Робин Йънг
Бунт (39)

36

Джон Балиол стоеше на крепостната стена на замъка Стърлинг, а в очите му блестяха лъчите на залязващото слънце. В мочурливите равнини под скалата на замъка далечните локви отразяваха светлината. Кървавочервеното небе беше пълно с птичи ята. Спираловидните им формации говореха за нещо на непознатия за човека език на хвъркатите. Въздухът беше изпълнен с аромат на билки от градините, където слугите работеха в здрача и събираха зеленчуци за кухнята. Кралят видя и други хора да се движат в района на крепостта, както и по затревените площи под стените, където скалите оформяха равнина, а след нея се спускаха право надолу към изпъстрените с цветя поляни, снишаващи се плавно към бреговете на Форт. Голямата река течеше на изток от далечните планини към Единбург, където кралският замък беше кацнал като близнак на Стърлинг върху скалата. Там водният път, който разделяше Шотландия почти на две, се разширяваше и се превръщаше в море. В здрача Балиол едва различаваше над мастиленочерните води отдолу дървения мост, който свързваше двете половини на кралството. Години наред замъкът Стърлинг беше наричан ключът към Севера, защото който държеше замъка, пазещ моста, той контролираше единствения възможен път към планините.

Вечерта беше спокойна, като потънала в лятна дрямка, но Балиол усещаше приближаващия мрак от изток зад голите хълмове Очил като предвестник на нещо много повече от спускаща се нощ. Не искаше да отмества поглед от тази земя, за да види как тя потъва в мрака. Искаше да протегне ръка и да грабне слънцето от хоризонта, да го притисне до гърдите си, за да осветява лицата на враговете му. Но въздухът беше започнал да охлажда покритите му с лунички страни, а първите звезди се показаха по небето на изток.

— Милорд!

Балиол се обърна. По пътеката към него се задаваше Джон Комън. Лицето му беше като от бронз, осветено от последните слънчеви лъчи. За трите години, изминали от стъпването на Балиол на трона в Скун, лордът на Баденох почти не беше остарял. Кралят се дразнеше от здравия вид на шурея си. Знаеше, че на него същите години се бяха отразили тежко. Откакто се възкачи на трона, загуби жена си и почти цялата си власт. Усещането, че времето отминава, го накара да си спомни как бащите им участваха в битката при Луис под знамената на крал Хенри. Тогава бяха укрепени връзките на техния семеен съюз. Балиол се запита дали ако Уилям Комън не беше предложил баща му да бъде освободен от манастирската килия в Луис, той щеше да седи тук днес, изправен пред такава загуба. Дали превратностите на съдбата щяха да са по-различни, ако кланът Балиол беше тръгнал по свой път в онзи момент, вместо да позволи да стане длъжник на рода Комън? От мисълта и спомена за баща му кръвта му кипна.

— Готов ли си, милорд? Хората се събраха в залата.

— Не мога да повярвам, че това е единственият ни избор — каза Балиол, обръщайки гръб на гледката, защото знаеше, че шуреят му ще побеснее от намека в думите му.

Когато заговори, гласът на Комън беше непреклонен:

— Ти се съгласи, сир. Всички се съгласихме.

— Не, ти се съгласи. Планът беше твой, а не мой.

— Имах ли избор? — попита Комън с разтреперан от яд глас. — След като ти позволи на крал Едуард да те унижава и манипулира? След като му позволи да остане сюзерен на Шотландия въпреки сключените споразумения? Той те осъди да отстъпиш три града в онзи смешен процес, който организира миналата година. Когато ти даде такива права на един чужд крал!

— Може би ти трябваше сам да го попиташ за това, когато беше в Лондон, за да ожениш сина си за дъщерята на един от неговите съюзници.

Комън не се смути от острото обвинение.

— Мой дълг е да избера достойна съпруга на своя наследник. Също както ти имаш задължения като наш крал. Предполагаше се, че ще отстояваш правата ни. Вместо това ти ги предаде на Едуард.

— Трябва да има и друг начин, вместо дванадесет мъже да управляват вместо един!

— Те няма да те заменят, а само ще те съветват. — Скулите по лицето на Комън се изпънаха. — Мъжете на кралството дойдоха тук тази вечер с тази цел. Четирима графове, четирима епископи, четирима барони. Не можеш да ни отхвърлиш.

