Робин Йънг
Бунт (24)

21

Седмиците, които последваха посвещаването на Робърт в рицарски сан, бяха мрачни за клана Брус, изоставен от съюзници и заплашен от врагове. От времето на свети Малахия техните имоти не бяха така сполетявани от беди и старият лорд прекара много нощи на колене в параклиса на Лохмейбън, за да се моли на светеца да отмени омразното проклятие. Понякога Робърт се присъединяваше към него, обезпокоен от странните настроения на дядо си и спохождан от мисли за Афраиг и нейните три съдби. Беше ли паднала мрежата, в която беше примката, или продължаваше още да виси там толкова дълго време, упорита като светеца, който беше проклел рода им? Докато се колебаеше дали да се върне у дома в Карик, сега негово графство, или да остане в Лохмейбън със стареца, решението беше взето вместо него от студената ръка на смъртта.

Скоро след коронясването на Джон Балиол, когато поддръжниците им започнаха да се отдръпват от тях, нежелаещи да защитават заклетите врагове на новия крал на Шотландия или уплашени, лейди Марджори легна болна. От известно време графинята не се чувстваше добре — изглежда, така и не се бе възстановила напълно от раждането на Матилда. Постепенно състоянието й се влоши, пристъпите на треска и повръщанията започнаха да стават по-чести, докато след една мъчителна нощ тя издъхна. Когато новината за кончината й стигна до Лохмейбън, Робърт трябваше да замине за Карик, за да застане до гроба й и да изтърпи леденото мълчание на баща си. Нейната смърт ги разтърси. Като че ли тя беше въжето, което държеше семейството заедно, и когато си отиде, то можеше само да се разпадне. Само седмици по-късно бащата на Робърт беше взел най-голямата си дъщеря Изабел със себе си и беше отплавал за Норвегия, където гостуваха на крал Ерик. След заминаването му Робърт, принуден сам да се оправя с последиците от смъртта на майка си и делата в графството, беше благодарен, когато през март на следващата година получи писмо от дядо си, който го молеше да отиде в Лохмейбън. Като оставиха Карик в ръцете на един от васалите си, способен рицар на име Андрю Бойд, Робърт и Едуард се върнаха в замъка на дядо си.

Още с пристигането на братята старият Брус повика Робърт в стаята си в кулата. Въпреки че бяха изминали само месеци, откакто го видя за последен път, Робърт се изуми от промяната у лорда, когато слугата го въведе в стаята. От добре сложен мъж с мускулесто тяло, от което винаги изглеждаше по-млад, дядо му се беше смалил и прегърбил и сега седеше сгушен в стол до огнището. Косата му, подобна на грива, беше бяла като сняг.

Изправи се сковано, когато Робърт прекоси стаята, а пажът затвори вратата зад себе си.

Робърт прегърна стареца и усети костите му под ръцете си.

— Радвам се да те видя, дядо.

— А аз теб, момчето ми — каза с хриплив глас лордът и му посочи другия стол край огнището. — Седни, седни.

Робърт се огледа наоколо. Забеляза познатия гоблен, който висеше на стената близо до голямото легло. На него се виждаха група рицари на черни коне, преследващи бял елен. Това му напомни за ловните излети, на които го беше водил дядо му в горите на Анандейл, и мъката по отминалото го прониза. Беше принуден бързо да влезе в новата си роля на граф и момчешките му години се заличиха от задълженията му на възрастен. Радостите на младостта му като че ли бяха само мъгляв спомен.

— Как са работите в Карик? — попита старецът и се вгледа внимателно в него.

— Започвам да свиквам — отвърна бавно след кратка пауза Робърт. — Сър Андрю Бойд много ми помага. Оставих го да командва гарнизона в Търнбери.

— А васалите ти?

— Приех почитта на онези, които живеят най-близко до Търнбери. Но заради лошото време и току-що започналите да се раждат агнета още не съм успял да повикам всичките.

— Още е рано — каза, кимайки с разбиране, старият лорд. — Ще дойде време, когато ще опознаеш всичките си хора. — Черните му очи проблеснаха на светлината от огъня. — Късметът не е на страната на рода ни през тази изминала година, Робърт, но не трябва да позволим на нашите противници да изтрият двеста години влияние в това кралство. Все още държа на това, което ти казах в деня, когато беше ръкоположен за рицар: че искам да запазиш претенциите ни. — Той въздъхна, загледан в сбръчканите си ръце. — Аз съм уморен. Уморени са костите и уморено е сърцето ми. Баща ти е в чужбина, опитва се да сключва съюзи в Норвегия, и нямам представа кога ще се върне. Сега е твой ред да поемеш мантията, която сме носили от толкова дълго време. — Той замълча за момент, втренчил очи в Робърт. — Обаче не вярвам, че това може да бъде направено в Шотландия. Споменът за поражението ни и победата на Балиол са все още твърде пресни в главите на хората тук. Не искам да бъдеш опетнен от провала ми.

