като войната свърши. Разкажи ми за себе си. Всичко! Къде е красивата ти жена? Тук ли е? Нямам търпение да се запозная с нея.

— Изобел умря преди четири месеца в Карлайл — каза след кратка пауза Робърт. — При раждането на дъщеря ни.

Лицето на Хъмфри помръкна. Стисна рамото на Робърт.

— Приятелю, аз…

Робърт махна с ръка, преди извинението да бъде произнесено. Смяташе, че не заслужава съчувствие, след като беше страдал сравнително малко.

— Беше добра жена. Добра съпруга. Но бяхме заедно само година, а заради неприятностите и после заради войната не се виждахме често. Истината е, че не я познавах много добре. Тя… — той се поколеба. Не беше казвал това пред никого. — Тя наистина ми липсва, но повече заради детето ни, отколкото заради мен.

Хъмфри кимна.

Известно време запазиха мълчание, загледани във вълните, които се разбиваха на брега. Лицата им бяха загорели и с наболи бради. След малко Робърт реши да заговори, но рицарят го изпревари.

— Радвам се, че си тук, Робърт — каза, обръщайки се към него, Хъмфри. — Защото имам нужда от помощта ти.

— Разбира се. С какво мога да ти помогна?

— Има нещо, което крал Едуард иска Рицарите на Дракона да изпълнят. Една специална задача. Искам да дойдеш с нас.

— Каква е тя?

В този момент чуха някой да вика. Обърнаха се и видяха Едуард, който вървеше през дюните към тях.

— Ще говорим по-късно — каза Хъмфри и погледна отново Робърт. Усмихна се и стисна рамото му. — Радвам се да те видя отново, приятелю.

— И аз теб.

Робърт лежеше в шатрата и слушаше как брат му диша редом. Беше изморен от дългото пътуване. Тягостната атмосфера вечерта в техния лагер заради мрачното настроение на баща му, че не беше приет от краля, а също и продължаващата неизвестност какво ще стане утре, когато крал Джон бъде свален, го умориха още повече. Ала въпреки умората не можеше да заспи.

Топлият вятър повдигна краищата на шатрата и разкри пълната луна, червеникава по краищата, която висеше ниско на небето. Робърт се запита дали това не беше лоша поличба. Тази мисъл го върна обратно към времето, когато едно лято в Карик се беше скитал сред леката мъгла и беше стигнал до къщата сред хълмовете и дървото с мрежи по него. Дали старицата беше още там в схлупената си къщурка, пълна с книги и кости, където плетеше съдбите на хората? Сега Афраиг сигурно вече беше много стара или мъртва. Мисълта за Карик го накара да изпита тъга по безгрижното детство, когато майка му и дядо му бяха живи и домовете им — пълни с приятели и смях. Беше прекарал толкова малко време в графството си, след като го беше наследил. Неговият васал Андрю Бойд събираше годишните ренти и се справяше с всички проблеми, затова още не беше почувствал напълно, че имението е негово. Сега, когато войната беше свършила, трябваше да се върне там.

Чу гласове отвън и разпозна този на един от рицарите на баща му, оставен да пази лагера, а другият — тих, но настойчив, беше на Хъмфри. Като внимаваше да не събуди брат си, Робърт стана и излезе от шатрата. Приближи се и кимна на човека на баща му да отиде на поста си.

Когато поздрави Хъмфри, забеляза, че под простия, тъмен плащ за езда рицарят носи броня.

Очите на Хъмфри проблеснаха на светлината на огъня.

— Искам бързо да се облечеш.

— Къде отиваме?

— Да изпълним пророчеството.

Хъмфри продължи да говори още няколко секунди. Каза му какво да вземе със себе си и къде ще се срещнат. Когато рицарят свърши, Робърт искаше да продължи да го пита за характера на задачата, но се въздържа. Чувството за принадлежност към нещо, което изпита, виждайки Хъмфри, беше за него голямо облекчение след мъчителната изолация, в която се оказа, откакто се беше върнал в Шотландия. Не искаше да го разваля с въпроси към рицаря. Всъщност намираше възможността да напусне Монтроуз за добре дошла. Беше уморен от колебания какъв избор да направи и по кой път да тръгне.

