Робин Йънг
Бунт (65)

62

Възседнал сив жребец в центъра на шотландската кавалерия, Джеймс Стюарт наблюдаваше с нарастваща тревога как уелските стрелци се прицелват. Първият залп стрели порази предните редици на шилтроните. Хората бяха ударени с такава сила, че отхвръкнаха назад в тези зад тях. Веднага се появиха празнини, тъй като някои бяха мъртви, други — ранени, а много повече пуснаха копията си и се хвърлиха на земята, за да се спасят от смъртоносната градушка.

— Боже, спаси ни! — прошепна някой.

Джеймс не го чу. Стоеше изправен на стремената и наблюдаваше как командваните от брат му шотландски стрелци отговарят на смъртоносните залпове, стреляйки с лъкове. Обаче още от първия залп стана ясно, че тяхната стрелба ще има малък ефект върху врага, чиито мощни лъкове му позволяваха да стои на безопасно разстояние. Над далечните крясъци на хората в шилтроните се понесе зов на рог. Джеймс позна плътния му, приглушен звук. Беше рогът на Уолъс — сигналът за кавалерията да влезе в боя. Другите около него също го чуха. Мъжете спуснаха визьорите на шлемовете си и придърпаха юздите на конете.

— Чакайте! — извика Джон Комън и посочи с меча си надолу по склона на хълма натам, където английските рицари се прегрупираха под знамената на графовете Линкълн, Херефорд, Норфък и Съри. Един флаг беше по-голям от останалите: бледочервен със златен дракон по средата. Стрелците с дългите лъкове прекратиха стрелбата. Сега рицарите, командвани от графовете, атакуваха шилтроните, които вече не бяха непробиваеми пръстени от копия и в тях царяха безредие и хаос.

— Трябва да им отидем на помощ — извика Джеймс.

— Не можем да спечелим тук — изръмжа лордът на Баденох, докато гледаше как английските рицари пришпорват конете си нагоре по хълма към тях. Два от шилтроните се разпаднаха още при първата атака на английските конници и шотландците се разпръснаха. Рогът на Уолъс продължаваше настоятелно да тръби. Повишавайки глас, Комън се обърна към мъжете около него:

— Битката е загубена. Няма надежда, освен да бягаме.

— Не можем да ги оставим да умрат! — възпротиви се Джеймс. Към него се присъединиха и други гласове, но някои вече пришпорваха конете си към гората, отдалечавайки се от настъпващите англичани.

— Страхливи кучи синове! — изрева един от хората на Уолъс.

Той напусна редицата и се понесе безразсъдно надолу с коня си по хълма, следван от шепа командири на Уолъс, които нададоха отчаян боен вик. Няколко английски рицари се отклониха, за да ги пресрещнат, докато шотландските конници препускаха към шилтроните, които се разпадаха по склона и много шотландци бягаха към гората. Уелската пехота се разгърна по блатистите поляни около потока, за да ги преследва.

Когато английските рицари пришпориха решително конете си нагоре по хълма към шотландската кавалерия, Джон Комън обърна своя жребец, последван от сина си. Оттеглянето му стана сигнал за масово паническо бягство от редиците на кавалерията, тъй като много хора в тях бяха роднини или привърженици на лорда на Баденох.

Малкълм, красивият граф на Ленъкс, погледна Джеймс.

— От каква полза ще бъдеш за краля си, сър Джеймс — каза той, — ако те затворят в килия до неговата?

Ленъкс и рицарите му пришпориха енергично конете си към гората Калъндър. Джеймс не ги последва веднага. Продължи да търси отчаяно с очи брат си, който беше някъде сред настаналата бъркотия.

— Сър? — попита го един от хората му, като поглеждаше ту стюарда, ту приближаващите се с всяка секунда английски рицари.

Джеймс изкрещя от безсилие, обърна сивия си жребец и пришпори животното към гората.

От авторитета на Уилям Уолъс над войската му вече нямаше и помен и тя ужасена се разпръсваше. По осеяния със стрели и копия склон лежаха много мъртви шотландци. Виковете на ранените се сливаха в общ болезнен вой. Тези, които бяха оцелели от стрелите, посипали се върху шилтроните, пълзяха между труповете на другарите си, за да се спасят от връхлитащите рицари. Някои се втурнаха към гората, други бягаха презглава надолу по склона към бреговете на потока. Там калта беше гъста и лепкава като лепило, а на места и опасно дълбока. Бойното поле, избрано от Уолъс заради естествената защита, която му осигуряваше потокът, сега се обърна срещу шотландците. Онези, които стигнаха до водата, се хвърляха в нея и с отчаяни усилия се опитваха да стигнат до отсрещния бряг. Повечето така и не успяха да се доберат дотам, затъвайки в околните блата. Неспособни да се измъкнат от вонящата кал, те ставаха лесна мишена за уелските стрелци.

