Робин Йънг
Бунт (33)

30

— Къде беше снощи?

Робърт се обърна, като чу въпроса. Брат му Едуард беше приклекнал, облегнат на стената на оръжейницата, която гледаше към външния двор на замъка Конуи. Наблизо се чуваше остър стържещ звук, докато Нес търкаляше напред-назад бронята на Робърт в буре с пясък, за да свали ръждата от метала. Там имаше и други мъже, които поправяха закопчалките на броните и лъскаха мечовете. От време на време духаше леден вятър, който запращаше пясък в очите им. Миналата седмица малко след Коледа вятърът докара и сняг, но снегът не се задържа. Ако се съдеше по притъмнялото небе, скоро щеше да има още.

— Снощи ли? — Робърт погледна встрани. — Бях с Хъмфри.

— През последните десет дни почти не те виждам. Какво правиш?

Робърт спести част от отговора.

— Обучавах се.

Това донякъде беше вярно. През десетте дни, откакто армията на краля беше пристигнала в Конуи, нямаше много какво да се прави, освен да се чака, докато разузнавателните отряди бяха изпратени да събират информация за местоположението на врага. До този момент след нападението на бунтовниците в гората нямаше признаци за друго присъствие, като се изключат селяни, които работеха тук-там на полето, и в района наоколо цареше зловеща тишина. Подготовката им помагаше да не бездействат. Обаче те не бяха истинската причина за отсъствията на Робърт.

Едуард се намръщи и се изправи. Стърженето на бурето не можа да заглуши напълно думите му.

— Видях новия ти щит, братко.

Когато разбра, че Едуард е разгадал погрешно тайната му, Робърт почувства облекчение, но и известна вина. Хъмфри беше подчертал пред него, че въпросът за пророчеството трябва да си остане само в рамките на ордена, но му беше казал, че е свободен да се нарича Рицар на Дракона и да носи щита на турнири и на война. Робърт държеше в тайна приемането му в ордена и не искаше да го сподели с Едуард. Дълбоко в себе си знаеше, че брат му няма да одобри клетвата, която беше дал пред тези мъже. Направи се на ядосан.

— Ровил си из нещата ми? Нямаш право!

— Бях в стаята ти и го видях.

— Беше под леглото ми увит в чувал. — Когато Нес ги погледна, Робърт се отдалечи и кимна на брат си да го последва. На достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат чути, той се обърна:

— Не е нужно да ти давам обяснения за всичко, което правя.

Едуард стисна устни.

— Аз съм един от хората ти. Не си ли длъжен да ме уведомяваш за плановете си в тази война?

— Като един от хората ми трябва да ми се подчиняваш, без да задаваш въпроси, като всеки друг оръженосец — каза рязко Робърт и извърна глава, за да не гледа обидената физиономия на брат си. — Искам да кажа, че…

— Ясно е какво искаш да кажеш — прекъсна го Едуард. — Сега аз по-долу ли съм от теб? Не съм достоен, защото не съм рицар като новите ти другари, така ли?

Робърт се облегна с тежка въздишка на стената на оръжейницата. Беше наясно, че рано или късно щеше да се стигне до това. Забеляза промяната в брат си скоро след като беше посветен за рицар. Пътуването из Англия ги сближи заради непознатата, чужда земя и той си мислеше, че Едуард вече не е толкова засегнат. Но през лятото, прекарано в Лондон, и след сприятеляването му с Хъмфри това отново се забелязваше. Беше се запитал дали то е причината за все по-невъздържаното поведение на Едуард: за начина, по който се държеше с рицарите, като че ли им беше равен, за пренебрежението, с което говореше за някои от бароните, за желанието му да предизвиква хората, с които разговаряше на масата на пиршеството или по време на обучението в боравенето с копие. Каквато и причина да имаше, Робърт беше започнал да се дразни все повече от поведението на брат си и да е все по-малко склонен да направи това, което Едуард желаеше най-много.

— Защо не ме посветиш за рицар?

Ето го най-после въпроса, който Робърт знаеше, че ще му бъде зададен.

— Казах, че ще го обсъдим, когато се върнем у дома.

— Това беше преди войната. Вече мина година и половина, откакто не сме в Шотландия, и не знаеш колко дълго ще продължи тази война. — Едуард застана пред брат си и го принуди да го погледне. — Робърт, догодина ще навърша деветнадесет.

— Още си малък да бъдеш посветен за рицар. Имай търпение. — Той сложи ръце на раменете на Едуард — Нека свършим това, което имаме да правим тук, и тогава ти обещавам, ще се погрижа да бъдеш посветен.

