Робин Йънг
Бунт (28)

25

Стражът разбута въглените и огънят се разгоря. Мъжът примижа от горещината, взе два пъна от коша и ги хвърли в пламъците, които облизаха краищата на дървото, а насекомите наизскачаха от пукнатините по него. Застигнати от огъня, те припламваха с ярка светлина и изчезваха.

— Хю!

Стражът се обърна и видя Саймън, който му подаваше чаша бира. Най-старият от тях, Улф, седеше облегнат на едно от буретата с протегнат крак, пристегнат с шина след едно падане. Тоягата му беше подпряна на стената, а във възлестите си ръце държеше чаша.

— По една за всеки ли? — попита Хю, изправи се, премигвайки, и изтри саждите от кожената си броня. — Няма ли да си я разделим?

— Защо да я делим? — попита недоумяващ Саймън и разклати чашата пред него. — Сега, когато другите заминаха, дажбите са по-големи. — Той се ухили и допи бирата, която остави бяла пяна върху устната му.

Огрян от огъня, Хю бавно отпи от сладникавата течност. Може би това, че беше оставен тук, имаше някои предимства.

Саймън седна приведен напред, оригна се и постави длани на бедрата си.

— Мислиш ли, че щяха да ни плащат по-добре във Франция? — попита той и погледна намръщен Хю.

Улф изсумтя в мрака, преди Хю да успее да отговори.

— На нашата възраст? Крал Едуард иска бойни коне, а не кранти.

— Аз съм с десет години по-млад от теб — изръмжа Саймън.

Без да обръща внимание на препирнята им, Хю допи остатъка от питието си.

— Я по-добре да хвърля още един поглед наоколо.

— Скоро смяната ще свърши и ще дойде време за лягане — промърмори Улф и подпря глава на стената. — Кълна се в Бога, че с всяка нощ тези нощни бдения стават все по-дълги.

— Това е от есенния мрак — рече Хю, мина покрай старателно подредените край стената мечове, лъкове и щитове и прекоси приведен сводестия коридор, който водеше към върха на стражевата кула при портата.

Въздушното течение, което се усещаше по извитата каменна стълба, беше леденостудено и Хю потрепери, когато топлината от огъня по лицето и ръцете му мигновено изчезна. Когато наближи върха, в очите му влезе прах и той се принуди да наведе глава. Бяха минали няколко години, откакто построиха двойната стражева кула и градските стени, над които стърчеше тя, но въздухът все още беше пълен с прах. Хю дълго усещаше миризмата на оцета, с който смесваха варта, за да се получи сивият хоросан. Един от чираците на зидаря му беше казал, че това се прави, за да бъдат опазени стените от огнените стрели, които се хвърляха по време на обсада, но Хю не знаеше дали това е истина.

Излезе на брулената от вятъра най-горна площадка на кулата и нахлупи плътно до ушите пластената шапка. Загледа се отгоре над град Карнарвън. От устата му излизаше бяла пара. Нощното небе беше забулено от бавно носещи се облаци, но в пролуките между тях се мяркаха бледосините проблясъци на зората. Оставаше само още час и можеше да легне да спи. Погледът му се плъзна по смълчаните улици и потъналите в мрак овощни градини. После се насочи към подобните на пъстра кърпа зеленчукови градини, повечето от които бяха обрани, а реколтата — запазена за наближаващата зима. Тук-там, където се събуждаха хора и стъкваха огньове или палеха свещи, блещукаха светлинки, но бяха малко. През последния месец в града цареше спокойствие, след като по-голямата част от гарнизона и много от по-младите му граждани бяха заминали за Гаскония.

Хю премести поглед върху югозападните стени, издигащи се покрай водите на пролива Менаи. Огньовете на стражите се виждаха през дълги промеждутъци, тъй като оределият гарнизон трябваше да охранява както градските стени, така и замъка, който се извисяваше като огромна ъгловата сянка в далечината. Кулите на замъка върху стените откъм морето бяха завършени, но скелетата все още засенчваха стените откъм града, които на места бяха високи само около три метра и половина. Ровът и дървената барикада, защитавали сградата в продължение на десет години, откакто беше започнала работата, бяха останали, но до голяма степен се оказаха излишни след завършването на градските стени. Скоро щеше да дойде празникът Вси светии и до пролетта работата по замъка трябваше да приключи. Много от работниците щяха да се върнат по домовете си. Докато гледаше замъка, Хю се замисли за момент за собствения си дом, далеч оттук, в Съсекс, и се запита какво ли е да построят нещо толкова величествено по твоя заповед. В тази работа имаше нещо богоподобно, но крал Едуард, неговият създател, не беше виждал Карнарвън от ранните етапи на строежа.