„Ще продължиш да го избягваш, докато стане твърде късно и изборът ти бъде отнет.“

Брат му беше прав. Но не го интересуваше.

След като Хъмфри си тръгна, Робърт събуди Нес да оседлае Хънтър и се върна в шатрата да се облече. Докато обличаше кожената дреха върху ризата, чу дъщеря си да проплаква, а после чу сънливия шепот на жена. Излезе навън с меча в ръка тъкмо в мига, в който Катрин се измъкна от шатрата, която споделяше с Джудит и три други жени. Прислужницата държеше Марджори на ръце и тихичко й шептеше. Вдигна очи, когато видя Робърт да прекосява лагера. Сбърчи вежди, забелязала меча в ръката му. Той не каза нищо, а продължи към каруцата и измъкна от нея голям сандък, в който беше бронята му. Зад него Марджори продължи да плаче. Робърт извади ризницата, а Катрин започна тихо да пее. Имаше плътен, силен глас, който звучеше така, като че ли принадлежеше на по-възрастен човек. Това успокои детето и плачът му постепенно стихна. Дал си сметка, че е спрял, заслушан в плача, и ризницата започва да му тежи на ръцете, Робърт я намъкна и посегна към щита, който Хъмфри му беше казал да вземе. Щитът с дракона беше загърнат в плат, за да не се повреди. Робърт не го беше поглеждал, откакто преди година беше напуснал Англия. На светлината на огъня забеляза колко много е издраскано дървото. Тъкмо си слагаше проста мантия за езда, както му беше казал Хъмфри, когато чу нечий глас зад себе си.

— Заминавате ли, сър?

Обърна се и видя, че Катрин го гледа. Носът й беше изпъстрен с лунички, а разрошената й от съня черна коса се спускаше свободно върху раменете. Беше притиснала Марджори до гърдите си. Робърт се усмихна и се загледа в заспалата си дъщеря. Наведе се и нежно я целуна, а после се изправи и срещна погледа на Катрин, докато запасваше колана с меча на кръста си.

— Ще се върна скоро.

Вдигна щита и след като поговори за малко с рицаря, застанал на пост край огъня, взе юздите на Хънтър от Нес и тръгна през лагера, следвайки указанията на Хъмфри.

Дървената платформа, която беше видял на влизане в Монтроуз, се изпречи пред него. На червеникавата лунна светлина приличаше повече на бесилка, отколкото на подиум. На известно разстояние от нея видя група конници, осветени от факли. С тях имаше каруца, теглена от впрегатни коне, водени от двама кралски рицари. Когато приближи, Робърт видя Хъмфри и множество други познати лица.

Тук беше Хенри Пърси, станал по-дебел, откакто го помнеше, и Гай де Бочам, който не се усмихна, когато го видя. Сред тях беше и Томас Ланкастър, пораснал и по-висок, станал почти мъж. Беше възседнал коня си редом с Робърт Клифорд, който кимна любезно на Робърт, а застаналия до него Ралф де Монтърмър му се усмихна за поздрав. Накрая Робърт срещна и погледа на Еймър де Валънс. Омразното му лице го върна към спомена за Ангълси — в онази миришеща на мухъл кухня и черните, пълни с омраза очи на Еймър, когато се беше нахвърлил върху него, за да го убие.

Когато Робърт се метна на коня, Хъмфри кимна на останалите:

— Да тръгваме. Чакат ни три дни езда.

— Три дни? — попита Томас. — Ще пропуснем утрешната церемония.

— Още не си ни казал къде отиваме и с каква цел, братко! — обади се Ралф.

Робърт беше доволен, че не е единственият, когото Хъмфри държеше в неведение. Отново го налегнаха съмнения, но ги отпъди. Какъвто и да беше планът им, той беше повече за предпочитане, отколкото да стои тук, изправен пред невъзможно решение.

— Ще обясня по пътя — отвърна с твърд глас Хъмфри.

Срита коня и поведе групата извън лагера към пътя, който излизаше от Монтроуз. Каруцата затрополи след тях, а огромната кървава луна освети пътя им.