Робин Йънг
Бунт (58)

55

В края на гората четиримата мъже дръпнаха поводите на конете си. Робърт скочи във високата трева и подаде юздите на Нес, който мълчаливо ги пое.

— Трябва да те придружим — осведоми го Александър.

Кристофър изрази съгласие с него.

Робърт се обърна към тях. Лъчите на залязващото слънце го заслепиха. Вдигна ръка, за да предпази очи от светлината. Във въздуха се усещаше мирис на сол, идващ от морето, и той чу далечния шум от разбиването на вълните в брега на Търнбери.

— Ще отида сам.

Остави мъжете в края на гората и навлезе в зеления сумрак.

Отначало вървеше лесно — пътеките, направени от елени и други животни, бяха очертали естествени проходи през шубраците. Във въздуха се носеше сладкият мирис на мъзга и смола, а тук-там земята беше изпъстрена от слънчеви лъчи, пробили листата. Отнякъде до него достигаше бълбукането на невидими потоци и заедно с тях в ушите му отекнаха спомени за момчешки смях. Представи си как братята му Томас и Нийл тичат през гората, размахват пръчки срещу храстите и надават бойни викове. Беше ги изпреварил, тичаше бързо и безстрашно прескачаше падналите клони. Най-отзад се влачеше Александър. След толкова години гората му беше до болка позната, но сега Робърт вървеше из нея, изпълнен с ново усещане за собственост и отговорност.

Постепенно теренът стана по-стръмен и той се задъха, докато изкачваше възвишение след възвишение, хващайки се за чепати клони и виещи се корени. Когато се спусна по последния склон, дърветата оредяха и отстъпиха място на долина, в чийто край се издигаше хълм, изпъстрен с жълтите цветове на прещип. Къщичката беше в подножието на хълма под сянката на дъба. Робърт излезе от мрачината на дърветата, разтревожен, че жената може и да не е там, но когато приближи, забеляза от отвора на покрива да се вие тънка струя дим.

Къщата представляваше жалка гледка. До стените растяха плевели и храсти. С тях беше обрасла и празната кошара за животните. Гредите на фасадата бяха прогнили, а трегерът на вратата се беше изкривил. Почти очакваше две черни кучета да се втурнат срещу него, но наоколо цареше тишина. Когато приближи, Робърт забеляза, че дъбът е пълен с изплетени от клонки мрежи, всяка съдържаща различни предмети — от преплетена панделка до китка сухи цветя и от дървена кукла до кутия за свитъци. Сега тук имаше много повече съдби, някои много овехтели, а други — по-нови. Едно дърво, пълно с молитви. Когато стигна вратата, погледна към по-горните клони. За момент си помисли, че мрежата не е там, но после я видя — от побелели като кости клонки, преплетени около парче въже, вързано на примка. Връвчицата, завързана за клона, се беше разнищила и мрежата се крепеше само на един тънък конец.

Когато протегна ръка към лющещата се врата, в главата му прозвуча гласът на баща му, рязък и изпълнен с презрение. Прогони го с усилие и сви ръка в юмрук, за да почука. Дядо му вярваше в магията на старата жена и само това имаше значение. Това щеше да бъде в памет на стария човек и възможност да положи отново клетвата, която беше нарушил. Възможност да се поправи.

Лохмейбън, Шотландия

1292 сл.Хр.

Кожата на Робърт настръхна от студа, докато стоеше пред олтара. От каменните плочи на пода краката му се бяха вкочанили. Свещите непрекъснато трептяха от течението заради процепа под вратата. Чуваше как бурята фучи между постройките в двора. Кучетата в кучкарниците лаеха, а портите на дървената ограда се тресяха под поривите на вятъра. През цялата нощ беше слушал грохота и трополенето на градушката по прозорците на параклиса. След ритуалната баня усети как косата му изсъхваше на студа. Преди два часа се беше съмнало, но небето продължаваше да е черно, сякаш беше среднощ.

Свещеникът при олтара чете псалма от молитвеника си така, като че ли искаше да изправи Божиите слова срещу бурята. Освен него и Робърт на церемонията, която трябваше да бъде далеч по-внушителна, присъстваха само петима мъже. Фигурата на дядо му се извисяваше над останалите, бялата му коса, подобна на грива, се спускаше на тънки кичури по лицето. Заедно с лорда бяха трима от васалите му и старият граф Доналд от Мар, чиято дъщеря Робърт целуна край езерото предишната седмица в нощта, когато научиха, че Джон Балиол ще бъде крал. Отсъствието на бащата на Робърт биеше на очи, но те се правеха, че не го забелязват. Робърт научи, че той беше поставил печата си върху споразумението, отказвайки се от графство Карик заедно с претенцията към трона. Скоро след това беше заминал.