— А ако го направя? Какво ще стане тогава, братко? — В избледняващата червеникава светлина лицето на Балиол изглеждаше измъчено. — Ще накараш да ме убият, както постъпи с внучката на предшественика ми, така ли?

Комън се огледа наоколо, когато думите на Балиол отекнаха в настъпващата вечер.

— Внимавай, милорд! — рече тихо той. — Не бях единствен в този заговор. — Гласът му се промени и стана по-мек: — В дните, които ще дойдат оттук нататък, ти не можеш да бъдеш единственият ни глас. — Когато кралят погледна встрани, Комън застана пред него: — Ти пак ще бъдеш крал, Джон, но ще бъдеш насочван от съвета. Остави ги те да се оправят с крал Едуард. Щом сигурността на Шотландия бъде гарантирана, може би повече няма да има нужда от такова насочване.

— И кога ще стане това? — Балиол разбираше, че е загубил. Казваше му го собственият му глас, уморен и слаб.

Комън постави длани върху каменния парапет и погледна към блатистите равнини, които се простираха след скалата, където бе издигнат замъкът, около който се беше скупчил град Стърлинг.

— Това ще зависи от действията на Едуард, когато разбере, че сме сключили военен съюз с врага му. Тогава той може да отстъпи и да върне свободите ни. Войните в Уелс и Гаскония сигурно му струват скъпо. Една нова война ще е последното нещо, което ще иска.

— А ако не отстъпи?

Комън замълча за момент, но когато заговори, тонът му беше решителен:

— Тогава ще е нужно повече време.

— Крал Филип ще ни подкрепи ли с войска?

— Въз основа на първоначалните ни разговори предполагам, че ще ни подкрепи.

Кралят видя как последните лъчи на слънцето изчезнаха зад планините. Когато светлината се скри, Балиол се обърна към шурея си:

— Тогава ела да приключим с това.

Денят преваляше, когато Робърт и Едуард, придружени от свитата им, преминаха границата. След като получи разрешението на краля да напусне Уестминстър, Робърт загуби повече време, отколкото беше очаквал, за да сложи работите си в ред. След почти две седмици път последната отсечка от пътуването им се беше оказала най-дългата. Бяха заобиколили стените на Карлайл, последния английски град, и от няколко часа яздеха в напрегнато мълчание, съсредоточени върху целта на пътуването си, примамливо близка отвъд самотните блата на Солуей Фърт.

Робърт изпитваше странно усещане, завръщайки се на родна земя след много месеци отсъствие, не толкова защото тя, изглежда, изобщо не се беше променила, а защото той се чувстваше променен и телом, и духом. Беше заминал като деветнадесетгодишен младеж, а се връщаше мъж на двадесет и една години, участвал в кървава война. Ползваше се с благоволението на краля и имаше влиятелни приятели в Англия. Неразделно от чувството за завръщането си у дома беше и желанието да поговори с дядо си за всичко, което се беше случило през двегодишното му отсъствие. Вече беше решил да каже на стария човек за посвещаването му в ордена на Рицарите на Дракона и за клетвата за вярност пред крал Едуард. Не се съмняваше, че дядо му ще му каже дали решенията, които беше взел, са правилни. Заедно с тези мисли Робърт се чувстваше все по-изнервен от перспективата за женитбата, заради която го повикаха у дома. Надяваше се да е готов за тази нова промяна. Ева безспорно беше красива, но дали щеше да бъде добра съпруга? Дали щеше да бъде подходяща майка за децата му? Тази мисъл го накара да се почувства още по-неспокоен и той я прогони от главата си, докато следваха познатия път, виещ се между заоблените хълмове на Анандейл към Лохмейбън.

В розовеещата вечер стигнаха покрайнините на града. При вида на каменната кула, която се издигаше от насипа, Робърт усети как сърцето му подскочи. Обърна се да погледне брат си и видя същото вълнение, обзело и него. Подкараха уморените си коне в тръс и заедно с оръженосците минаха през града към портите на замъка. От един комин отвъд крепостната стена се виеше дим. Робърт се запита дали някой от братята или сестрите му е там. Колкото повече наближаваше Шотландия, толкова повече се улавяше, че мисли за радостния смях на Нийл и упоритото мълчание на Томас, за плахата нежност на Кристин, за необуздаността на Мери и дори за любовта към книгите на Александър. Всички му липсваха, но никой не му липсваше така, както дядо му.