Чул блеенето на овце, Хю прекоси площадката на кулата, за да погледне над крепостния ров, ограждащ града, към мрачния пейзаж от сгушени дървета и покрити с мъгла поля, които постепенно се издигаха и се сливаха с далечните планини. Откъслечното блеене на овце се чу отново, този път по-силно. Хю се намръщи и запримигва в тъмното, учуден какво ли ги беше обезпокоило. Все още беше твърде рано за вълци. Може да бяха крадци, но овчарите и кучетата им обикновено ги прогонваха. Той ги виждаше, голямо стадо, пръснато из широка поляна. Забеляза, че нещо се движи встрани от мястото, където се бяха разбягали овцете. Покрай поредицата дървета бързаха някакви тъмни фигури. Хю погледна от другата страна на дърветата и видя още сенки, бяха стотици. Всички тичаха в една посока — към рова и към града. Изненадан, усети как кожата му настръхна. Отдръпна се от парапета и се втурна презглава надолу по стълбите, като крещеше:

— Вдигнете подвижния мост!

При главоломното спускане се спъна и едва не се претърколи надолу с главата по стръмните стъпала, като обираше с пръсти праха по стените, опитвайки се да се задържи. Успя да запази равновесие и продължи да бяга и да крещи. Близо до подножието се сблъска със Саймън, който тичаше нагоре:

— Вдигнете подвижния мост! — изкрещя Хю в лицето му и го изблъска встрани.

В караулното помещение Улф се беше изправил, сънен и объркан.

— Нападат ли ни?

— Стотици — извика рязко Хю. — Може и повече.

— Боже мили! — прошепна Улф, чиито очи се бяха прояснили и той последва Хю и Саймън в сводестия коридор, водещ надолу по тесни извити стъпала към приземния етаж на кулата. Там в малка стая, вградена в дебелата стена, се намираше механизмът за подвижния мост. Той беше свързан с единия край на дългия дървен мост, прехвърлен напряко през рова.

В ранните етапи на строежа, скоро след войната, когато градските стени и кули бавно се издигаха, подвижният мост винаги се вдигаше за през нощта. Но през последните няколко години, когато работниците много често сновяха напред-назад, те разчитаха повече на железните решетки да спират влизането на крадци и просяци.

Когато Хю стигна дъното, той се провикна назад към Улф, който куцукаше с мъка надолу на ранения си крак:

— Бий тревога! Ние ще навием въжето.

Отвъд водата се чуха приглушени шумове от трополенето на много крака върху замръзналата земя.

Хю и Саймът влязоха в стаичката, а Улф се смъкна по последните стъпала и навлезе в свода между кулите, разделян от решетките. В скоба на стената бе затъкната горяща факла. Улф спря в осветения от нея кръг и погледна през железните пръти на решетката към края на моста на отсрещния бряг на рова. От гората бяха изскочили хора, които като лавина се спускаха на засилващата се светлина. Очите на Улф се разшириха. Видя редици мъже, които носеха стълби, а оръжията във вдигнатите им ръце не бяха мечове или копия, а секири, чукове и кирки. Сякаш бяха орда побъркани работници, които нямат търпение да започнат ежедневната си работа. Когато въжетата на подвижния мост се опънаха и дъските потрепериха, Улф чу как Хю и Саймън пъшкат тежко от усилието, а макарата заскърца, протестирайки, защото не беше използвана дълго време. Първата вълна нападатели се втурна по моста.

Улф, замръзнал на мястото си в осветеното от факлата пространство, не видя как един мъж на отсрещния бряг измъкна стрела от колчана на колана си, не видя как я постави на лъка в ръцете му, как се прицели и дръпна тетивата назад. Стрелата излетя в мрака, невидима до последния миг, когато Улф, който се беше извърнал към кулата с камбаната, чу свистенето. Твърде късно. Старият страж беше отхвърлен назад, когато стрелата се удари в него и проби кожената му ризница. Нямаше време да издаде и звук, когато ужасната сила го прониза и спря дъха му. Оттатък решетката подвижният мост се повдигаше едва-едва, но първите нападатели бяха скочили на дъските и той беше притиснат отново надолу под тежестта им.

— Улф! За Бога! — провикна се Хю, докато се бореше с макарата. — Камбаната!