Когато свещеникът свърши псалма, един от васалите на лорда се приближи към Робърт. Държеше сюртук, туника и чифт ботуши. Силен порив на вятъра разтвори вратата на параклиса и тя се блъсна в стената. Няколко свещи изгаснаха. Един от рицарите побърза да я затвори, докато Робърт се обличаше. Намъкна туниката, а след нея облече и сюртука, който някога беше принадлежал на баща му, с извезан върху него гербът на Карик. Беше изцапан и твърде широк в раменете и кръста. Робърт не искаше да започне рицарството си, облечен в дрехите на друг мъж, особено пък на баща му, но нямаше възможност да му бъдат ушити нови дрехи. Това щеше да бъде едно от първите неща, които щеше да направи.

Сега беше ред на стария граф на Мар да се приближи с широк меч в ръката. През цялото време на бдението на Робърт мечът беше лежал на олтара. Предпазителят му представляваше бронзова топка, а дръжката беше обвита в кожа. Не виждаше острието, защото беше в ножницата, но разбираше, че е дълго, няколко сантиметра по-дълго от всеки друг меч, който беше притежавал. Това беше оръжие за мъже. Рицарско оръжие. Когато предишната нощ го постави върху олтара, дядо му беше казал, че мечът е от Светите земи. Направен от дамаска стомана, той беше проливал кръвта на неверниците по пясъците, където е вървял Исус Христос. Ножницата беше закачена на колан, който беше навит и граф Доналд го стискаше в ръка.

Робърт срещна погледа на стария граф, когато той препаса колана около кръста му и го закопча. После отстъпи назад и нагласи меча така, че да виси покрай бедрото му под лек ъгъл, а дръжката да стърчи напред, за да може да го изтегли. След като на ботушите му бяха поставени чифт шпори, вече беше готов да произнесе рицарската клетва.

Дядо му подаде знак, като кимна с глава, и Робърт коленичи с меча до него, а графът го изтегли от ножницата.

— Заклеваш ли се да защитаваш кралството си? — попита граф Доналд, опитвайки се да надвика рева на вятъра. — Заклеваш ли се да служиш на Бога? Заклеваш ли се да защитаваш подарените ти земи и да изпълняваш всички задължения, които изисква от теб имението ти?

— Заклевам се — каза Робърт и наведе глава, когато графът вдигна меча и го постави на дясното му рамо, където той му натежа за миг, преди да бъде вдигнат.

Робърт очакваше графът да му каже да се изправи, но Доналд отстъпи назад и лордът на Анандейл застана на мястото му. Робърт погледна сбръчканото лице на дядо си. Строгите черни очи, които блестяха на слабата светлина, направо го пронизваха.

— Искам, Робърт, да се закълнеш, като произхождащ от рода на Малкълм Канмор, като един Брус и мой внук, че ще защитаваш претенцията на рода ни за трона на това кралство, независимо кой седи на него, оспорвайки правото ни. — Гласът му беше властен. — Закълни ми се в това пред тези свидетели в този Божи храм.

Робърт замълча за миг, а после каза:

— Заклевам се.

Дядо му задържа още малко пронизващия си поглед върху него, а след това суровото лице на лорда се отпусна в рядко спохождаща го усмивка и той кимна на граф Доналд да приключи церемонията.

— Тогава стани, сър Робърт! С тази клетва и с препасването на меча ти си вече рицар.

Когато Робърт се изправи, видя, че очите на дядо му блестяха.

— Елате в покоите ми — рече той — да хапнем и да стоплим сърцата си с вино. Имаме много неща, за които да бъдем благодарни. — Той погледна Робърт. — Защото Бог ме дари с хубав нов син.

Когато другите се отправиха към вратата, Робърт изостана, а в главата му продължаваше да напира въпросът, който го измъчваше още от вчера, когато дядо му каза, че ще бъде посветен за рицар.

— Какво има? — попита намръщен старият човек, като го забеляза, че се колебае.

Когато рицарите отвориха вратата, вятърът се втурна вътре, угаси останалите свещи и разпиля сухи листа по каменния под.

— Прости ми, дядо — каза тихо Робърт, — но как ще защитавам претенцията ни? В момента, в който Балиол седне на Камъка на съдбата, той ще стане крал, както и всички негови наследници след него. Не виждам как бих могъл да попреча на това.