Робърт се опита да протестира срещу това признание, но старият лорд вдигна ръка.

— Мислих дълго върху станалото и чувствам, че засега интересите на рода ни ще бъдат най-добре защитени другаде. Затова искам да отидеш в Англия. Ще прекараш следващата година в нашите имения в Йоркшър и Есекс, като действаш на практика като лорд в отсъствието на баща ти. Тези имения са част от наследството ни и е важно да имаш време да разбереш стойността им и да се запознаеш с хората, които един ден ще се закълнат във вярност към теб. След това ще поднесеш уваженията си на крал Едуард в Лондон.

— Той избра врагът ни да седне на трона — рече рязко Робърт. — Защо трябва да засвидетелствам уважение към двора му?

— Защото въпреки решението на краля ние продължаваме да сме негови васали. Не можем да си позволим ненавистта да пречи на положението ни в кралството му. Всъщност мисля, че трябва да затвърдим мястото си.

Робърт поклати глава. Би очаквал подобно предложение от баща си, но не и от лорда, който открай време се стараеше да спазва почтителна дистанция от английския крал.

Обаче старият Брус беше непреклонен.

— Нашата позиция в Шотландия е много отслабена. Трябва да я подсилим другаде, ако искаме семейството ни да възвърне предишния си авторитет. Ще вземеш със себе си брат си — продължи лордът и посегна към бокал с вино на масата до него, — както и малка група мъже, която съм избрал за теб. Страхувам се, че свитата ти няма да отговаря напълно на човек с твоето положение, но след като баща ти е в чужбина и противникът е на трона, имам нужда от всички мои хора тук. — Той вдигна чашата и посочи с нея към внука си. — Разчитам на теб, Робърт.

Бойният кон тръсна масивната си глава. Бялото на широко отворените му очи се виждаше през прорезите на черното покривало върху тялото му. Когато рицарят на седлото се наведе, за да поеме копието от оръженосеца си, връхната му туника се разтвори и разкри плочките на бронята му, подобни на рибешки люспи. Като укроти възбудения кон, той дръпна юздите с лявата си ръка зад щита, привързан към другата. Щитът, плосък в горния край и заострен надолу, стигаше някъде до коляното му. Беше черен, с червена арфа по средата. Върху дървените предпазни плочи на раменете му беше изрисуван същият герб, единственият му отличителен знак извън бронята и стоманения шлем.

Виковете на тълпата, събрала се за рицарския турнир в Смитфийлд, станаха още по-силни, когато в другия край на арената втори рицар протегна ръка за копието си. Беше в синьо с бяла лента, която минаваше диагонално през туниката му между шест златни лъва. Щитът му беше с необикновен герб: боядисан в наситено кървавочервено, с изрисуван по средата златен дракон.

Изсвири рог. Рицарите забиха шпори в хълбоците на конете и те полетяха напред от срещуположните краища на арената, носейки се в галоп през кал и пречупени парчета от копия. Рицарят с щита с дракона почти изпусна от контрол коня си и той за малко да се отклони от чертата, но с рязко дръпване на юздите го върна обратно навреме, за да насочи напред копието си. Из цялото поле наоколо хората се бутаха, за да видят по-добре сблъсъка. Железният връх се стовари в дървения щит и дръжката на копието стана на парчета. Ударът беше жесток. Рицарят с арфа на щита политна назад, копието му отхвръкна встрани, силният удар го изхвърли от високото седло, а конят му продължи да се носи в галоп напред. Той се строполи на земята, доспехите му издрънчаха и разплискаха калната вода. Тълпата изрева.

Когато наближи края на полето, рицарят с щита с дракона накара бойния си кон да забави ход и да премине в по-лек галоп, а хората се разбягаха, за да не бъдат смачкани от бронираното животно. Накара го да завие в последния момент, след което извади широкия си меч от ножницата и пришпори коня обратно през полето към мястото, където лежеше противникът му. Спря, готов да скочи от коня, за да продължи да се бие. Рицарят на земята не се помръдваше. Засвири рог и трима оръженосци с изрисувани червени арфи на туниките се затичаха през полето. Единият побягна да хване юздите на коня, а другите се надвесиха над падналия си господар. Рицарят с дракона изчака, а бойният му кон продължи да потропва с копитата. Тълпата притихна в очакване. Дали човекът просто беше в несвяст, или бяха станали свидетели на смърт тук, в Лондон, в тази ветровита майска утрин? Това беше доста обичайна гледка за турнирите, защото сега на върховете на копията имаше тройни дървени предпазители, които да омекотяват удара, а мечовете се правеха от китова кост.

