Робин Йънг
Бунт (42)

39

По пладне шотландците при североизточната порта се оттеглиха окончателно. Бяха направили още три опита да се промъкнат през портите и да разпалят отново огъня, но по земята имаше толкова трупове и боклуци и те не можеха да напреднат така организирано, както първия път. Купчините мокра слама отказваха да се подпалят от факлите, а след успеха си и защитниците се отбраняваха още по-решително. Накрая пехотата се оттегли с тежки загуби и войската отстъпи из полето, сподирена от радостните викове на хората от Карлайл. Остана там няколко часа, през които мъжете превързваха раните на ранените си другари, а към тях се присъединиха още отряди от други места около града.

Робърт и хората му почиваха уморени, отпиваха от меховете с вино и разчупваха топлите хлябове, донесени от населението. Свещениците помагаха на ранените и даваха последно причастие там, където се налагаше. Труповете на убитите мъже и жени бяха изнесени. От други части на града започнаха бавно да пристигат съобщения. Портите и стените бяха издържали, шотландците не бяха успели да направят пробив. Големият пожар близо до крепостта, който обхвана няколко сгради, включително и винарната, продължаваше. Беше запален от един шпионин на Комън, който очевидно беше влязъл в града заедно с потока бежанци и се беше крил в очакване на атаката. Той беше заловен от рицарите на Анандейл и увесен от крепостната стена.

Накрая шотландската войска си тръгна победена поради липса на обсадни машини и поради яростната съпротива на града. След час се виждаха като мъглява ивица в далечината, а над бавно движещите се редици се виеха врани в очакване да намерят червеи из изровената от стъпките земя.

Робърт седна на крепостната стена. Пресуши последните остатъци от виното в меха и притвори очи срещу следобедното слънце. Гърлото му гореше от дима и праха из въздуха, а отстрани на главата имаше порезна рана, която не преставаше да кърви. Не си спомняше кога я беше получил. Другите празнуваха около него. Гласовете им бяха изпълнени с облекчение, но той не можеше да си наложи да се присъедини към тях. Днес беше само първото сражение. Сега Карлайл беше един остров сред море от вражески войници. Нямаше сигурност нито на север, нито на юг. Баща му беше уверен, че крал Едуард ще спечели тази война и ще им върне земите, но мисълта за тази победа безпокоеше Робърт. Преди няколко дни беше дочул баща му да казва на един от рицарите си, че кралят възнамерявал да свали от трона предателя Балиол. В тона на лорда ясно личаха очакванията му за трона, който трябва да бъде зает. Но нито веднъж не спомена за Робърт, който беше наследил от дядо си това право.

— Сър!

Робърт се обърна, когато Кристофър Ситън приклекна до него. Русокосият оръженосец, чието лице беше зацапано, му подаде меча, който беше носил по време на обсадата.

— Ето ви меча, сър.

Робърт взе оръжието и в този момент в паметта му изплува ясно споменът за дядо му, който наблюдаваше как графът на Мар го запасва с него в деня, когато беше посветен за рицар. Черните очи на стария лорд искряха от гордост. Този спомен накара Робърт силно да усети загубата не само на човека, но и на времето, когато нещата бяха ясни и той беше уверен в собствения си път. Сега, накъдето и да се обърнеше, пътят беше неясен и тъмен. Чувстваше, че брат му имаше право онази сутрин, когато каза, че дядо им не би се сражавал срещу Шотландия. Но какво би могъл да направи старият човек, ако се изправеше пред такова ужасно положение, това никой не можеше да каже.

— Искам да ви благодаря, сър Робърт — каза Кристофър с грубия си, северноанглийски акцент. — Ако не ме бяхте съборили… — Оръженосецът погледна ръцете си, които бяха ожулени и кървяха от вдигането на тежките чували през стените. — Дължа ви живота си — рече накрая той.

Робърт тъкмо се канеше да му каже, че не бе направил нищо особено, защото не искаше да приеме някаква по-тържествена клетва от младежа, когато чу, че брат му го вика. Погледна улицата долу и видя Едуард. С него беше Катрин. Виждайки слугинята, Робърт се изправи. Тревогата за жена му, която беше потиснал по време на суматохата около обсадата, отново го завладя. Остави Кристофър на пътеката и побърза да слезе от кулата.

