Робин Йънг
Бунт (59)

56

Робърт тръгна обратно през гората към другарите си, които го чакаха там, където ги беше оставил, и отпиваха от един мех с вино. Лицата им изразиха облекчение, когато го видяха да се приближава. Полумесецът светеше с ярка, студена светлина.

— Намери ли това, което искаше? — попита Александър.

— Да. — Робърт се подготви да отклони всякакви по-нататъшни въпроси. Не беше им казал защо отива в гората. Не беше нещо, за което би искал да си признае. Обаче Александър само кимна и се метна на коня до него.

Когато четиримата поеха обратно през мочурливите полета, замъкът Търнбери се показа, кацнал на скалистия склон на фона на тъмното небе. Отвъд него на лунната светлина блестеше морето. Бяха в замъка почти от седмица, но като го гледаше, Робърт продължаваше да изпитва тъга, спомняйки си за семейството, което беше загубил. Старата сграда, оставена на грижите на Андрю Бойд, беше в добро състояние и той беше започнал да свиква там на съвещания и другите си васали, но въпреки пристигащите и заминаващите хора замъкът продължаваше да изглежда празен и запуснат. Из коридорите, в които отекваше шумът на морето, имаше само шепа непознати слуги и рицари.

Потънал в мисли, Робърт разбра, че нещо не е наред, едва когато другите забавиха ход. Дръпна юздите и се изравни с тях.

— Какво има?

— Портите на замъка — каза Александър, загледан в крепостта. — Бяха затворени, когато тръгнахме.

Робърт едва сега осъзна, че портите са широко отворени. Не очакваха никого и нямаше причина някой отвътре да напуска, особено пък през двете врати, което се налагаше само за повече от петима ездачи.

— Трябва да изчакаш тук, сър Робърт! — каза Кристофър и изтегли меча си.

Робърт също рязко изтегли своя меч.

— Това е домът ми — рече троснато той. Пришпори коня и препусна през полето по пътя, който водеше към замъка, следван плътно от хората си. Откакто беше напуснал Ървин, чувството, че трябва да защитава земите си, се беше засилило. Сега го усети с особена острота, и то не само защото дъщеря му беше зад тези стени.

Отпред през портите в двора на замъка видя голяма тълпа мъже, повечето от които бяха на конете си, а други стояха до тях. Имаше и три каруци. Чу сред тропота на копитата някой да говори на висок глас. Извърна се и видя, че братята Ситън и Нес го следват плътно. Когато отново погледна към портите, забеляза, че сред тълпата се издига знаме, чиито ярки цветове се открояваха ясно на светлината на факлите. Веднага го позна, защото на него личеше гербът на граф Мар, неговия тъст. Почти в същия миг видя човек, разговарящ с Андрю Бойд. Беше висок млад мъж с тъмна коса и лице, толкова подобно на неговото, че сякаш се гледаше в огледало. Видът на брат му, застанал сред двора на родния им дом, накара Робърт радостно да извика. Чули тропота на копитата, някои от мъжете в двора се обърнаха и видяха, че се приближава. Едуард се обърна заедно с тях. Разбута хората, за да посрещне Робърт, който мина с коня си през портите.

Скочи от седлото и прегърна силно брат си. Бяха минали само няколко месеца, откакто се разделиха, но след всичко случило се сякаш бе изминало много време. Александър и другите също преминаха бавно през портите. През рамото на Едуард Робърт с изумление видя друга позната фигура да излиза от тълпата. Не беше виждал сестра си Кристин от три години, преди сватбата й със сина и наследника на Доналд от Мар. Тогава тя все още беше мълчаливо и срамежливо момиче. Сега, почти на петнадесет, беше стройна жена, която плесна с ръце и се изправи на пръсти, за да го целуне по бузите. Косата й, руса като на брат им Томас и сплетена на плитка, се спускаше на гърба, завързана със златен ширит, а мантията й беше закопчана на шията с хубава брошка.

Зад нея се показа съпругът й Гартнет, най-големият син на граф Доналд. Той беше шурей на Робърт и заради женитбата си с Кристин, и заради брака на Робърт със сестра му Изобел. Робърт забеляза в слабото, сериозно лице на Гартнет нещо, което му напомни за покойната му съпруга. Беше почти двойно по-стар от Кристин и косата му отпред беше започнала да оредява. Около очите имаше ситни бръчици, но когато Кристин се обърна към него, Робърт видя, че между двамата има обич и това го зарадва.

Гартнет го прегърна малко сковано.

— Братко! — поздрави го той и отстъпи назад, за да застане до младата си жена.

