Робин Йънг
Бунт (11)

8

Робърт прекоси, накуцвайки, стаята, като внимаваше да не събуди заспалите си братя. Александър се беше свил на кълбо на една страна, а на нощната светлина лицето му изглеждаше напрегнато от някакво вътрешно безпокойство. Томас спеше по гръб с ръка, преметната през ръба на леглото, и одеяло, омотано около краката. Когато мина покрай Нийл, Робърт видя, че очите на брат му бяха отворени и той го наблюдаваше. Постави пръст върху устните си и се измъкна през вратата.

Тръгна по тъмния коридор, като се подпираше на стената, а тътенът на морето заглушаваше стъпките му. Мина покрай стаята на сестрите си. Още по-нататък, от малката стая до тази на родителите му, се чуваше плач. Вратата беше открехната и вътре гореше свещ. Робърт се приближи. Коляното му продължаваше да тупти под парчето сукно, с което беше превързано. Видя гърба на кърмачката, когато тя се извърна бавно с плачещата му сестра Матилда на ръце. После продължи, насочвайки се към стаята на родителите си.

Спря отпред, страхувайки се да не би да чуе гласа на баща си. Може би съветът вече беше свършил? Но не, още беше рано и той не беше чул стъпките му по стълбите. Зад вратата цареше тишина. Робърт я бутна и пламъците на свещите вътре трепнаха.

— Ти ли си, Робърт? — чу той гласа на майка си откъм леглото, оградено с виненочервени завеси.

— Не — прошепна той, защото знаеше, че тя имаше предвид баща му.

Завивките се размърдаха и майка му седна в леглото. Отмести завесите, а косата й се спусна на вълни върху раменете.

Сенките в стаята заиграха върху лицето й, подразниха очите й и заличаха вдлъбнатините на бузите й. Раждането на Матилда преди месец не беше лесно и оттогава майка му почти не ставаше от леглото.

— Боли ли те? — чу той изпълнения със загриженост уморен глас на майка си.

Коляното на Робърт го болеше, а също и раната на главата, която докторът беше зашил, но не искаше те да попречат на това, за което беше дошъл тук.

— Не — отвърна той и се приближи, накуцвайки, до леглото, като не можеше да си представи старицата от схлупената къщурка в долината някога да е стъпвала в тази хубава стая, украсена със завеси, килими и резбовани мебели. — Разкажи ми за моето раждане.

На лицето й се изписа изненада, а после тя извърна глава. Нещо сграбчи Робърт отвътре. В този поглед имаше вина.

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Аз… — Той се поколеба. Плачът на малката му сестра наруши тишината. — Матилда — рече внезапно той. — Раждането й ме накара да се запитам какво е било моето. Беше ли трудно като нейното?

Майка му го изгледа, а после въздъхна:

— По едно време помислихме, че никога няма да се появиш на този свят. — Тя протегна ръка и докосна бузата му. — Но се появи.

Робърт се отдръпна при докосването й, нетърпелив да чуе отговорите. Реши да кара направо.

— Днес излъгах. — Видя как майка му се намръщи, сведе очи и зачовърка нокътя на пръста си, който се беше откъснал при падането. — В гората не бях сам. Намериха ме. Помогнаха ми. — Майка му се беше отдръпнала от него. — Старата жена с кучетата.

Ръката й стисна завивките.

— Тя каза нещо. — Робърт срещна погледа на майка си. — Каза, че ме е израждала.

— Да — рече тихо графинята.

Робърт поклати глава, не искаше да повярва.

— Но тя е вещица! Как можа да й позволиш… — Той не можа да довърши. От мисълта, че мръсните ръце на старицата първи са докоснали голото му тяло, му се повдигна. Не се замисли, че тогава сигурно е била по-млада. За него тя винаги си беше една съсухрена, стара вещица.

— Някои могат да я наричат вещица — рече тихо майка му, — а други — лечителка.

— Мислех, че Ийд ме е израждала. Ти ми каза, че е израждала всичките ти деца, дори Маргарет. — При нетактичното споменаване на неговата полусестра Робърт забеляза как лицето на майка му се изопна. Първият й съпруг беше рицар, умрял по време на кръстоносен поход, когато тя била бременна. Другар по оръжие на рицаря, сър Робърт Брус се беше върнал от Светите земи, за да каже на овдовялата графиня какво се е случило, и двамата се бяха сближили. След няколко кратки месеца те набързо се оженили, без да получат разрешение от крал Александър, който в яда си ги прогонил от земите им. Само благодарение на намесата на лорд Анандейл скандалът бил потулен и на бащата на Робърт било разрешено да получи Карик като съпруг на новата му жена.

