Робин Йънг
Бунт (38)

35

Запалените свещи хвърляха върху редиците им ореол от светлина, която се отразяваше в очите на мъжете и в позлатата на заобикалящите ги надгробните плочи. Централно място в храма на Уестминстърското абатство заемаше гробница, в чиято каменна основа имаше стъпала, преминаващи нагоре в ниши. Гробницата, построена от крал Хенри за костите на св. Едуард Изповедника, заедно с внушителния храм, в който се помещаваше тя, беше издигната само преди двадесет и шест години, но стъпалата й вече бяха протрити и гладки от коленете на поклонниците. Върху постамента мощите на светеца се пазеха в златна костница, над която имаше балдахин, украсен с религиозни сцени. Зад нея сенките плъзваха в мрака на подземната гробница.

Под погледите на изрисуваните светци беше коленичил крал Едуард, а червената му роба се беше нагънала около него върху стъпалата. Стоеше с наведена глава. Подире му в редици стояха хората му с лица, полузакрити от сумрака отвъд пламъците на свещите. Отпред бяха най-доверените хора на краля, мъжете от Кръглата маса: Джон де Варен и епископ Бек, графовете на Линкълн и Уорик, Аръндел, Пембрук, Херефорд, сред тях и братът на краля, Едмънд от Ланкастър. Отзад бяха Рицарите на Дракона, поставили пред себе си щитовете.

Застанал между Хъмфри де Бун и Ралф де Монтърмър, Робърт почувства, че някой го гледа. Обърна се към наредилите се мъже и срещна погледа на Еймър де Валънс. След като се бяха завърнали от Ангълси, охлузванията по лицето на рицаря бяха заздравели, но на бузата му продължаваше да се вижда белегът от раната, получена по време на войната. Робърт забеляза, че счупените му в боя два зъба бяха заменени с други. Поставени в празнините, те бяха прикрепени към собствените му зъби с тънки сребърни нишки, заради които той като че ли постоянно се усмихваше със странна, лъскава усмивка. Робърт се запита откъде рицарят се беше сдобил с новите си зъби. Еймър продължи да го гледа още известно време, а после извърна глава и насочи поглед към краля. Робърт не го беше виждал от месеци. След падането на Ангълси много благородници бяха освободени от службата при краля, беше им позволено да се завърнат в именията си и Еймър беше отишъл с баща си в Пембрук. От злобния му поглед стана ясно, че времето не беше намалило омразата му. Робърт не изпитваше ни най-малко съжаление за боя, който му нанесе, но и предполагаше, че един ден той може да се опита да си отмъсти. Дори сега злорадстваше, като си спомни как беше стоварвал юмруците си в лицето на Еймър — лице, което се беше присмивало на сполетелите го беди, лице, което искаше да му причини болка и да го унижи. Копелето си го беше заслужило. Би го направил отново, без да му мигне окото.

Когато крал Едуард напусна острова, а работата по новата крепост Бомарис вече беше започнала, Робърт остана в оредялата му компания. Беше с краля, докато пътуваха първо до Карнарвън, за да видят плановете за възстановяването му, след това на юг, преминавайки през запустели крайбрежни градове и пристанища, блъскани от морските вълни, после покрай страховитите кралски крепости при Крисиет и Харлех. Мадог ап Луелин беше хвърлен окован във вериги в Тауър, осъден на доживотен затвор. След кървавата екзекуция на брат му духът на уелския бунтовник се сломи и отчаянието му символизираше състоянието на цялата страна, на която той беше принц за съвсем кратко време.

Във всяко селище Едуард приемаше официалната капитулация на уелсците, както и клетвите им за вярност. Навсякъде, където отиде през май и юни, короната на Артур беше с него като символ на върховната му власт. Лишени от принца си и скърбящи за загубата на толкова много хора, уелсците бяха смирени и уплашени. Обаче Едуард, който само преди седмици направи на парчета по-малкия брат на Мадог, сега прояви снизхождение и създаде съвет от правници, които да изслушват оплакванията на уелсците от неговите арогантни чиновници, оплаквания, довели в най-голяма степен до бунта. Той дори позволи на много бунтовници да се завърнат при семействата си, без да бъдат наказани. Робърт, изненадан от тази проява на снизходителност и готовност да се прощава, скоро разбра какво я беше предизвикало. Едуард желаеше уелсците да са доволни от управлението му, защото иска да изпълняват задълженията си и да му плащат данъци, да служат във войните и да не вдигат нови бунтове.

Въпреки успеха на краля в Уелс през лятото той имаше доста грижи. С разтопяването на снеговете и настъпването на пролетта започнаха да пристигат съобщения от Англия. Първоначалните новини, че хората на Едуард в Гаскония отнели три главни града на французите, бяха добре дошли, но когато от последвалите сведения се разбра, че оттогава няма напредък, кралят започна да изпада в мрачно настроение. Двете войни заедно с огромните разходи за построяването на Бомарис и възстановяването на Карнарвън бяха опразнили застрашително съкровищницата му. При завръщането им в Лондон Робърт дочу много разговори, в които бароните се питаха кога кралят ще започне да иска от тях повече пари.

Обаче днес в Уестминстър тези тревожни гласове не се чуваха. Цялото внимание на мъжете беше съсредоточено върху краля и олтара пред гробницата на Изповедника.

На олтара, покрит със сукно в червено и златисто, имаше три предмета. Единият беше меч. Куртана — беше прошепнал Хъмфри, когато го донесоха в параклиса. Мечът, който някога е бил носен от светеца, чиито мощи лежаха в златната костница, беше с тъп връх. Изнасяха го на всяка коронация от 1066 година насам, когато Завоевателя беше коронясан за крал на Англия. Хъмфри повтори един ред от Последното пророчество, докато с Робърт наблюдаваха как един свещеник го внася.