Робърт тъкмо се канеше да каже нещо, да попита какво ги е довело тук, но в тълпата го чакаше една последна изненада в лицето на баджанака, сър Джон, буйния граф Атъл, съпруг на друга от дъщерите на граф Доналд. Джон пристъпи напред. Лицето му, оградено от къдравата черна коса, изглеждаше напрегнато на светлината от факлите. Като го видя, Робърт застана нащрек, защото макар винаги да беше открит и искрен, този човек беше един от командирите на войската на Черните Комъни, които бяха нападнали Карлайл в началото на войната. Джон му подаде ръка. След кратко колебание Робърт я пое.

— Радвам се да те видя отново на родна земя, сър Робърт — каза графът.

Това беше достатъчно и Робърт му кимна, доволен от явното примирие.

— Чух, че си бил в затвора.

— Извадих късмет. В лондонския Тауър нямаше достатъчно място за всички пленени от войската на Варен при Дънбар и аз бях изпратен под стража в един манастир близо до Честър заедно със сър Андрю Мъри. Една нощ хората му дойдоха и ни освободиха. Мъри и аз пресякохме заедно границата.

Робърт се обърна към Едуард:

— А ти как разбра, че ще бъда тук?

— Когато научихме, че не си се подчинил на заповедите на баща ни в Дъгласдейл, аз писах тайно на Кристин. Помислих, че сър Гартнет може да ти помогне, или най-малкото да ти даде подслон.

— Баща ми почина преди два месеца — каза Гартнет. — Аз го наследих.

Робърт погледна с благодарност брат си. Не беше очаквал някой да се загрижи за него, след като беше напуснал замъка Дъглас, особено пък Едуард, който го беше обвинил за изгнанието им в Англия. Това чувство беше заменено от дълбоко съжаление за кончината на стария граф Доналд, човека, който го беше направил рицар. Робърт поднесе съболезнованията си на Гартнет, който мълчаливо ги прие.

— При тях бяха сър Джон и жена му — продължи Едуард. — Уговорихме се да се срещнем в Лохмейбън. Там чухме, че си бил в Ървин заедно с ръководителите на бунта. Когато пристигнахме, преговорите вече бяха приключили. Явно англичаните бяха узнали, че Уолъс е подложил на обсада Дънди и започнаха да арестуват водачите. Взеха за затворници лорд Дъглас и епископ Уишарт.

— А Джеймс Стюарт? — попита разтревожен Робърт.

— Изглежда, че лорд-стюардът е избягал. — Едуард поклати глава. — Всъщност никой не беше много наясно какво е станало, като се изключи това, че ти си изчезнал дни преди да започнат арестите. Предположих, че ще дойдеш тук.

— Да не би баща ни да те е изпратил да ме намериш? — Радостта на Робърт помръкна от обзелото го подозрение. — Затова ли дойде?

— Не — Едуард погледна към застаналите зад него рицари и оръженосци, много от които бяха с гербовете на Мар и Атъл. — Той сниши глас: — Баща ни вече не е губернатор на Карлайл, братко. Това стана по заповед на крал Едуард, когато научил, че си дезертирал. Той се оттегли с малка свита в именията си в Есекс. Не беше добре, когато замина.

Робърт погледна встрани.

— Предполагам, че ме мрази.

Едуард не отговори. Погледна покрай Робърт, където чакаха Александър и Кристофър заедно с Нес.

— Виждам, че имаш нови съюзници. — Кимна сдържано на младите мъже, които наведоха глави в отговор.

— И то добри — каза твърдо Робърт и пое дълбоко въздух. — Освен това взех решение накъде да се отправя.

— Трябва да тръгнем на изток към Дънди и да се присъединим към силите на Уолъс и Мъри — обади се Джон от Атъл, преди Робърт да успее да продължи. — В Ървин чухме, че англичаните, водени от Изедника и графа на Съри, смятат да ги нападнат. Трябва да се изправим единни срещу тях.

Няколко от присъстващите кимнаха одобрително.

Обаче Гартнет беше по-предпазлив.

— Войската на Уолъс се състои главно от пешаци. Не могат да спечелят на бойното поле. Трябва да се опитаме да преговаряме, вместо да се бием.

— Като Уишарт и Дъглас? — попита Джон.

