Робин Йънг
Бунт (57)

54

Мъжете с мъка вдигнаха каменния блок. Тежкото им дишане изпълни параклиса. Отвъд цветната завеса, която закриваше гробницата на Изповедника, се чуваше как дъждът се стича по високите прозорци. Вътре в Уестминстърското абатство беше хладно. През сводестите арки зад подиума, определен за църковния хор, се процеждаха снопове бледа светлина, проникваща в смълчания параклис, където благородниците спяха под позлатените надгробни плочи в очакване на деня на Страшния съд. На бледата светлина Камъкът на съдбата се белееше като покрит със скреж.

Крал Едуард наблюдаваше как мъжете положиха камъка в дупката, където трябваше да бъде седалката на украсения със сложни орнаменти стол. Близо до него стоеше майсторът художник, който беше изписал стола за коронацията с лика на седнал крал, заобиколен от митични птици и пълзящи цветя. Когато двамата мъже отстъпиха назад, третият взе дървената седалка, която трябваше да покрие камъка, и я намести върху него. Така символично Шотландия оставаше подвластна на Англия.

Едуард нямаше намерение да сяда на този трон. Той беше приготвен за неговия наследник и онези от неговата династия, които щяха да го последват в бъдеще. Години по-рано в Бордо беше накарал да нарисуват една фреска, която изобразяваше крал, заобиколен от рицари, носещи символа на дракона. На рисунката кралят, седнал на каменен трон със златен обръч на главата, държеше в ръце пречупен меч и златен жезъл. Сега този образ почти беше станал реалност. Подобно на Брут и Артур преди него, името му щеше да се помни хиляда години напред. Тронът на Шотландия, короната на Артур, мечът на Изповедника — тези древни символи на суверенитета на Британия бяха изложени на показ в сърцето на кралството му пред гробницата на неговия съименник. Това трябваше да бъде най-великият ден. Той трябваше да отбележи изпълнението на клетвата, която беше положил преди двадесет и три години, когато влезе бос в това абатство по килим от цветя.

Още чуваше биенето на барабаните.

Уестминстърско абатство, Англия

1274 сл.Хр.

Подобно на сърдечен ритъм, бавно и тържествено, звукът отекваше от сградите на Уестминстърския дворец. Едуард пристъпваше с ритъма на барабаните, босите му крака тъпчеха ухайния килим от алени рози и нежни бели лилии. Цветята, внимателно прочистени от бодли, бяха раздадени тази сутрин на тълпите, струпали се по широкия булевард от двореца до абатството. Жените се кръстеха, докато той минаваше. Мъжете навеждаха глави, а децата биваха вдигани, за да могат в следващите години да разказват на синовете и дъщерите си, че са били там и са видели деня, в който е бил коронясан техният крал.

На фона на безкрайното синьо августовско небе от балюстрадите и арките се вееха знамена, сложени там заради коронацията. Много от поданиците му ставаха свидетели на такова събитие за първи път. Само мъже и жени с прошарени коси си спомняха коронацията на баща му преди повече от половин век.

До Едуард вървеше Елинор, сияеща в роклята си от бяла коприна, отрупана с перли. Бяха се върнали в Англия преди три седмици. Тя беше с него, когато пое кръста и замина на кръстоносен поход, беше с него през всичките месеци в Палестина — месеци, през които се водеше войната срещу сарацините, когато му се роди дъщеря и беше направен опит да бъде убит от мамелюкския султан Байбарс. Беше с него и когато пристигнаха пратеници от Англия, за да му кажат, че баща му е мъртъв.

Докато вървеше до него, воалът пред лицето на Елинор се беше повдигнал. Когато Едуард улови погледа й, тя му се усмихна. За нея това също беше паметен ден. Щеше да влезе в абатството, да застане пред множеството като негова съпруга и да излезе като негова кралица.

Шествието водеха епископи и свещеници, пременени в церемониални одежди. Някои от тях клатеха кадилници, от които се разнасяха облаци тамян. Зад Едуард и Елинор следваха внушителна група от графове и барони, лордове и рицари, качени на бойни коне с покривала, всички извадили на показ семейните си гербове върху туники, щитове, пряпорци и парадни конски сбруи. Графовете начело на тази процесия носеха символите на кралската власт: Куртана, жезъла скиптър, както и обсипаната със скъпоценни камъни корона. Когато духовниците влязоха в абатството, следвани от кралската двойка, конниците не спряха и вкараха конете си в сводестата зала. Абатството беше осветено от хиляда свещи, чиито пламъци се отразяваха от боядисаните в златисто стени, от прозорците от цветно стъкло, от гробниците от мрамор и оникс, от мозайките и цветните завеси. От колоните се поклащаха още знамена от златиста коприна.

