Робин Йънг
Бунт (5)

2

Момчето едва си поемаше дъх, докато конят препускаше по брега и вдигаше облаци мокър пясък зад себе си, отдалечавайки го все повече от виковете, които ехтяха зад тях. Дръпна с една ръка юздите, изпъна се назад върху седлото и почти се изправи на стремената, за да го накара да спре. Мускулите му затрептяха от усилието. Острият вятър шибна косата в лицето му и го заслепи, а копието, което стискаше в дясната си ръка, неудържимо заподскача нагоре-надолу. Внезапно конят изпъна напред глава толкова силно, че юздата болезнено се впи в стиснатия юмрук на ездача. После животното се насочи в бесен галоп към разбиващите се в брега вълни и момчето изпусна копието. То падна върху пясъка и стана на парчета под копитата. Някъде далеч зад себе си момчето чу някой да го вика:

— Робърт!

Сега хвана юздите с две ръце и като крещеше от яд и уплаха, се опита с всички сили да задържи коня, който продължаваше да се носи като обезумял към разпенената вода. Ослепително бели под слънчевите лъчи, вълните се приближаваха все по-бързо и изпълваха цялото му същество с устрема и грохота си, заглушаваха го. Внезапно усети силен тласък под себе си. Видя как небето за миг като че ли се обърна пред очите му, видя облаците и една кръжаща над него чайка. После полетя с главата напред. Когато изчезна сред разпенените вълни, студът го блъсна в лицето и го накара да се нагълта със солена вода, която изпълни дробовете му. Вълните го подхвърлиха, претърколиха го, а после го всмукаха към дъното. От студа и обхваналата го паника загуби представа кое е горе и кое долу. Усети спазъм в гърдите. Не можеше да диша. Изведнъж кракът му удари дъното. Оттласна се нагоре, изскочи на повърхността и с мъка пое въздух. Следващата вълна го блъсна в гърба, но въпреки че го накара да падне на колене и беше понесен от нея, успя да задържи главата си над водата. Като продължаваше да не изпуска от поглед брега, той с мъка се изправи сред разбиващите се вълни и успя да се измъкне на пясъка. Туниката му се беше залепила за тялото. Докато кашляше и се мъчеше да изплюе погълнатата солена вода, даде си сметка, че вълните бяха смъкнали обувките му и натрошените мидени черупки по брега режеха босите му крака. Наведе се и остави водата да се стича от носа и ушите.

— Робърт!

Чуло вика, момчето се изправи и видя една фигура да крачи по брега към него. Сърцето му се сви, когато забеляза строшеното копие в ръката на инструктора си. Беше по-малко от копията, които носеха мъжете.

— Защо не скъси юздите? — Мъжът спря пред мокрото до кости момче и размаха счупеното копие. — Вече нищо не става от него! И всичко е заради това че не изпълняваш каквото ти се казва!

Треперещ срещу острия вятър, Робърт срещна гневния поглед на учителя. Лицето на ниския, широкоплещест мъж беше зачервено и обляно в пот от тичането. Това поне го накара да изпита известно задоволство.

— Опитах, господин Йотър — рече троснато то и погледна към мястото на брега, където беше спрял конят. Юздите се поклащаха свободно на шията му. Животното тръсна глава и изпръхтя като че ли да му се надсмее. Робърт почувства да го обзема гняв, като си спомни как преди четири седмици го бяха завели в конюшнята на баща му и как вълнението от новия етап на подготовката му се беше изпарило, когато беше видял там единственото оседлано животно — един грамаден боен кон. Беше се учил да язди на безобиден, кротък кон. Огромното черно животно нямаше нищо общо с него. Все едно че щеше да язди дявола. Робърт погледна отново към Йотър.

— Баща ми има над тридесет коня в конюшнята. Защо избра Желязната стъпка? Дори конярите не смеят да го приближат. Прекалено силен е.

— Проблемът не е, че ти липсва сила, а че ти липсва умение — изръмжа Йотър. — Конят ще те слуша, ако изпълняваш указанията ми. Освен това — добави с не толкова язвителен тон той — избран беше от баща ти.