Човекът на земята се размърда, погледна през краката на оръженосците, вдигна ръка с разперени пръсти. Оръженосците отстъпиха назад, а той с мъка се изправи на крака. Разбитият му щит висеше на ремък от ръката му, а копието му лежеше на земята. Не беше счупено. Поклащайки се напред, той смъкна големия шлем, давайки знак, че няма да продължи да се бие. Рицарят с дракон на щита вдигна меча си във въздуха и пришпори коня през арената сред бурните викове на тълпата.

Робърт, който седеше заедно с брат си в кралската ложа, одобрително заръкопляска, когато раненият рицар беше изведен и още двама противници подкараха бойните си коне в двата края на полето. Беше само третият двубой за деня, но вече на това поле имаше показани повече умения и сила от когато и да било преди. Беше присъствал на няколко турнира в Шотландия, но те не можеха да се сравнят с тази величествена гледка. Тук всичко изглеждаше по-внушително. Конете бяха по-едри, облеклата на рицарите — по-изящни, като се започне от копринените пряпорци на дръжките на копията и се стигне до гребените и перата, с които бяха украсени шлемовете им. Тълпите също бяха по-многобройни. Робърт продължаваше да вижда хора да се стичат в затвореното пространство между наредените една до друга шатри. Рицарите от кралската гвардия ги проверяваха за оръжия, забранени на територията на турнира. Това беше сравнително стар закон, приет, след като твърде много турнири бяха прераснали в бунтове с десетки убити. Блъскането стана по-популярно от мелетата сред облаци прах и турнирите станаха по-усъвършенствани състезания със съдии и награди. На тях беше разрешено да влизат само рицари от сой и всеки трябваше да плаща солидна сума. Въпреки това кралските гвардейци събираха куп кинжали и ножове.

Робърт насочи отново вниманието си към полето и погледът му се спря на домакина на турнира. Крал Едуард седеше през няколко реда напред върху покрит с възглавници трон, отпред и на гърба на туниката му имаше избродирани три златни лъва, а побелялата му коса се виеше по краищата. Около него кралската ложа беше пълна до самата ограда с видни барони и лордове от цяла Англия и с дами с рокли, обсипани със скъпоценни камъни, на главите с деликатни шапчици, чиито копринени шлейфове се развяваха като флагове от силния вятър. По краищата като колибри стояха пажове в тюркоазени туники, готови всеки миг да се втурнат напред, за да изпълнят някоя команда.

Робърт продължи да наблюдава краля. Малко преди Коледа, подчинявайки се на нареждането на дядо си, той беше писал на Едуард от имението в Есекс с обяснението, че представлява интересите на фамилията си в Англия. Беше изразил и желание да поднесе почитанията си в двореца. През новата година пристигна писмо с кралския печат, в което го канеха на откриването на пролетната сесия на парламента, свикана за обсъждане на кралските планове за нов кръстоносен поход. На Робърт още не му беше предложена аудиенция с краля, въпреки че пристигна в Лондон още преди седмица, нещо, което стана повод за мрачни коментари от страна на брат му. Обаче донякъде това мълчание на краля представляваше облекчение за него, защото той все още таеше неприязън към него и знаеше, че няма да е добре, ако това му проличи. Особено тук, сред пищното великолепие на Лондон, където кралският двор беше пълен с вълци.

Робърт насочи вниманието си към двамата нови противници, яздещи бавно из полето, следвани от оръженосците си, носещи копията. Почувства лека завист, защото искаше самият той да е там отпред, възседнал най-добрия кон, който можеше да се купи с пари, да е облечен в красиви дрехи и да му се възхищават. През последната година му дотегна да се справя с трудностите в управлението на английските имоти, да изслушва оплакванията на арендаторите и да разрешава дребни спорове. Но вълнението, с което наблюдаваше турнира, и животът в Лондон бяха събудили в него желания, надхвърлящи бремето на отговорностите му. Грандиозното представление събуди в него рицарството, за което копнееше още от момче. Свързаните с това вълнения, слава, награди.

