Робин Йънг
Бунт (54)

51

Денят стана по-хладен заради силния вятър. Тревата по полето трептеше на големи сребристи вълни. По бреговете на река Ървин дърветата се огъваха. Отвъд реката широкият път, който водеше към пристанището, беше изпълнен с множество хора, развели ярки знамена на фона на намръщеното небе.

Робърт стоеше мълчаливо и наблюдаваше кавалерията и бавно следващите я редици на пехотата, която се виждаше благодарение на наклонения терен. По негова преценка конниците бяха неколкостотин, а пешаците — три пъти повече. Отново премести поглед върху предните редове, където се издигаха високо две знамена. Загледа се по-дълго във все по-ясно очертаващия се син лъв на златен фон.

Не се изненада, когато му казаха, че към пристанището са се насочили Хенри Пърси и Робърт Клифорд. Пърси беше назначен за губернатор на Галоуей и Еър и след като епископ Бек го нямаше, а шерифът на Ланарк беше мъртъв, той беше станал английският главнокомандващ в Западна Шотландия. Като се прибави и фактът, че Пърси можеше бързо да свика под знамената новобранци от своите намиращи се наблизо имения в Йоркшър, най-вероятно беше Кресингам да изпрати именно него срещу бунтовниците. Въпреки безпокойството да срещне бивши другари дълбоко в себе си Робърт беше уверен, че те поне щяха да го изслушат. Бяха воювали рамо до рамо; бяха посрещали заедно смъртта. Те гледаха на него като на брат.

Сега, наблюдавайки приближаването на внушителната армия, оптимизмът му започна да се изпарява.

До Робърт стоеше епископът на Глазгоу, широко разкрачен, с ръце, скръстени на гърба като упорито растение, забило дълбоко корени. От лявата му страна с непроницаемо изражение стоеше лорд-стюардът. Заедно с тях бяха буйният лорд Дъглас и Уилям Уолъс, който се извисяваше над всички. Стойката на Уолъс беше най-отпусната, но сините му очи издаваха крайно нетърпение. Над гърба му, препасан с ремък, стърчеше огромен меч. Издрасканото голо острие беше дълго метър и шестдесет, а обвитата с кожа дръжка над кръстатия предпазител беше дълга още педя. С него бяха двамата му командири. Единият беше плешивият мъж, за когото Робърт беше научил, че е братовчед на Уолъс. Адам, както се казваше той, продължаваше да носи необичайното за такъв като него кожено наметало, което очевидно беше трофей, взет от кабинета на мировия съдия в Скун.

Авангардът на английската войска се отдели от пътя и навлезе в полето. Конете им проправиха бразди в дълбоката трева. Разгърнаха се в движение и откриха на чакащите шотландци редиците на кавалерията. Всички бяха на покрити с брони бойни коне, стиснали в железните си юмруци вдигнати нагоре копия. Следващите подире им пехотинци, събрани от северните графства на Англия, не изглеждаха много по-различно от армията на Уолъс, но кавалерията на шотландците беше много по-малобройна. Робърт с нарастваща тревога започваше да си дава сметка, че ако тук започне битка, те щяха да я загубят.

При сигнал, подаден от рог, английската войска спря, а конете продължиха да рият нетърпеливо с копита. От войската се отдели малка група, която пришпори конете си към шотландците. Дори без яркото знаме Робърт щеше да познае Хенри Пърси по стойката. Лордът на Алик, чието копие бе носено от оръженосеца му, с една ръка държеше юздите, а другата беше положил върху бедрото си. Пълната му фигура се поклащаше бавно в ритъма на коня. На главата си имаше голям шлем, украсен с три снежнобели лебедови пера, но визьорът беше вдигнат и разкриваше червендалестото му лице, станало напоследък още по-месесто, и презрително изкривените устни.

Когато групата спря, мъжете не слязоха от конете, а останаха по седлата, загледани в шотландците. Бойният кон на Пърси продължаваше да тропа с копита и да пръхти. Лордът ги изгледа, погледът му се спря за малко на Уолъс и се закова върху Робърт.

Под заплашителния поглед Робърт усети как всичко вътре в него се напрегна, но срещна решително очите на Пърси.

Уишарт заговори пръв:

— Добър ви ден. Аз съм Робърт Уишарт, по Божията воля епископ на Глазгоу и бивш настойник на Шотландия. Ще преговарям с вас заедно с благородните ми другари. — Той представи другите.

Пърси не свали очи от Робърт.

— Чух да се говори, че си предал краля си, клетвопрестъпник такъв! — Преди Робърт да успее да отговори, Пърси се обърна към епископа: — Благородни другари ли? Тук виждам само един поп, трима предатели и един разбойник.

Лорд Дъглас отвърна с ругатня, но Уишарт бързо се намеси:

— Тук сме, за да разговаряме като мъже, а не да си разменяме обиди като ученици.

Клифорд, който също не сваляше очи от Робърт, отговори:

— Заповедите ни са да арестуваме всеки, който смущава спокойствието на краля и вдига оръжие срещу него. — Той посочи с железния си пръст Уолъс, който спокойно срещна погледа му. — За главата на този човек е обявена награда. С нарушаването на клетвата за вярност пред краля земите на всички ви ще бъдат конфискувани. Няма да има преговори. Ще се предадете на властта или ще отговорим със сила.

Робърт се подготви за рязко отхвърляне и гневно предизвикателство от страна на Уишарт.