Едуард мина покрай редиците мъже и жени, изпълнили галериите, за да стигне до края на коридора, където беше издигнат дървен подиум, толкова висок, че под него можеше да влезе ездач на кон. Върху украсената с алени флагове платформа чакаше архиепископът на Кентърбъри. При стъпалата на платформата кралската двойка спря. Въздухът се изпълни с дрънчене на юзди и пръхтене на коне.

Едуард изчака, преди да изкачи стъпалата на платформата, гледайки към Елинор. Тя му се усмихна под прозрачния воал. Той се обърна и изкачи сам стъпалата под свода на Уестминстърското абатство.

Колко дълго беше чакал този ден?

Предишната вечер беше прекарал последните си часове като обикновен смъртен, сам във великолепната стая в двореца, където издъхна баща му. Спалнята беше украсена с изрисувани върху стените сцени, най-ярките от които изобразяваха коронясването на Изповедника. В тази стая, заобиколен от лицата на отдавна починали мъже и от призрака на баща си, Едуард беше налегнат от спомени.

Смътно си спомни как като момче майка му беше обгърнала здраво раменете му, докато наблюдаваше как баща му отплава от Портсмът на път за Франция без него. Веднага след този спомен дойде образът на баща му в двореца, мълчалив и мрачен, докато го чакаше да замине в изгнание. Едуард си припомни и пристигането на рода Валънс и щедрите подаръци от земи и пари, с които ги обсипа баща му, които така разгневиха неговите английски големци. Спомни си нарастващите размирици в Уелс, протестите и стиснатите юмруци на бароните в парламента и как Хенри се беше свил пред нападките им. Спомни си кръстника си Симон де Монфор, надвесил се като харизматичен полубог над баща му, както и сгърчилото се от мъка лице на краля, когато беше научил за съюза на Едуард с неговия предател.

Постепенно спомените избледняха и остана само един — как баща му излиза, накуцвайки, през портите на манастира в Луис и как Монфор и хората му се усмихват ехидно на светлината на факлите като вълци, чиято плячка върви, без да подозира, право към тях. Те се блъскаха, нетърпеливи да видят унижението на краля: как се изправя смирен пред своя победител в гражданската война, Божият воин, човекът, поел кралството на Хенри, лишил го от властта му. Точно тогава повече от всеки друг път, дори и когато беше в изгнание в Гаскония под знамето на дракона и сред прогизналите от дъжда поля на Уелс, Едуард се беше уплашил истински, че няма да доживее да носи короната.

Доста време бе изминало до този ден.

Едуард приближи архиепископа, който го чакаше на платформата. Там, застанал под един слънчев лъч пред тълпата, той положи клетвата на коронацията. Гласът му проехтя, когато обеща да защитава църквата, да раздава правосъдие и да защитава правата на Короната.

Когато свърши, архиепископът го поведе през облаци тамян надолу по стъпалата на подиума към високия олтар. Там, под звучните гласове на хора, който мощно запя, мантията на Едуард беше свалена, разкривайки проста ленена риза под нея. Като пое купата с миро от епископа на Лондон, архиепископът пристъпи към помазването, което щеше да превърне Едуард от човек в крал. Архиепископът запя на латински и потопи пръст в мирото. Поколеба се с пръст пред гърдите на Едуард.

Едуард погледна надолу и разбра какво беше накарало архиепископа да спре. Точно над сърцето през отворената риза се виждаше сбръчканата кожа на грозна рана, нанесена от убиеца, изпратен от султан Байбарс да го убие.

Нападателят беше дошъл предрешен в жилището му в град Акра с подаръци и писмо от Кайро. Елинор беше при него, когато мъжът нанесе удара. Едуард отхвърли убиеца, блъсна го в стената и му нанесе няколко удара с юмрук, преди рицарите му да дръпнат назад човека и да го прободат. Едва когато Едуард се обърна, олюлявайки се, към Елинор и видя ужаса, изписан на лицето й, разбра, че е намушкан. Кинжалът, забит донякъде в гърдите му, не беше улучил сърцето, но това нямаше значение — оръжието на убиеца беше натопено в отрова. Когато падна на колене, останал без дъх, Елинор се беше втурнала към него. Нейната ръка измъкна кинжала и горещата му кръв се разля по гърдите. Последното нещо, което си спомняше, беше устата й, прилепена към зейналата рана и окървавените й устни, които се опитваха да изсмучат отровата. Когато дойде в съзнание, Елинор плачеше, цялата в кръв, в прегръдките на прислужницата си, а рицарите му наблюдаваха мрачно как един опитен арабски хирург зашива раната, карайки цялото му тяло да се разтърсва от болка.