Започна да ръкопляска заедно с останалите от тълпата, когато рицарите обиколиха полето с вдигнати в юмрук ръце, за да съберат колкото е възможно по-голяма подкрепа. Единият имаше на герба си сребърен лъв, а другият беше облечен в жълта коприна с избродиран зелен орел. Робърт спря да ръкопляска, когато видя, че рицарят със зеления орел носи кървавочервен щит със златен дракон по средата. Наведе се към брат си.

— Виждаш ли щита му? — попита той, повишавайки глас, за да надвика глъчката. — Същият е като на предишния победител.

— Може би са от един род? — предположи Едуард, когато рицарят, пришпорвайки коня си, мина покрай кралската ложа и се поклони на краля.

— А защо тогава имат различни гербове на туниките?

Едуард сви в недоумение рамене. Когато рицарите се отправиха в лек галоп към срещуположните краища на полето, той посочи арената, където други рицари чакаха заедно с оръженосците си.

— Погледни. Там има още от тях.

Робърт преброи тринадесет рицари, различаващи се по гербовете върху туниките, но с еднакви гербове на щитовете, на които беше изрисуван дракон. Никога не беше виждал подобно нещо. Обикновено на щита на рицаря беше изрисуван гербът на рода му. Той се огледа наоколо с намерение да попита един от лордовете в ложата, но всички се надигаха, за да наблюдават двубоя. Тъй като не искаше да го пропусне, Робърт също се изправи заедно с тях, когато рицарите насочиха един срещу друг копията си сред вихрушка от кал и тропот.

Кралското шествие се виеше по прашния път, а барабаните обявяваха приближаването му. Начело яздеше крал Едуард с главните си приближени, сред които бяха графът на Съри, сър Джон де Варен и Антъни Бек, епископ на Дърам. Отзад следваха рицарите от турнира, повечето от които бяха заменили шлемовете и броните с ленени ризи и избродирани мантии и яздеха бойните си коне зачервени и триумфиращи. Някои от тях още носеха символите за благоразположението на своите дами, с които бяха участвали в двубоите — парчета от воали и ръкави, ефирни като криле на пеперуди. Тяхното добро настроение представляваше приятно разнообразие след общата потиснатост от последните няколко дни, в които вниманието на двореца беше съсредоточено върху нарастващото напрежение във Франция. Там по-малкият брат на Едуард — Едмънд — водеше трудни преговори след една морска битка от предишното лято между английски търговски кораби и френската флота.

След рицарите следваха оръженосците, събрали останалото след турнира — пречупени копия и мечове, разбити щитове и носилка с един замаян и окървавен мъж. За останалата екипировка използваха товарни коне. Известно време из калните улици отвъд Смитфийлд ги съпровождаха бледи деца, които се опитваха да изпросят по някоя дребна монета. Сега шествието навлизаше в покрайнините и минаваше през тишината на овощни градини, където белите цветове се сипеха от ветреца като сняг.

Робърт, който яздеше задно с брат си и оръженосците им, погледна надолу към стъпканите в калта от безброй стъпки и копита цветове. Той и хората му се намираха далеч назад в шествието заедно с други чуждестранни лордове и с онези, които някога са били приближени на краля, но сега се бяха оказали в немилост. Бяха израснали с тази система от рангове и покровителства, където местата на централната маса в залата или най-добрите стаи в замъка се използваха като примамка за укротяване на непокорни васали или за поощрение на верни привърженици. Но тук, в Лондон, където беше пълно с благородници, като се започне от най-влиятелните графове в кралството и се стигне до най-алчните рицари, ламтящи за парченца земя и богатство, тези символи за положението на хората съществуваха сред сложен етикет, който Робърт не беше сигурен, че ще разбере някога. В Шотландия той просто бе свикнал да се чувства един от елита. Обаче тук определено се чувстваше не на място. В главата му прозвуча дрезгавият глас на дядо му, който му напомняше за славното му потекло, произтичащо от крале и лордове. Тази мисъл го накара да се поизправи на седлото.

Чуха се възторжени възгласи, когато един мъж се отдели с коня си от колоната на рицарите. Беше облечен в синьо с бяла лента, минаваща диагонално през гърба му — победителят в турнира, свалил от коня първия си противник, а след това — пречупил четиринадесет копия. Вдигна високо наградата си — красиво изработен кинжал — сред нови възторжени възгласи. Робърт се изненада, когато след последния двубой мъжът свали шлема си и застана пред кралската ложа, за да получи трофея си. Младият рицар едва ли бе на повече години от него. Червеният рубин, инкрустиран в дръжката на кинжала, проблесна за миг, а след това гордият млад мъж се скри от погледа му, погълнат обратно от редиците на рицарите. Когато шествието излезе от прикритието на овощните дървета, отляво се показа лондонският Тауър. Масивните стени на цитаделата на крал Едуард се издигаха до небето и се спускаха право надолу към рова под тях. Построена от Завоевателя, през вековете крепостта беше многократно разширявана от изредилите се след това крале, но на Робърт му бяха казали, че никой не бил направил толкова много, колкото Едуард през двадесетте години на царуване.