Робърт не каза нищо. Слънчевите лъчи блестяха по мокрите му бузи, когато се загледа в морето. Бледото му лице с надвисналия кичур черна коса беше напрегнато. Отвъд разбиващите се в брега вълни водата беше дълбока и светлозелена. Още по-навътре, при гърбицата на остров Крейг — Приказната скала — тя преминаваше в тъмносиво, а още по-нататък, към далечния остров Арън, ставаше черна. Тук, на брега при Карик, беше слънчев, ветровит пролетен ден, но над хълмовете на Арън от струпалите се облаци цялата сутрин се носеха завеси от дъжд — останки от силните бури, опустошавали Шотландия още от началото на годината. Очите на Робърт откриха на южния хоризонт петното, което бележеше северния край на Ирландия. Забелязал тази едва различима ивица, толкова често забулвана от мъгла, той усети да го пронизва чувството за нещо изгубено. Брат му все още беше някъде там, на това парче земя, оставен на грижите на ирландския лорд, един васал на баща му, при когото и двамата бяха се обучавали. Без съмнение Едуард вече щеше да е приключил тренировките и уроците за деня. Вероятно се състезаваше из плитчините по реката пред господарската къща в Антрим сред смехове и глъчка с малките дървени лодки, които бяха издълбали с другите си млечни братя. Тази вечер щяха да ядат сьомга в хола на лорда и да пият край огъня сладка бира, да слушат разказите му за ирландски герои, яростни битки и търсене на съкровища. Дванадесетте месеца, които Робърт беше прекарал в Антрим, бяха едни от най-хубавите в живота му. Неговият възпитател го беше научил на всичко, което трябваше да знае като по-големия син в един от най-могъщите кланове в Шотландия. Робърт си беше мислил, че ще се завърне у дома, за да заеме полагащото му се място до баща си вече не като момче, а като младеж, поел пътя към рицарството. Но реалността беше смазващо разочароваща.

— Ела, ще започнем отново — рече Йотър и даде знак на Робърт да го последва по брега към Желязната стъпка. — Този път, ако направиш така, както ти казвам, ще можем да избегнем всякакви други…

Думите му бяха прекъснати от силен вик.

През дюните към тях тичаше момченце. Зад него на скалистия нос, издигащ се над бурното море, се виждаше замъкът Търнбери. Над назъбената линия на бойните кули кръжаха чайки и корморани.

Робърт се усмихна, когато видя, че момченцето се затича по-бързо, а късите му крака вдигнаха облаци пясък около него.

— Нийл!

Останал без дъх, най-малкият му брат спря пред него, без да обръща внимание на Йотър, който видимо много се ядоса.

— Дойдоха едни мъже и… — Нийл си пое дъх — и дядо! Изненадан, Робърт широко се усмихна. Веднага хукна през пясъка заедно с Нийл, а мократа му туника заплющя около краката.

— Господарю Робърт — викна сърдито след него Йотър, — урокът не е приключил. — Когато момчетата се обърнаха, той посочи със счупеното копие Желязната стъпка. — Преди да свършим, трябва отново да го яздиш.

— Ще го яздя утре.

— Баща ти ще бъде уведомен за неподчинението.

Робърт присви сърдито сините си очи.

— Ами кажи му тогава — провикна се той и хукна след брат си.

След като превалиха дюните, момчетата минаха покрай малката група къщи, рибарски лодки и стопански постройки, от които се състоеше селото Търнбери, и продължиха да бягат по песъчливата пътека, водеща към замъка. С дългите си крака Робърт тичаше по-бързо и остави Нийл далеч зад себе си. Земята под него беше изровена от пресните стъпки на много коне. Дробовете му горяха, а усилието прогони студа от крайниците му. Прогони и заплахата на Йотър. Когато наближи портите, които бяха широко отворени, един от стражите го заговори:

— Господарю Робърт! — рече ухилен той. — Какво ти направи онзи дявол днес?

Робърт не му обърна внимание, но забави крачка, когато навлезе в двора на замъка. Тук имаше много мъже и коне, за които началникът на конюшнята даваше разпорежданията си. Между бавно движещите се животни Робърт забеляза семейството си. Всички бяха излезли да поздравят неочакваните гости. Погледна с нетърпение към двамата си братя, майка си и трите си сестри, една от които ревеше в ръцете на дойката. За момент погледът му се спря на баща му, графа на Карик, облечен в яркочервена туника, поръбена със златен ширит, а после се премести към новодошлите. С изненада разпозна Джеймс Стюарт, главния лорд-стюард по коронациите в Шотландия, чийто могъщ клан поколения наред заемаше тази длъжност — една от най-важните в страната. Той стоеше редом с един могъщ граф от изтока. Имаше и други, но те останаха някак на заден план, когато погледът на Робърт се спря на достолепния мъж в средата — с гъста като лъвска грива прошарена коса и сурово, набръчкано лице. Беше Робърт Брус, лордът на Анандейл. Човекът, чието име носеха също и те с баща му.

Робърт чу, че Нийл застана задъхан зад него, и се приближи към дядо си. Дядо му беше облечен в покрити с прах туника и плащ с герба на Анандейл. Усмивката замръзна на устните му, когато видя строгото изражение на стария човек. Даде си сметка, че лицата и на останалите възрастни бяха такива. Майка му изглеждаше слисана, а баща му клатеше глава. После Робърт чу думите. Прозвучаха невероятно, но израженията на възрастните потвърдиха, че бяха истина. Повтори думите като въпрос:

— Кралят е мъртъв?

Те се обърнаха и го погледнаха. Стоеше пред тях мокър до кости, с водорасли в косата и пясък по бузите. Забеляза тревогата на майка си и неодобрението на баща си, преди гласът на дядо му да изпълни тишината:

— Ела тук да те видя, момче!

И очите му, черни и искрящи като на ястреб, се вторачиха в него.