Едуард замълча, явно борейки се с желанието да възрази. Накрая само кимна.

Когато Робърт свали ръцете си от него, в града започна да бие камбана за следобедната молитва. Чу звъна й и усети как стомахът му се свива от напрежение, също както когато пришпорва коня си, за да се понесе срещу целта.

— Трябва да вървя — каза той на брат си и се провикна на оръженосеца си:

— Нес, когато свършиш, иди да нагледаш Хънтър вместо мен.

— Разбира се, сър.

— Приятна подготовка — извика Едуард след него, едва прикривайки сарказма в думите си.

Робърт не се обърна назад, а прекоси оживения външен двор и се отправи към стъпалата, водещи към крепостната стена. Когато стигна горе, камбаната престана да бие и ехото от звъна й отекна над устието. Докато крачеше бързо по алеята между стените, запътил се към североизточната кула, един вътрешен глас започна да протестира срещу двуличието му. Само преди секунди беше укорявал невъздържаността на брат си, а ето го и него — безразсъден като дете, което се люлее на висок клон на някое дърво, без да го е грижа какво лежи отдолу или от колко високо ще падне. Робърт заглуши този глас, обхванат отново от познатото вълнение, което го караше да не е предпазлив и да не се вслушва в гласа на разума.

Когато минаваше покрай кулата, извисяваща се над главната порта, видя отряд от неколкостотин души да се насочва към замъка. Повечето бяха на коне, знамената им се развяваха от силния вятър. През последните две седмици тук непрекъснато пристигаха хора от войските, изпратени на юг да помогнат на крепостите, обсадени от бунтовниците. До този момент това беше най-големият отряд. Робърт се запита дали носеха новини за местоположението на врага. До голяма степен щеше да бъде облекчение да напусне тесните рамки на крепостта, обаче едно нещо щеше да му липсва.

Стигна до кулата, която се извисяваше над устието. Усещаше се миризмата на водата, която се изливаше през отходните тръби върху скалите. По лъсналите от мръсотията камъни подскачаха чайки и се биеха за остатъците. Отвори вратата на кулата и тръгна по тъмното стълбище, което се виеше надолу покрай стената. На долния етаж влезе предпазливо в голяма кръгла стая, където единствената светлина идваше през процепите за стрелците. Спря в полумрака, забелязал смътните очертания на стъпки по прашния под, които водеха към наредени чували с жито. Чувалите бяха много по-малко, отколкото в началото на седмицата, когато за пръв път беше намерил това място. Подът около тях беше осеян с жито и можеха да се видят още отпечатъци от стъпки. Отвън продължаваха да се чуват крясъците на чайките. Между крясъците чу някой да произнася шепнешком името му.

Робърт пристъпи напред и се промъкна през един отвор между пълните чували. Провря се трудно през грубата тъкан, усещайки как житото мърда като живо под него. Мирисът му напомни за Карик по време на жътва. Мина оттатък и изведнъж се озова в тясното пространство между прозореца и чувалите с две каменни пейки пред него. Пейките завършваха с тясна ниша с процеп за стрелците. Застанала между тях, със силует, очертаващ се на оскъдната светлина от процепа, стоеше Хелина де Бочам — с вдигната, подобна на ореол, червеникава буйна коса.

Момичетата в Лохмейбън бяха мили и отзивчиви, но, общо взето, незадоволяващи. Все едно да целиш мишената с копие от място, а не след бясна езда. Ева, която целуна край езерото в нощта, в която фамилията му загуби трона, беше различна и продължаваше го изкушава в спомените му, но последвалите събития сложиха край на това. Хелина, дъщеря на английски граф, шестнадесетгодишна и обещана на друг мъж, беше дори още по-безразсъдна цел, но от това Робърт я желаеше още по-силно. Тя му се беше предложила сама. Какво му оставаше да направи, освен да порази целта?

Девойката беше с тъмносиня рокля, пристегната в кръста с плетен колан, с многобройни дипли до земята. В тази тъмна роба и със слабата си фигура изглеждаше почти момчешки, но Робърт знаеше, че в податливата мекота под тези дрехи нямаше нищо мъжко. Тя се усмихна, но не го заговори. Засега срещите им не бяха, за да разговарят. Това устройваше Робърт. Тук, в тази миришеща на плесен дупка, зад чувалите с жито имаше само една мишена. Мишена, която доскоро не беше успявал да порази и в която се прицелваше все по-въодушевено всеки следобед.