Архиепископът протегна ръка и помаза с миро гърдите на Едуард. После отново взе стъкленицата със скъпоценното миро. Едуард коленичи, а хорът запя още по-мощно. Притвори очи, докато латинските думи звучаха над него, и усети хладното миро да се стича по главата му.

Помазването приключи и той се върна на подиума. От наблюдаващото множество се понесе мощна въздишка, когато той изкачи стъпалата вече като крал телом и духом, преобразен като самия Христос. Сега графовете, които носеха символите на кралската власт, пристъпиха напред, за да предадат на новия си крал атрибутите на кралството: златиста туника и мантия, Куртана и жезъла скиптър. Короната беше последна, с инкрустирани в нея рубини, сапфири и смарагди, големи като очи. Когато беше положена на главата му, Едуард се изправи сред възгласите на поданиците си.

Алилуя! Да живее кралят!

Мислено си представи как баща му върви, накуцвайки, към Симон де Монфор и разбунтувалите се барони.

Кълна се в Бога, че никога няма да сведа глава пред един враг. Те ще разберат това.

Ще го разберат.

Под продължаващите гръмки възгласи, които ехтяха из Уестминстърското абатство, той протегна ръка и вдигна короната от главата си. Минаха няколко секунди, но хвалебствията и възгласите постепенно стихнаха и хората се спогледаха, питайки се какво прави.

— Заставам пред вас като крал.

Думите му бяха посрещнати с ръкопляскания, но те бързо стихнаха, когато Едуард подаде короната на Джон де Варен, застанал на подиума заедно с другите големци.

Кралят се обърна към мнозинството.

— Заклевам се пред Бога и пред всички присъстващи тук, че няма да нося короната на това кралство, докато не възстановя земите, загубени от баща ми.

Тогава той беше твърдоглав, движен от амбиция. Едуард се съмняваше, че навремето по-старите барони, служили при баща му, го бяха приели на сериозно. По-вероятно бяха погледнали на това като на дръзка декларация, с която започва царуването си. Обаче през годините той им беше доказал, че възнамерява да извърши това, което каза, първо в Уелс и Ирландия, а после в Гаскония и Шотландия — земи, които баща му и кралете преди него бяха позволявали много пъти да бъдат оспорвани. Оставаше да бъде намерена само още една реликва, за която хората му претърсваха Ирландия надлъж и нашир, и властта му щеше да бъде пълна. Сега, след като имаше короната на Артур и Камъка на съдбата, не беше нужно да пази подробностите на пророчеството в рамките на ордена и през последните месеци духовниците му бяха заети да говорят сред народа за постиженията му. Поетите вече го обявяваха за спасителя на Британия, за един нов Артур, който ги отървава от злата участ, предсказана в пророчеството на Мерлин.

„О, Господи! Колко често Мерлин казва истината в пророчествата си!“ — беше написал хроникьорът Питър Лангтофт. „Сега всички островитяни са събрани в едно и Албани отново е обединен от атрибутите на кралската власт, а крал Едуард е обявен за негов сюзерен.“

Тук, на олтара пред гробницата на Изповедника, са тези атрибута. Куртана за Англия, короната на Артур за Уелс, а за Алба^[1] — Камъкът на съдбата. Беше постигнал това, което си постави за цел да направи през годините на изгнание в Гаскония, когато беше посято семето на амбицията му. Обаче за представянето на камъка, тази най-знаменателна от церемониите, Едуард беше сам. Това трябваше да бъде велик ден за него и за Англия, но вместо да възхваляват името му, бароните го проклинаха.

Когато се завърна от Шотландия предишната година, погреба брат си Едмънд, чието тяло беше докарано от Гаскония, където войната продължаваше. Чрез сватбата на дъщеря си Бес за графа на Холандия беше сключил нов съюз, но той не беше достатъчен, за да му спечели войната. За това му трябваха пари. Едуард се беше обърнал първо към църквата, но новият архиепископ на Кентърбъри, непреклонният Робърт Уинчилси, му беше отказал. В отговор той беше обявил извън закона свещениците и беше изпратил кралските си рицари да конфискуват движимото им имущество, като си мислеше, че това ще ги накара да отстъпят, както го бяха правили преди. Обаче Уинчилси се беше оказал по-корав и беше подсилил решителността им с личния си пример, убеждавайки ги да издържат на строгите мерки на краля. През това време войната във Франция продължаваше. Войските на Едуард загубиха битката при Байон, давайки много жертви, една от които беше неговият получичо Уилям де Валънс. Могъщият граф на Пембрук беше един от най-твърдите му поддръжници още от времето, когато беше в изгнание в Гаскония, и смъртта му беше ужасен удар за Едуард, чиито съюзници станаха малко и намаляваха все повече. Голата истина за това стана очевидна в парламента в Солсбъри.