Вместо това епископът срещна спокойно погледа на Клифорд.

— Това не е нужно, лорд Клифорд. Ние ще се предадем.

Робърт се вмъкна бързо през отвора на шатрата зад лорд-стюарда. Стените й се огъваха под напора на вятъра.

— Знаеше ли, че епископът ще постъпи така? Защо, за Бога, си се съгласил?

Джеймс присви очи подразнен от грубия му тон.

— Мислех, че ще се опълчим! Мислех, че за това си дошъл в Ървин. Като отказах да изпълня заповедта на баща си и обявих подкрепата си за въстанието, аз рискувах всичко. Земите, семейството си. За какво? — Робърт рязко се извърна. — Не дойдох тук, за да отстъпя пред исканията им още при първия разговор.

— Ние може и да сме безстрашни мъже, но сме зле въоръжени, за да се изправим пред англичаните на бойното поле. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Бих се обзаложил, че го знаеш дори по-добре от мен. Бил си се заедно с тях в Уелс. Силата им сигурно ти е известна. Кажи ми, може ли една недисциплинирана армия от пешаци да победи в сражение тежката английска кавалерия?

Робърт не отговори. Нямаше смисъл. Лорд-стюардът просто казваше това, което той самият беше разбрал, наблюдавайки англичаните, яздещи през полето.

— Не беше нужно да се изправяме срещу тях в битка. Можехме да преговаряме. Можех да поговоря с Пърси, да му предложа условия, които да предаде на краля. Най-малкото щяхме да спечелим повече време. Можех да укрепя Карик. Сега… — Той изруга и закрачи напред-назад из шатрата, повишавайки глас: — Нямам време да събера васалите си за защитата му!

— Дали щеше да успееш да преговаряш? — попита Джеймс, наблюдавайки го как ходи из шатрата като лъв в клетка. — Щяха ли да те изслушат? Враждебността на Пърси към теб е очевидна.

Робърт се отпусна тежко върху един стол, като се питаше дали не беше постъпил като глупак, идвайки тук. Трябваше да предвиди, че измяната му към краля беше по-голяма, отколкото на всеки друг. Вместо да бъде мост между двете страни, присъствието му може би беше влошило още повече нещата. Запита се дали не трябваше да отиде лично при Едуард и да помоли краля да го изслуша, но веднага си даде сметка колко смешно би било това. Дори най-близките съветници на краля не биха могли да го убедят да направи нещо, което той нямаше желание да стори.

— Не мога да повярвам, че Уолъс се е съгласил с това — каза Робърт, като си припомни изписаното върху лицето на бунтовника съгласие, когато Уишарт нанесе удара.

Пърси и Клифорд изглеждаха не по-малко изненадани от него, когато епископът предложи да се предадат, но преди да могат да отговорят нещо, Уишарт предложи да се върнат отново сутринта, за да бъдат обсъдени условията на капитулацията. Посочи им място, където да разположат лагера си, което се намираше на около миля от бунтовническия лагер. Загубили въодушевлението си от моменталната капитулация на противника, английските лордове с неохота се съгласиха.

Робърт изгледа Джеймс, като продължаваше да си мисли за спокойната реакция на Уолъс.

— След всичко, което ми разказа, мислех, че Уолъс по-скоро би умрял с меч в ръка, отколкото да се предаде без съпротива на англичаните. — Когато лорд-стюардът отмести очи, Робърт се изправи. Изражението на Джеймс му подсказваше, че е доловил нещо ново.

— Сър Джеймс?

Лорд-стюардът се обърна към него. За момент лицето му остана все така безизразно, но после се промени.

— Бях помолен да не ти казвам.

— Какво? — настоя Робърт и застана пред него.

— За плана ни. Уишарт и Уолъс го измислиха преди няколко седмици. Надяваха се да привлекат тук войската, която знаеха, че крал Едуард ще изпрати да потуши бунта. Ървин е доста близо до Галоуей и Еър, за да може Пърси да разбере, че се каним да окажем съпротива, но същевременно доста далеч от източното крайбрежие и основните ни крепости.

— Доста далеч от какво?

— Робърт Уишарт възнамерява да ги заблуди с преговори за капитулация, за да може Уилям да продължи настъплението на изток. Той и хората му бяха примамката, която трябваше да привлече англичаните. Сега ние ще ги задържим тук, докато Уолъс се измъкне, за да довърши това, което е започнал. Смята да се съедини с хората си в Селкъркската гора и оттам да се срещне със силите на Мъри на север. Целта е да се превземат достатъчно крепости, за да можем, когато Кресингам започне офанзива от Бъруик, успешно да го отблъснем.

— Как ще се измъкне Уолъс? Англичаните няма ли да го видят, че напуска?

— Лагерът ни е достатъчно голям, за да създаде лъжливата представа, че е пълен до краен предел. Уишарт се договори да се срещне с англичаните за преговорите в техния лагер, а Уилям няма да участва в тях.

Робърт беше изумен. Опита се да прецени какво би означавало това за него, но лорд-стюардът продължи:

— Ще уведомя Уишарт, че съм ти казал. Не можехме да го крием безкрайно от теб. Освен това според мен реакцията на Пърси доказа невинността ти. Човек трудно би могъл да се преструва, че изпитва такава омраза, каквато видях у него. — Джеймс замълча. — Трябва да внимаваш, Робърт.