Дядо му сложи ръка на рамото му.

— Аз не искам да го предотвратиш, Робърт. Камъкът на съдбата не е достатъчен, за да направи някого крал, както породистият кон или хубавият меч не правят от получилия рицарски сан рицар. Балиол може и да седне на трона и да бъде наречен крал, но това не променя факта, че кръвта му е по-рядка от моята. Може да мине година, може да минат сто години, но докато претенцията е жива, вярвам, че времето ще покаже, че ние сме истинските наследници на трона.

 

 

Робърт протегна ръка и почука на олющената врата на къщата. След малко резето щракна. Вратата се отвори и на прага се появи Афраиг. Изненадата на лицето й бързо бе заменена от подозрение, но вместо да каже нещо, тя разтвори по-широко вратата и се отдръпна, за да му позволи да влезе. След кратко колебание Робърт прекрачи прага, давайки си сметка, като наведе глава под трегера, колко много беше израснал от последното си идване тук. Тясното помещение беше пълно с покрити с паяжини рафтове, от които висяха снопове сушени билки. Вътре направо вонеше. Заедно с острия аромат на растенията Робърт усети и миризмата на пот и урина.

По средата на стаята, точно под отвора в покрива, гореше огън. На неоправеното легло лежеше черно куче. Робърт се огледа. Афраиг затвори вратата, мина покрай него и седна на едно столче, а кафявата й рокля се нагъна около нея. Взе купа, пълна с някаква тъмна течност, долепи я до устните си и пи, премлясквайки шумно със сбръчканата си уста. Робърт приклекна край огъня, където бяха оставени няколко пъна. Вдигна един и го мушна право в средата на огъня. През цялото време усещаше, че жената не сваля поглед от него. Очакваше да го попита какво търси тук. Беше намислил отговора си, но въпросът не му бе зададен. Тишината ставаше все по-напрегната, докато накрая той не издържа:

— Искам да направиш нещо за мен.

Афраиг остави купата в скута си и избърса уста. Кожата й беше бледа, почти прозрачна, опъната върху челото и скулите. Привързаната й с тънък кожен ремък коса с цвят на пепел беше опъната назад и падаше гъста върху гърба й. В изпъкналите скули на лицето й все още имаше нещо удивително, но то се губеше покрай опърпаната дреха, която висеше безформена на прегърбеното тяло, черните нокти на пръстите, белите люспи в косата и кафявите петна по изкривените ръце. Тя предизвикваше у Робърт странна смесица от отвращение и удивление, от презрение и страхопочитание.

Не отговори на думите му.

Робърт отново се вгледа в огъня.

— Когато положих клетва като рицар, дядо ме накара да се закълна да защитавам претенцията на рода към трона. Тогава не виждах как ще изпълня клетвата. Приех я като предизвикателство, с което той искаше да покаже на мъжете на Шотландия, че няма да преклони глава пред Балиол. Но сега смятам, че наистина го е мислел. Мислел е да предяви претенции за трона, колкото и дълго време да мине. Тази амбиция е горяла в него почти шестдесет години, още когато е бил посочен от крал Александър II за негов наследник. В Англия, в двора на крал Едуард, аз станах… — Робърт спря и се загледа в ръцете си. — Отклоних се от клетвата, подмамен от обещания за богатство и власт, защото мислех, че родът би искал да ги има. Това ме накара да направя някои неща, които не мога да променя. — Той се вгледа в пламъците. — Наруших клетвата, която положих като рицар. Не защитих кралството и хората си, не изпълних задълженията си като граф и измених на клетвата, която дадох пред дядо. Когато баща ми започна преговори с крал Едуард и предяви претенции за трона, пренебрегвайки правото ми, аз го оставих да го стори. Как бих могъл да взема трона на едно кралство, за чието унищожаване бях помогнал?

Афраиг остави купата на пода. Очите й блестяха на светлината от пламъците. Не каза нищо.

— На преговорите в Ървин ми стана ясно, че не мога да застана на ничия страна. Англичаните ме презират, а моите съотечественици ми нямат доверие. Уолъс и другите се бунтуват в името на Балиол. Не мога да се бия заедно с тях. Ще бъде не по-малко нарушение на клетвата от това, че се бих за Англия. Знам какво трябва да направя. Трябваше да го направя още преди месеци. — На Робърт му беше трудно да произнесе думите. Чу в себе си сърдития глас на баща си, но го накара да замълчи. — Искам да изплетеш съдбата ми — завърши той. — Както го направи за дядо.