На съвещанието на парламента, където той беше поискал от бароните си да продължат да служат в Гаскония, Едуард получи техния единен и категоричен отказ. Съвещанието, един от най-унизителните моменти от царуването му, приключи, след като бароните един по един го напуснаха. Дори най-верните му поддръжници, мъжете от Кръглата маса, му се опълчиха. Предизвикателното излизане на бароните от парламента беше истински шок за него. Шокът премина в страх, когато шпионите му съобщиха, че най-малко четирима от графовете му — на Норфък, Уорик, Аръндел и Херефорд — са се срещали, за да протестират против исканията му и да обединят своите поддръжници. Младите Рицари на Дракона, макар и да не се бяха опълчили срещу него, вече не го подкрепяха така безрезервно, както преди, колебаещи се между верността си към своя крал и към собствените си бащи, чиито имения и титли скоро щяха да наследят. Едуард беше създал Кръглата маса, за да даде на васалите си слава и усещане за единство като на митичните воини в двора на Артур. Сега, когато плановете му почти се бяха осъществили, масата се разпадаше. Призракът на гражданска война отново го безпокоеше. Нямаше намерение пак да преминава през всичко това.

С върховно усилие потисна гордостта си и се помири с Уинчилси. Сега щеше да направи същото с бароните. Нямаше избор. Войната с Франция, която се оказа толкова пагубна за царуването му, трябваше да приключи. В Шотландия още имаше размирици, но не можеше да съсредоточи усилията си едновременно на два фронта. Утре пред абатството, в което беше коронясан за крал, щеше да застане пред непокорните васали и да ги помоли да проявят търпение. Отиваше на война във Франция. Ако не се върнеше, синът му, Едуард от Карнарвън, щеше да се възкачи на трона. Короната на Артур не беше достатъчна. Той трябваше да им покаже, че все още е техният крал воин.

Чул в абатството да отекват стъпки, Едуард се обърна и видя един от рицарите си.

— Милорд, доведох затворниците. Чакат в кораба на църквата.

Едуард мина през завесата и остави работниците да закрепят дървената седалка на стола за коронацията върху Камъка на съдбата.

В кораба, заобиколени от шестима рицари, имаше три фигури. Бяха бледи, макар че това ставаше в края на лятото, тъй като не им беше позволил да излизат от стаите си, освен да се разхождат всяка сутрин във вътрешния двор на Тауър, който беше в сянка заради високите стени. Като се изключи това, мъжете бяха в добро здраве. Едуард не се беше отнасял зле към никой от шотландските си затворници, в това число и към Балиол, държан в малка, но добре обзаведена стая в Солт Тауър^[2] със слуги, които да се грижат за нуждите му. Въпреки това тримата Комъни наблюдаваха приближаването му с омраза в очите.

Когато застана пред тях, главатарите на Червените и на Черните Комъни срещнаха погледа му, но синът на Баденох извърна очи.

— Имам предложение за вас — каза Едуард. — Готов съм да забравя за вашето предателство и участието ви в съюза с Франция. Дори съм готов да ви възстановя земите. — Едуард погледна към младия Джон Комън, чиято жена, Джоан де Валънс, беше получила нареждане да се върне в Англия в навечерието на войната. — И да ти върна жената и детето.

Джон запристъпва от крак на крак, а графът на Бюкан се намръщи заинтригуван. Лицето на бащата на Джон, лордът на Баденох, остана непроницаемо.

Кралят продължи. В гласа му се усещаше напрежение. Нямаше желание да прави това, но след като толкова малко от неговите благородници бяха готови да му служат в Шотландия или Франция, не му оставаше голям избор.

— Ще изпълня всичко това, за да ми служите в замяна.

Бъчан се накани да заговори, но Баденох беше по-бърз:

— Да ви служим ли, милорд?

— В Шотландия, срещу бунтовниците. Хората ми се срещнаха с Дъглас и Уолъс в Ървин, но насилието продължи на север под знамето на Мъри. Ако приемете условията ми, ще се присъедините към силите на сър Джон де Варен и Хю Кресингам в Бъруик. Оттам ще съберете васалите си и ще ги поведете на север, за да сразите Мъри. След като потушите бунта и затворите подстрекателите ще удържа на думата си. — Когато никой не отговори, Едуард рязко попита: — Е? Какво ще кажете?

Баденох погледна Бъчан, който му кимна. Червеният Комън, застанал на едно коляно, се обърна към краля:

— Кралю, готови сме да се закълнем.