Робърт не познаваше навъсените лица на мъжете при портите, но стражите ги пропуснаха веднага щом каза името си.

Във вътрешния двор цареше тишина. Срещу тях кулата се извисяваше на фона на небето.

— Няма знаме — прошепна той.

— Какво?

— Знамето на дядо не е издигнато на кулата. Прав си. Може да не е тук. — Робърт се почувства разочарован. Щом получи писмото на дядо си в Уестминстър, беше изпратил един от оръженосците си напред, за да съобщи на стария човек, че до месец ще се върнат у дома. Сега се запита дали нещо не беше забавило пратеника му и писмото, защото не се съмняваше, че дядо му не би тръгнал нанякъде, ако знае, че скоро ще пристигнат. Робърт се обърна, като чу да се отваря врата в една от сградите. Когато оттам излезе млада жена с ведро в ръка, той я поздрави.

— Къде е лордът на Анандейл?

Слугинята спря и погледна групата уморени мъже.

— Той очаква ли ви, сър?

— Не, но ще ме приеме.

Слугинята притисна нервно ведрото до гърдите си.

— Каза ни, че няма да приема повече посетители, сър.

Робърт усети, че започва да се ядосва. Беше изморен от дългото пътуване и нямаше търпение да види дядо си. Тишината в двора и непознатите слуги започнаха да го тревожат. Случило ли се беше нещо в негово отсъствие?

— Аз съм сър Робърт Брус, графът на Карик. Неговият внук — каза той на жената. — Както казах, той ще ме приеме.

Очите й се разшириха, но тя стана дори по-нерешителна.

— Сър… — започна жената.

— Кажи ми къде е лордът!

— Той е мъртъв.

Студеният глас го преряза като нож и Робърт рязко се обърна.

Видя баща си, застанал на входа на централната жилищна сграда. Едрата му фигура в черно закриваше отвора. Суровото му лице изглеждаше остаряло, прорязано от дълбоки бръчки и неприязън. Косата му беше твърда, прошарена от бели косми. След като изненадата от тази поява премина, думите на баща му стигнаха до съзнанието му.

— Мъртъв? — Думата едва се отрони от устата му.

— Дядо ти почина през март. Аз се върнах от Норвегия да поема именията. — Студените сини очи на Брус се прехвърлиха от Робърт към Едуард, а оттам — на техните придружители и върху конете. Погледът му се спря на Хънтър и той сбърчи вежди.

Робърт усети само смътна болка от безразличието на баща си, нещо като убождане с игла, едновременно със силната скръб, която го обзе заради смъртта на дядо му. Представи си сбръчканото лице с побелялата, подобна на лъвска грива коса, ястребовите очи. До него Едуард поздрави с дрезгав глас баща им. Робърт не можеше да проговори. Думите заседнаха в гърлото му. Натежали от скръб, те се бяха превърнали в раздути, неразбираеми звуци. Чувстваше как се мъчат да се освободят. С голямо усилие успя да промълви:

— Трябва да се измия. — Обърна се да върви, решен да не показва скръбта пред баща си. Не можеше да понесе солта на пренебрежението да бъде втрита в отворената му рана.

— За това ще има време по-късно — каза рязко баща му. — Първо трябва да се срещнеш с един човек. Когато получих съобщението за завръщането ти, изпратих писмо на граф Доналд. Той пристигна миналата седмица, за да доуточним уговорките му с дядо ти. Сега, когато си тук, женитбата ще стане възможно най-скоро.

Брус се обърна към главната сграда и Робърт видя друга фигура, изправена на входа. Когато баща му й кимна, жената пристъпи напред и факлата освети изпитото й лице. Изглеждаше твърде слаба в простата зелена рокля, обгърнала нервно раменете си с ръце, докато се приближаваше. Тъмнокестенявата й коса беше сплетена и прикрепена стегнато върху главата с игли, от което лицето й изглеждаше още по-изопнато и слабо. Не беше Ева. Беше по-малката й сестра. Робърт не можеше да си спомни името й. Вгледа се с безразличие в нея.

— Това е Изобел — каза баща му. — Твоята годеница.