— Как е тя? — провикна се той, докато вървеше към Катрин. — Как е жена ми? Роди ли се бебето?

Катрин дишаше тежко, но успя да отговори:

— Момиче, сър Робърт. Лейди Изобел има момиче.

При тези думи на лицето на Робърт се появи широка усмивка и той се засмя въпреки умората. Едуард също се усмихваше. Обаче лицето на Катрин остана напрегнато. Тя поклати глава и го погледна уплашено. Веселото настроение на Робърт изчезна.

— Какво има?

— Трябва да отидете при нея, сър.

Робърт се вгледа в сериозното й лице, а после се обърна към брат си.

— Върви — каза му Едуард, — аз ще остана при портите.

Без да чака друга подкана, Робърт изтича до мястото, където беше завързан Хънтър. Метна се на коня и препусна в галоп към замъка на хълма, чиито стени аленееха, осветени от следобедното слънце.

Мина в лек галоп нагоре през улиците, покрай групи ликуващи хора, покрай една бавно движеща се каруца, натоварена догоре с мъртъвци, покрай верига мъже, които си подаваха ведра с вода, за да гасят горящите сгради близо до замъка.

Пламъците, погълнали винарната, продължаваха да се гърчат нагоре към тъмното небе.

Във вътрешния двор на замъка беше сравнително спокойно. Повечето мъже все още бяха долу при крепостните стени. Робърт скочи от коня и викна на един минаващ наблизо войник да поеме юздите. Изкачи тичешком стъпалата и влезе в сумрака на кулата. Усещаше как бронята му натежа като олово. Докато изкачваше стълбите към покоите, отредени за него и жена му, чу отгоре продължителен плач.

Робърт влезе в стаята и се стресна от горещината вътре и силната миризма на кръв. На леглото, сред изцапани постелки, лежеше Изобел. До нея беше коленичил свещеник с кръст в ръка. Край прозореца акушерката държеше в ръцете си вързоп. Плачът идваше от него. Робърт отиде при жена си и хвърли сърдит поглед на свещеника, който се изправи и отстъпи назад.

Лицето на Изобел беше потно. Потта лъщеше и по врата и раменете й. По време на бременността беше останала слаба, само коремът й се беше издул. Между краката й беше сложена сгъната кърпа, с червено петно по средата, което се разширяваше. Нощницата и ръцете й бяха изцапани с кръв. Робърт коленичи непохватно, облечен в бронята, свали железните си ръкавици и хвана окървавената й ръка.

Клепачите на Изобел потрепнаха и тя отвори очи. Зениците й започнаха да шарят насам-натам, преди погледът й да се спре на него. Промълви с мъка името му.

— Тук съм — прошепна той.

— Баща ми? — погледна встрани, а после пак се вторачи в него.

— Отидоха си — каза той и докосна челото й. Почувства с дланта си как гори. — Всичко свърши.

Изобел облиза потните си устни. Когато заговори отново, думите й едва се чуваха:

— Знам, че ти искаше сестра ми.

При тези думи Робърт се почувства така, като че ли някой го удари. Поклати глава, за да отрече, но тя продължи:

— Това няма значение. Ти беше мил съпруг. — Когато Робърт целуна ръката й, Изобел присви очи и от тях потекоха сълзи.

Дишането й стана по-учестено. Червеното петно се беше разпростряло върху по-голямата част от кърпата. Робърт усети как пръстите й се отпускат върху ръката му. Свещеникът се приближи и започна да реди шепнешком молитви, които изпълниха тишината. Робърт се наведе над леглото и сведе глава върху гърдите на жена си.

Остана дълго така, а после се отдръпна и отиде при акушерката. Протегна ръце и тя мълчаливо му подаде дъщеря му. Робърт притисна леко малкото телце към студената си броня, а силният плач отекна из стаята. Застанал до прозореца в душната стая, той погледна забуленото от дим небе и в паметта му изникна образът на майка му, която държеше една от сестрите му.

— Марджори — прошепна Робърт. — Ще те кръстя Марджори.