Рицарите на Дракона препускаха сред този хаос, а ограденото от пламъци чудовище на щитовете им проблясваше в сивото утро. Препускаха заедно с бащите си, мъжете от Кръглата маса. Препускаха за техния крал.

Еймър де Валънс беше начело на хората от Пембрук, повечето от които бяха служили десетилетия наред при баща му. Знамето му на сини и бели райета се развяваше високо над него, когато, застанал начело на атаката срещу стрелците на Уолъс, той се вряза сред редиците им. Тъкмо неговото копие се заби в гърдите на Джон Стюарт, събори го на земята и той се претърколи няколко пъти преди копитата на бойния кон на Еймър да смачкат главата на шотландеца в калта. Оставяйки безжизненото тяло на брата на стюарда зад себе си, Еймър продължи да се носи напред, изтеглил меча си, за да сече с него гърбовете и главите на бягащите стрелци. Препускаше, надавайки диви викове.

Хенри Пърси, въодушевен от възможността да отмъсти за претърпяното унижение на дядо му при Стърлинг, се втурна в битката заедно с рицарите от именията си в Йоркшър. Няколко шотландци се обърнаха, за да се изправят срещу им. Първият от тях успя да забие копието си в хълбока на един кон, животното се строполи на земята и отхвърли ездача си. Миг по-късно шотландецът беше пронизан с копие в гърлото от един от хората на Пърси, а останалите бяха съсечени безмилостно сред фонтани от кръв. Шотландските благородници избягаха от бойното поле, оставяйки селската войска да бъде унищожена. Единствената надежда на тези мъже беше да успеят да избягат или да бъдат застигнати от бърза смърт. Крал Едуард искаше Уилям Уолъс и останалите водачи на бунта да бъдат заловени живи, но сред настъпилия хаос нямаше гаранции за участта на когото и да било.

Хъмфри де Бун, с обляно от пот лице под шлема препускаше посред свитата на баща си надолу по по-ниските хълмове, където шотландците бягаха към потока. Знаеше, че битката е спечелена. Сега задачата им беше да ликвидират всеки мъж на това бойно поле. Хъмфри вече беше използвал копието си и сега държеше в ръка широкия си меч. Замахна с всичка сила към врата на един мъж, който бягаше пред него. Усети за миг съпротива при удара, но тя изчезна. Шотландецът изостана и се строполи с отрязана глава. Бащата на Хъмфри беше малко по-напред и преследваше група копиеносци, които се опитваха да се доберат до потока. Графът ги следваше упорито, размахвайки копието си. Изведнъж конят се строполи под него.

Хъмфри извика, видял баща си да пада. Бойният кон, който беше станал по-тежък от бронята на гърба му, седлото и самия Херефорд в броня от главата до петите, полетя напред в едно блато. Хъмфри извика на хората си да го следват и пришпори коня към баща си, който беше изпуснал копието си и се опитваше да накара животното да излезе от гъстата кал. Конят цвилеше и въртеше глава, но от движението затъваше още по-дълбоко.

Трима от шотландските копиеносци, които графът беше преследвал, сега се обърнаха срещу него. По-леки и по-подвижни, без тежки брони, те бяха затънали само до коленете в калта. Хъмфри нададе предупредителен вик, който отекна отчаяно в шлема му, когато двама от копиеносците се нахвърлиха върху баща му.

Графът успя да отбие едно от копията с щита си, но другото се заби в него отстрани под ребрата. От силата на удара връзките на ризницата му се скъсаха и потънаха заедно с подплатата в тялото му. Раната не беше смъртоносна, защото бронята намали силата на удара и само върхът на копието проникна в плътта, но при сблъсъка конят потъна почти до шия и графът загуби равновесие. Когато Херефорд се катурна на една страна, под тежестта му копието потъна по-дълбоко между ребрата, пронизвайки белия му дроб.

Хъмфри изрева, като видя как баща му се сгърчи и се смъкна от седлото на потъващия кон. Шотландецът пусна копието и последва с върховни усилия другарите си към водите на потока. Спря рязко коня, смъкна се тежко от седлото и нагази в калта, без да обръща внимание на виковете на хората си. Започна бързо да затъва. Сивата каша запълзя нагоре по бедрата му. Баща му беше на няколко метра пред него, погълнат наполовина от тинята, с лице към нея и с копието, което продължаваше да стърчи между ребрата му. Хъмфри се задъха от усилието, докато се мъчеше да си пробие път през калта. Изведнъж земята под него сякаш се продъни и той затъна до гърдите. Баща му се намираше само на около два метра от него, но сега лицето му беше изцяло потопено във водата и отвън се подаваха само тилът и гърбът му. Калта бързо го всмукваше. Хъмфри усети, че самият той потъва. Обзе го паника и опита да се измъкне. Усети нечии ръце да го подхващат отзад. Продължи да крещи и да се съпротивлява, виждайки как баща му потъна напълно. Парче синя коприна с бели райета остана още няколко мига на повърхността, след което и то изчезна в калта.