Когато тя заговори, гласът й беше глух:

— И каква е твоята съдба?

Сега той срещна погледа й без следа от колебание и притеснение.

— Да бъда крал на Шотландия.

Тя се усмихна с крайчеца на устните. Това не беше безобидна, а строга и опасна усмивка.

— Ще ми трябва нещо твое — рече тя и се изправи.

Робърт се изруга наум. Не носеше нищо, освен монети да й плати. Забравил беше за предметите в мрежите. Опипа се, но освен дрехите, с които беше, нямаше нищо — синя туника, трико, ботуши и кинжал, който беше пъхнал в колана за всеки случай. Кинжалът не му изглеждаше подходящ символ за един крал.

— Нямам нищо.

Афраиг се намръщи замислена, а после прекоси стаята до полицата, пълна с билки и листа. До един хаван лежеше зацапано чукало. Протегна ръка и взе китка сухи цветя, която висеше от една греда над полицата. Загледа се в тъмното и свали още две китки. Когато се върна при огъня, Робърт видя, че първата китка е пирен. Втората е зановец, а третата не беше с познати цветя.

Афраиг седна на столчето и разстла билките върху коленете си. Робърт седна с кръстосани крака пред огъня да я наблюдава. Старицата започна да разплита преплетените стръкове и стаята се изпълни със сладникавата миризма на пирена. Когато отдели всяко стебло, тя избра три и започна да ги сплита заедно. Докато работеше, сухите главички на цветята се ронеха от полата й на пода около нея. Когато плитката беше готова, взе други три стръка и започна отново да ги сплита с ловките си пръсти. След време имаше готови девет такива плитки и започна да ги връзва във венец. Във всеки възел втъкваше стръкове от зановеца и третата билка.

— Пелин — каза тихо тя. — Някога са го наричали корона за крал.

Бързите й пръсти като че ли го хипнотизираха, а от аромата на билките и дима от дървата в огъня главата му се замая.

Усети, че клепачите му натежаха. Не беше спал като хората, откакто бяха напуснали Ървин преди седмица. Ръцете и краката му тежаха като олово.

Отвори стреснат очи и я видя, надвесена над него, да държи корона от растения. Съдбата му бе вплетена във венеца от пирен и зановец. Мислено си представи, че се намира на хълма Мот с дядо си. Наоколо се спускаше мрак, а постаментът до тях беше празен в очакване на нов крал. В онази вечер беше усетил духовете на прадедите си да се тълпят на склона на хълма. Сега ги усети пак в осветената от огъня стая, скупчили се безмълвни и нетърпеливи, когато Афраиг постави короната на главата му, шептейки думи, които той не разбираше, странна смесица от латински и галски.

Когато приключи, Афраиг отнесе короната до полицата с билките. Вдигна един чувал от земята и извади сноп изсъхнали клонки с обелена кора. Те се огъваха в ръцете й, докато ги сплиташе в безформена мрежа, голяма колкото да побере короната. Преди да свърши, вкара короната в мрежата и я завърза с връв.

Накрая се обърна към него:

— Готово.

Робърт се надигна, за да погледне мрежата на съдбата си, изпълнен едновременно с любопитство и съмнение. Можеше ли този венец от билки и клонки да го качи на трона? Замисли се за заклинанието, което дядо му беше поискал, за да сложи край на проклятието на Малахия. То продължаваше да виси на дъба след толкова много години и още не се беше изпълнило.

— Кога ще го сложиш на дървото?

— Трябва да изкара една нощ до огъня, една до водата, третата във въздуха и последната върху земята. Едва тогава ще бъде готово за окачване.

Робърт посегна към кесията с парите, която висеше на колана му, но Афраиг го спря ядосана.

— Не го направих за пари!

Робърт отдръпна ръката си. Нямаше какво повече да каже и се отправи към вратата. Старицата тръгна след него, явно без да очаква нещо повече. Когато излезе навън, той видя, че слънцето е залязло и долината е потънала в сянка. В горите отвъд нея цареше мрак. Изведнъж се обърна, като се сети да попита още нещо.

— Как ще го качиш на дъба?

Афраиг се усмихна и този път изражението й стана по-меко. Посочи с глава към дълъг прът, подпрян на стената на къщата, който беше разцепен в единия край като маша.

Робърт се усмихна, спомнил си как някога си мислеше, че Афраиг сигурно лети, за да стигне горе. После усмивката му изчезна.

— Не знам как да започна.

— Ще се научиш.