Когато двамата започнаха да спорят, Робърт ги прекъсна:

— Няма да застана до Уилям Уолъс. — Те веднага млъкнаха, а той продължи: — Всички знаете историята на рода ми с Балиол и Комъните. Омразата ни не е тайна за никого, както и фактът, че дядо ми си отиде в гроба, убеден, че има повече право на трона, отколкото Балиол. Преди пет години аз положих клетва, която сега смятам да изпълня. — Той повиши глас сред настъпилата тишина: — Оттук ще вдигна на оръжие мъжете на Карик и ще ги поведа на север към Еър и Ървин. Докато Уолъс и Мъри се бият с англичаните на изток, аз ще се насоча на запад. Възнамерявам да освободя съседните ни земи от лорд Хенри Пърси. И тогава… — спря, тъй като не беше имал време да подготви речта си. — Джон Балиол беше човек на крал Едуард — продължи той и огледа мъжете около него. — Страната ни има нужда от нов крал — крал, който ще защитава правата и свободите й, който ще донесе надежда на народа ни и ще го отърве от тези, които се опитват да отнемат свободата му. Крал, в чиито вени тече кръвта на Малкълм Канмор.

Когато свърши, Робърт осъзна, че не беше разкрил докрай намерението си, но като улови погледа на Едуард, видя, че не е било нужно. Лицето на брат му беше изпълнено с гордост. По израженията на останалите присъстващи мъже също си личеше, че са разбрали какво имаше предвид. Някои от тях закимаха в знак на одобрение, а други смръщиха замислени чела. Но никой не му възрази и не му се присмя, за да покаже недоверието си. Робърт видя, че сред тълпата се появи Катрин. Очевидно прислужницата беше чула неговите думи, защото вървеше с високо вдигната глава и лицето й изразяваше пълно одобрение. Тя бързо изчезна от погледа му, когато мъжете се скупчиха около него, явно напиращи с въпроси, на които той най-вероятно не би могъл да отговори.

Робърт вдигна ръка, преди някой да го изпревари:

— Хайде да продължим да говорим повече за това с храна и вино. — Той се обърна към васала си: — Сър Андрю, ще използваме залата за спално помещение, както и част от конюшните. — Сред настъпилата на двора суматоха, когато слугите поведоха ездачите към конюшните, а Александър се представи на Джон и Гартнет, Робърт се обърна към Едуард: — Погрижи се гостите ни да се настанят удобно — каза той тихо на брат си. — Скоро пак ще говорим, но първо трябва да направя нещо. — Той замълча за миг и стисна рамото на Едуард. — Дължа ти извинение, братко, че не послушах съвета ти. Знам, че никога не си искал да се биеш за Англия срещу сънародниците ни.

— След като сега си тук — каза усмихнат Едуард, — единствено това има значение.

Като остави брат си да поведе петдесетината мъже и жени към главната сграда, Робърт мина по коридорите на път за покоите си.

Беше се настанил в същата стая, в която някога спяха родителите му. Старото легло заемаше по-голямата част от нея, а червените завеси бяха избелели и проядени от молци. Първата нощ тук се беше почувствал странно, докато правеше любов с Катрин в леглото, в което се беше родил, изваден на бял свят от сбръчканите ръце на Афраиг.

В огнището запаленият тази сутрин огън се беше превърнал в пепел, но на лунната светлина, нахлуваща през прозорците, достатъчно добре се виждаше, когато прекоси стаята и отиде до купа с неговите принадлежности. До торбата, която носеше вързана за седлото и в която бяха одеялото и резервните му дрехи, беше подпряно нещо, покрито с чувал. Откакто напуснаха Лохмейбън през пролетта, беше накарал Нес да покрие щита. Когато си тръгнаха от Дъгласдейл, беше му хрумнало да изостави щита, но по някаква причина не пожела да го стори. Дръпна чувала и кървавочервеният щит се показа. Взе го и излезе. Мина по коридора покрай стаята, в която някога спеше заедно с братята си, и през една врата, водеща към крепостната стена.

Навън в небето кръжаха чайки. Лунната светлина се отразяваше в белите им криле. Далеч долу морските вълни блестяха, разбивайки се една след друга в скалите. За момент Робърт вдигна с две ръце щита пред очите си. Замисли се за Хъмфри и Рицарите на Дракона. Смяташе се за техен брат и другар, но това се оказа илюзия. Истината беше, че той никога нямаше да бъде един от тях, кръвта във вените му нямаше да го позволи. Имаше дълг не само към паметта на дядо си и към хората от Карик, които се беше заклел да защитава, или към другарите си, които го бяха последвали в опасното му начинание, но и към дългогодишното си наследство и към великите мъже, от които произлизаше. Долу в залата, избелял от годините, висеше гобленът, на който беше изобразено как Малкълм Канмор убива Макбет и заема трона. Беше време да предяви правата си. Кръвта го изискваше.

Като прогони от мислите си образа на Хъмфри, Робърт хвърли дървения щит от крепостната стена. Падайки, златният дракон проблесна за миг, завъртя се и се разби в скалите. Следващата вълна го погълна. Продължи да се вижда за малко сред разпенените води, а после потъна в дълбокото и изчезна.