— Ийд наистина те изражда, или поне се опита. Ти умираше в мен, Робърт. — Очите й заблестяха на светлината на свещите. — Раждането продължи прекалено дълго. Тогава Афраиг живееше в селото. Беше добре известна с уменията си на лечителка. Тя ти спаси живота. И моя.

Робърт разбираше, че това не е цялата история. Появиха се други въпроси. Защо родителите му никога не бяха споменавали за това, дори след като Александър беше ухапан от кучетата? И защо жената изглеждаше толкова ядосана? „Не идвай повече тук — беше казала тя. — Нито ти, нито който и да било от твоето семейство.“ Робърт се огледа, чул стъпки в коридора. Майка му, изглежда, не им беше обърнала внимание.

— Тя защо е напуснала селото? — попита бързо той. — Защо е отишла сред хълмовете?

— Беше прогонена — отвърна колебливо майка му. — Баща ти… — Тя рязко спря, чула приближаващите стъпки. Бузите й се зачервиха. — Хайде обратно в леглото, Робърт — нареди му неестествено високо тя.

Чул вратата да се отваря зад него, Робърт се обърна и видя замисленото лице на баща си.

Графът се намръщи и разтвори широко вратата.

— Излез.

Робърт тъкмо се канеше да тръгне, когато усети хладната ръка на майка си върху своята. Тя се наведе напред и леко целуна раната над веждата му. — Няма да говорим повече за това — прошепна тя в ухото му, докато съпругът й сваляше обшитата с кожа роба и я окачваше на закачалката.

На излизане от стаята Робърт погледна баща си, който седна на едно столче, за да си свали ботушите. На светлината от свещите лицето на графа изглеждаше бледо. Робърт се запита какво ли беше станало в Галоуей. Копнееше да отиде при дядо си и да разбере, но беше късно, раните го измъчваха, а и имаше много други въпроси в главата си, които очакваха отговори.

Марджори наблюдаваше как синът й излезе, накуцвайки, от стаята. Съпругът й разтриваше ожуления си от ботуша крак и не вдигна глава. Той толкова много я обичаше. Не можеше ли да прояви малко любов и към момчето? Много пъти й беше казвал, че не иска, когато порасне, наследникът му да бъде мекушав и затова се държеше така грубо с него, но Марджори знаеше, че това не е истинската причина.

— Какво има?

Разбрала, че я беше хванал как го гледа, тя пресилено се усмихна.

— Просто съм уморена. — Намръщи се, когато го видя да нахлузва обратно ботуша и да премигва. — Няма ли да си лягаш?

— След малко — каза той и се приближи до нея.

Марджори отпусна глава върху възглавницата. Притвори очи, когато той я целуна. Не беше уморена, а изтощена. Раждането беше отнело и малкото, което беше останало от младостта й. Десет деца са прекалено много за която и да било жена.

— Почивай си.

Тя усети, че леглото помръдна, когато ръката му се отдръпна, чу го как ходи из стаята, налива си чаша вино, отваря един шкаф. Започна да се унася в дрямка. Познатите звуци, издавани от съпруга след толкова много месеци сама, й действаха успокоително. Малко по-късно чу, че на вратата се почука. Събуди се уплашена, че Робърт се е върнал с още въпроси. Момчето нямаше представа колко щеше да се ядоса баща му, ако научеше, че е бил в къщата на Афраиг. Но не беше синът й. Беше един от хората на мъжа й. Видя как графът му даде една кесия. В другата си ръка съпругът й държеше пергамент, навит на руло.

— Тук има достатъчно за пътуването ти до Франция и обратно. Бъди предпазлив.

— Не се безпокойте, господарю — каза мъжът, взе кесията и я пъхна в една торбичка, окачена на колана му до дръжката на меча. — Ще го занеса в Гаскония.

— Предай го направо на крал Едуард. Не искам някой слуга да го прочете. — Мъжът се поклони и излезе, взел свитъка. Когато съпругът й затвори вратата, графинята затвори очи. След малко усети познатото поклащане на леглото, когато той легна до нея. Сега то не беше толкова успокоително.