След като не чу нищо, а само трополенето на стъпки, той остави Саймън да върти сам ръчката и побягна. Отскочи назад, когато една стрела изсвистя покрай него. На няколко крачки Улф лежеше на земята. Хю тихо изруга и се наведе, поглеждайки през ръба на отвора. Оттатък имаше много хора, които говореха тихо, останали без дъх. Уелсците идваха в Карнарвън само през деня, за да търгуват. Повечето от тях бяха прогонени, когато крал Едуард определи това място за новата главна квартира на правителството. Техните къщи бяха съборени, за да се разчисти място за основите на града, и дървеният им материал беше използван за строителните работи. Хю не разбираше езика им. Тук, в този английски град в сърцето на Уелс, той нямаше нужда от него.

На моста стъпиха още хора. По стената на рова към мочурливия бряг, от който се издигаха крепостните стени, беше спусната стълба. Хю чу плясък, когато мъжете изчезнаха, скачайки в плитката кал. Саймън продължаваше да се мъчи с всички сили да завърти ръчката на макарата и да вика за помощ. Нямаше смисъл. Вече изобщо не можеха да вдигнат моста. Единствената им надежда беше да предупредят останалите от гарнизона за нападението. Хю отново се втурна в стаичката.

— Остави го — каза той на Саймън. — Твърде много са. Улф е мъртъв.

Саймън продължи още няколко секунди да държи ръчката на крика, но после я пусна и въжето рязко се нави обратно. Видя как Хю нарами щита си.

— Какво правиш?

— Трябва да стигна до камбаната.

Хю мина през прохода, като се вглеждаше през малкото, осветено от факлата пространство към сводестия отвор, водещ към отсрещната кула. Наведе се и прикривайки с щита лявата си страна и главата, пое въздух, като се стараеше да не поглежда към проснатото тяло на Улф и протегнатия му шиниран крак. Прошепна една молитва и се втурна през празното пространство между кулите. Над приглушения говор откъм отвъдната страна на желязната решетка се чу вик, последван миг по-късно от силен удар по лявата му ръка, когато нещо се стовари върху щита му. Хю се олюля от удара, а после дойде втори удар, този път по прасеца, последван от ужасна болка. Падна с вик на земята, а щитът издрънча върху него. Друга стрела се заби в бедрото му, докато продължаваше да лежи и да крещи от болка. Под ръба на щита през присвити от болката очи видя много мъже да скачат от моста на брега. Замъгленият му поглед се спря върху един от тях, широкоплещест и чернокос. Беше загърнат в поръбен с кожа плащ, а на главата имаше издраскан и покрит с вдлъбнатини златен кръг. Приличаше на крал воин, изскочил сред мрака от далечното минало. Хю усети, че някой го грабна под мишниците и го обърна. Видя лицето на стисналия зъби Саймън. Докато стражът го извлече обратно под прикритието на кулата, покрай тях засвистяха стрели.

Хю изскърца със зъби и отпусна глава върху каменния под на стаята с макарата, почувствал как цялото му тяло се облива в пот. Трепереше целият, с изключение на прасеца и бедрото, където изгарящата болка продължаваше.

— Нагоре по стълбите! — процеди през зъби той. — Вдигни замъка под тревога.

Саймън се поколеба, но после изчезна нагоре по стълбите на кулата. Хю, останал да лежи, едва поемайки си дъх от болката, чу стъпките му да се отдалечават. По-наблизо се чуваха тъпи удари на чукове върху камък. Звучаха така, като че ли сечивата са обвити с нещо.

Когато стигна караулното помещение, Саймън се огледа отчаяно. Да вдигне под тревога замъка сега? Можеше да извика, но беше малко вероятно някой да го чуе. Погледът му се спря на огъня. Отиде при него, загледан отчаяно в ярките пламъци, а после посегна към тоягата на Улф, все още подпряна на стената. Разкопча колана си с разтреперани ръце, смъкна кожената си ризница, подплатена със слама, и свали долната си риза през главата. Грабна тоягата на Улф и нави ризата върху единия й край, след което разпра ризницата. Наведен над коша с пъновете, натъпка слама и съчки в ризата. Пъхна края на тоягата в пламъците и той се запали веднага. Тогава се изправи и хукна нагоре по стълбите към горната площадка на кулата, като проклинаше вятъра, който насочваше пламъка към него и заплашваше да го разпали още повече. Стигна горе, наведе се и размаха насам-натам импровизирания фар. Треските и сламата се разгоряха още повече и огънят поръси със сажди голите му гърди.