Началото на колоната вече беше стигнало до дигата в края на рова и скоро Робърт и Едуард яздеха през първите укрепления, които пазеха всяка стъпка от пътя, водещ към крепостта на краля. След като преминаха дигата, навлязоха в полукръгло външно укрепление, заобиколено от вода и пазено от стражи. После следваха двете порти, до които се стигаше през подвижни мостове — с висящи железни решетъчни врати над тях, прорязани от бойници. Долу в зелената вода се мяркаха сенките на риби. Отвъд кралското пристанище, което затваряше рова, Темза течеше бавно покрай южните стени, където бяха покоите на краля. По ъглите на тези стени направо от реката се издигаха стройни кули.

След втората порта минаха през външния двор между отбранителните стени. Шествието забави ход, за да премине през един сводест отвор. Думкането на барабаните отекваше в стените. Заедно с останалите Робърт и Едуард преминаха през няколко арки една след друга, а после и покрай входа откъм водата, където точно под покоите на краля беше на котва кралската баржа. Тук се озоваха в сянката на друга грамадна стражева кула, последната и най-внушителната, преди да навлязат във вътрешния двор. След като преминаха дългия тъмен тунел и излязоха сред слънчевата светлина от другата страна, пред тях се изправи Белият Тауър. Диамантът в короната на Едуард.

Широка алея, оградена от стени, ги отведе до грамадната кула. Невероятните й размери ги накараха да се почувстват като джуджета. Робърт си помисли за вътрешния двор и кулата на дядо му в Лохмейбън. Неговият замък изглеждаше като играчка в сравнение с този. Последва още една охранявана от стражи порта, този път украсена със знамена, и те навлязоха в най-вътрешния двор, където гигантска стълба водеше към входа на кулата. Рицарите и лордовете слязоха от конете, конярите ги отведоха в конюшните, а придворните въведоха благородниците в кулата.

Робърт подаде юздите на коня си на своя оръженосец Нес. От малката си свита, състояща се от шестима оръженосци, двама слуги, един стюард и един готвач, които придружаваха него и Едуард от Шотландия, той чувстваше най-близък спокойния млад мъж, син на рицар от Анандейл, един от васалите на дядо му. Когато оръженосците отведоха конете, братята се отправиха нагоре по величествената стълба. Думкането на барабаните беше стихнало и сега се чуваха по-нежните звуци на гайди и лири. Когато приближиха огромните врати, чуха как хората пред тях шепнат изненадани. Заедно влязоха в просторен хол. В подобното на огромна пещера пространство се издигаха редове от мраморни колони, а стените бяха покрити с гоблени. Но не архитектурата порази братята, а по-скоро многобройните растения и дървета вътре. Свежата им зеленина беше като на внезапно изникнала гора. По колоните се виеше тъмен бръшлян, а ухайният аромат на килима от цветчета, които покриваха застлания с плочи под, изпълваше въздуха. Едуард изпусна през зъби въздишка на одобрение, когато редица девойки в ефирни рокли изтичаха пред тях между дърветата. Преследваха ги подскачащи мъже, надянали гротескни маски.

Музиката зазвуча по-силно. Дървена стълба, която се издигаше сред чудната гора пред тях, водеше към следващия етаж. Робърт така се захласна по онова, което виждаше, че не забеляза какво пази подножието на стълбата, докато Едуард не го дръпна за ръката и не му го посочи. Там, задържан от трима пажове, имаше грамаден звяр с рунтава, тъмна грива. Към желязната яка около врата на това създание бяха прикрепени дебели вериги, но въпреки това пажовете явно трудно го удържаха, докато звярът се дърпаше насам-натам и ръмжеше срещу минаващите покрай него хора. Мускулите под тъмнокафявата му кожа, набраздена от белите следи, останали от камшиците, играеха. Робърт беше виждал образите на подобни същества само върху щитове и туники. Лъвът беше много по-страшен, отколкото си го беше представял. Гръмогласният му рев отекна в гърдите и корема на Робърт, а отвратителната миризма, която идваше от него, опъна до краен предел нервите му. Когато изкачи стълбите, той погледна обратно през рамо звяра, който продължаваше да реве. След това влязоха в голямата зала.