Прегърнаха се, Робърт притисна лицето на Хелина и започна да гали гладките й бузи, а устните му се впиваха в нейните. Усети вече познатата миризма на зехтин. Беше му казала, че е от сапуна, който използва, докаран от Испания. Устните й бяха топли, дъхът й горещ, смесваше се с неговия, докато дишаха един в друг при всяка нова целувка. Пръстите й пропълзяха нагоре по врата му и тя ги зарови в косата му, а неговите се плъзнаха надолу от лицето към раменете й и оттам по гърба й. Продължиха да се плъзгат надолу, достигайки онази извивка, където стегнатото й тяло ставаше неочаквано по-меко и закръглено, а Хелина се отдръпна рязко, поемайки си дъх. Робърт спря за миг, потискайки раздразнението, което заплашваше да надделее над чувството му за приличие. Това беше тя. Точката, откъдето започваше предизвикателството. Бяха там от известно време, ръцете му се плъзгаха обратно до основата на гръбнака й, тя пак отстъпваше, страстта им се разпалваше, ръцете му започваха пак да се плъзгат надолу, може би достигайки малко по-нататък, преди тя да се отдръпне, и цялата надпревара започваше отначало.

След известно време Робърт тъкмо беше намерил мястото, което търсеше, и ръцете му стояха уверено върху него, когато вратата на стаята се отвори. Чуха се гласове и стъпки. Робърт и Хелина се отдръпнаха рязко един от друг. Забелязал през дупката между чувалите нечие движение, Робърт я дръпна назад. Тя погледна покрай него с широко разтворени очи и пламнали бузи. Сърцето му се блъскаше в гърдите и той си помисли, че усеща колко бързо бие и нейното.

— Това ще е достатъчно за хората ви, сър. Вие можете да вземете стаята отгоре. Страхувам се, че сме малко неподготвени. Кралят още не ви очакваше. Веднага ще махнем тези чували.

— Побързай, рицарите ми са уморени.

Робърт се намръщи, чул дрезгавия глас и острия акцент. Изведнъж се досети. Беше старият граф на Пембрук, Уилям де Валънс.

— Разбира се, сър.

Стъпките се отдалечиха и вратата с трясък се затвори. Робърт изчака малко, заслушан в отдалечаващите се гласове, а после се обърна към Хелина:

— Ще излезем поотделно. Аз ще тръгна пръв, за да се уверя, че пътят е чист.

Тъкмо щеше да тръгне, когато Хелина го хвана за ръката.

— Къде ще се срещаме сега, сър Робърт? — прошепна тя.

— Ще намеря някое място. — Робърт се наведе и я целуна, този път нежно, а след това се запромъква през чувалите, следван от Хелина. На вратата той се ослуша, опрял рамо в дървото. След като не чу нищо, отвори я съвсем малко. Стълбите по-нататък бяха празни. Обърна се, усмихна й се, за да я успокои, и излезе навън, като остави вратата открехната за Хелина. Тъкмо тръгна нагоре по стъпалата, като благодареше на Бога за чувалите, зад които се бяха скрили, когато чу стъпките на двама души да слизат надолу. Понечи да се върне обратно, но нямаше време, а и трябваше да даде възможност на Хелина да се измъкне. Ако чуеше гласовете, щеше да се сети, че трябва да слезе надолу, вместо да тръгне нагоре.

Ботушите на първата фигура се появиха, посивели от прах. Над тях се развяваха полите на туника на сини и бели райета, изцапани с кал. За момент зърна ръцете и си помисли, че е самият Пембрук, но после, когато се появи суровото, ъгловато лице, разбра, че е синът му.

Еймър де Валънс спря, когато го видя. Брадата му беше набола и черна, а на бузата му се виждаше рана, зашита съвсем наскоро. Зад него стоеше оръженосец с преметната през рамо торба и вързоп с дрехи в ръце, изцапани с кръв. По туниката на Еймър също имаше кръв, големи петна от която закриваха червените птици.

— Казаха ми, че това е нашата квартира — рече сърдито Еймър, обръщайки се назад към оръженосеца.

— Точно така, сър — отвърна мъжът и погледна с недоумение Робърт.

Няколко стъпала по-нагоре имаше ниша, където един процеп за стрелба гледаше към устието. Робърт отиде до нея и се отдръпна.

— Минете — каза той, без да сваля очи от рицаря.

Еймър се поколеба за миг, а после продължи да слиза по стълбите, следван от оръженосеца, оставяйки след себе си острата миризма на кръв. Робърт също тръгна, без да се обръща назад, а после мина през вратата и излезе навън срещу вятъра, който защипа разгорещеното му лице.