„Мечът на светец, носен от крале, пречупен от състрадание.“

До меча имаше проста черна кутия, която лъщеше на светлината на свещите. Когато попита за нея Хъмфри, той му каза, че е книга с оригиналното пророчество, което крал Едуард намерил в Нефин, след като завладял Уелс за пръв път. От тази книга с пророчествата на Мерлин, която беше толкова стара, че не можеше да бъде извадена отново от кутията, за да не се разпадне на прах, кралят беше накарал да направят превод. Именно думите в него го бяха подтикнали да търси четирите реликви, разделени между синовете на Брут, за да попречи на пророкуваното рухване на Британия. Сега към тях беше прибавена короната на Артур, възстановена от златарите на краля. Едуард я взе от копринената възглавница в основата на гробницата и се изправи.

Някои от присъстващите протегнаха вратове, за да наблюдават как кралят я поставя върху олтара. Няколко души се поклониха и зашепнаха молитви. Очите на Хъмфри блестяха, макар че друга част от мъжете не се вълнуваше толкова от събитието. Робърт се чувстваше някъде по средата. Част от него искаше да се хвърли с главата напред в съперничеството с Хъмфри и останалите, все още вярващ, че лоялността му към краля може да послужи на рода му. Друга част се дърпаше назад, съмняваща се в пътя, по който беше поел. Обвиненията на брат му в Нефин бяха изкарали на повърхността една не много приятна истина, напомняйки му, че в деня, в който беше посветен за рицар, бе поел обещание пред дядо си да продължава да предявява претенциите им за трона. Колкото и несигурен да беше онзи път в сравнение с този, осеян със съкровища, той не можеше да отрече, че заради положената клетва сега върви по много различен път. С това напомняне последваха и думите, които дядо му така често повтаряше:

„Мъж, който наруши клетвата си, не е достоен да диша.“

След като крал Едуард се отдръпна от гробницата на светеца, церемонията свърши. По знак на сър Джон де Варен графовете, бароните и духовниците се изнизаха през един отвор в цветната завеса, която отделяше светилището от останалата част от църквата, очаквайки с нетърпение пиршеството, организирано от краля в двореца, и възможността да мърморят против конфликта в Гаскония. Кралят не се присъедини към тях, а се отправи бавно към един от надгробните паметници в близост с гробницата на Изповедника. Най-отгоре имаше бронзово изображение на жена, а отстрани надпис:

Тук почива Елинор, над чиято душа милостивият Бог се смили.

Пред Робърт вървяха мъже, които му попречиха да види как кралят коленичи и остана сам. Той последва Хъмфри навън от светилището на храма в огромния му, подобен на пещера търбух. Прозорците по продължение на коридорите бяха от тъмночервено и синьо стъкло, декорирано с щитове, а стените между мраморните колони бяха в златисто и аленочервено.

Робърт, стигнал почти до средата на коридора, забеляза човек в раираната туника на кралски пратеник, който разговаряше с Ралф де Монтърмър. Ралф се извърна и огледа с търсещ поглед тълпата. Видя Робърт и го посочи на пратеника. Когато той се приближи, Робърт спря, последван от заинтригувания Хъмфри.

— Сър Робърт от Карик. — Пратеникът му подаде свит на руло пергамент. — Писмо от Шотландия, сър. Пристигна преди известно време, но не можахме да ви го предадем.

Робърт повдигна по-високо щита си, за да освободи ръката си и да вземе писмото, предполагайки, че е от дядо му. Беше пратил известие в Шотландия, преди да тръгне за Уелс, в което уведомяваше лорда, че е призован да изпълни дълга си към краля. Усмихна се, когато видя печата на дядо си, отвори писмото и започна да чете, докато мъжете минаваха покрай него. Постепенно усмивката му изчезна.

— Какво има? — попита Хъмфри, забелязал промяната в изражението му.

Робърт не отговори, а препрочете отново писмото. Когато Хъмфри повтори въпроса, той срещна смутен въпросителния поглед на приятеля си.

— Трябва да се върна у дома. — Замълча за момент, за да се прокашля. — За да се оженя.

— Да се ожениш?

— За една от дъщерите на сър Доналд, графа на Мар — каза, заеквайки, Робърт и се загледа в щита си, издраскан в битката. — Трябва в най-скоро време да се сбогувам с краля. — После подаде щита с дракона на Хъмфри. — Нека ти върна това. Не знам колко дълго ще отсъствам.

Хъмфри не посегна да вземе щита.

— След като веднъж си станал рицар на Дракона, оставаш такъв завинаги. Щитът е твой, Робърт, задръж го. — Накрая подсвирна леко и се засмя: — Ами в такъв случай тази нощ трябва да организираме запомнящо се пиршество, щом като ще ти е последна като ерген. Женен, значи? — Поклати глава и отново се засмя: — Предполагам, че скоро всички ще поемем това бреме.

Ралф и Томас от Ланкастър, които се присъединиха към тях, поискаха да узнаят какви вести е донесъл пратеникът. Хъмфри им каза. Ралф тупна Робърт по гърба и му изрази съжалението си.

— Познаваш ли я? — попита Томас.

В главата на Робърт изплува един образ от нощта край езерото. Дъхът му се превръщаше в бяла пара от студения въздух, когато беше пристъпил към Ева. Косата й беше като посребрена на лунната светлина. Спомни си за разговора на дядо му с графа на Мар същата нощ. Беше усетил, че планират подобен съюз.

— Красива ли е? — настоя да узнае Ралф.

— Като Дева Мария и всичките й ангели — каза накрая Робърт и колебливо се усмихна.

Смехът им проехтя покрай мраморните лица на светци и крале нагоре към тъмните висини на свода на църквата.