Робин Йънг
Бунт (23)

20

Робърт вървеше с наведена глава по сенчестата пътека през гората с пръсти, втъкнати в колана. Вятърът разклащаше голите клони на дърветата и разпиляваше сухите листа около краката му. Неговото любимо пале Уатах, от последното котило на Скатах, ги гонеше, като непрекъснато се въртеше наоколо и оголваше зъби срещу тях. Обикновено лудориите на младата кучка го забавляваха, но днес той почти не я забелязваше. Беше вглъбен в налегналите го мисли и настроението му беше мрачно като ноемврийския следобед.

От пиршеството измина седмица, а атмосферата в Лохмейбън не беше по-различна от момента, в който дойде новината. Много от тези, които подкрепяха дядо му по време на изслушването, след това се извиниха и си тръгнаха, дистанцирайки се, сякаш кланът беше прихванал някаква болест, която можеше да е заразна. Робърт разбираше, че е несправедливо да мисли така, защото графовете Мар, Атъл и Дънбар съвсем ясно показаха, че са изумени и ядосани от решението на английския крал. Обаче през последните седем дни в замъка беше необичайно тихо и не можеше да се отрече, че като противници на новия крал на Шотландия положението на клана им в кралството сега ставаше много несигурно.

Бащата и майката на Робърт бяха останали в Лохмейбън, макар че присъствието на начумерения граф не помагаше за намаляване на напрежението. Старият лорд прекара повечето от седмицата в покоите си и излизаше от там само за да се моли в параклиса. Преди две нощи Робърт беше заварил дядо си коленичил пред запалените свещи на олтара да повтаря многократно една пламенна молитва, а от устата му се носеше дъх на вино. „Проклятието“, беше простенал той, когато Робърт му беше помогнал да се изправи на крака. „Ние трябва да се покаем.“

Робърт се държеше настрани, като прекарваше дните си в разходки из гората и избягваше дори брат си. В околността на Лохмейбън беше спокойно, след като ловният сезон приключи. Есенните дъждове бяха заличили пътеките, проправени от конете и хората, и всичко отново принадлежеше на гората. През последните дванадесет месеца животът му бе взел много по-вълнуваща насока. Чиракуването му в Антрим, обучението в Търнбери, пътят към рицарството, който беше поел от прага на дядовия си дом — всичко това коренно се промени и взе много по-перспективна насока — много по-внушителна, отколкото си беше представял. Тронът на Шотландия. Сега знаеше, че това, което предстои, не е нищо друго освен мираж, нещо блещукащо и измамно. Пътят пред него беше свършил в мрак и несигурност. Той можеше още да е наследник на богатствата на фамилията, но какво щеше да стане с тях при един враг на трона и Комъните, издигнати на още по-високи постове? Дали щяха да бъдат запазени Анандейл и Карик и дали Балиол щеше да си отмъсти на хората, нахлули в неговите земи преди шест години? Чуха, че неотдавна лордът назначил Дънегол Макдуъл за капитан на армията на Галоуей. Робърт знаеше, че бащата на Макдуъл беше убит от баща му при нападението на Буитъл и нямаше съмнение, че хората от Галоуей таят от дълго време желанието за отмъщение. Вярно е, че ако се стигнеше дотам, семейството му имаше богати имения в Англия, но това беше слаба утеха след решението на крал Едуард. Може би трябваше да се оттеглят в земите си в Ирландия? Ала това щеше да заприлича много на поражение и Робърт го отхвърли от мислите си, когато излезе от края на гората.

Пред него се разкри гледка, в която замъкът Лохмейбън заедно с издигащата се от насипа кула заемаше централно положение на фона на града. Стратегически разположен между две езера, градът представляваше своеобразен подстъп към Западна Шотландия. Разнасян от покривите от силния вятър, пушекът се стелеше на талази над замъка. Беше късен следобед и от миризмата на готвено, която идваше откъм града, стомахът на Робърт се сви. Той подсвирна на Уатах, която гонеше ято кресливи врани, и се отправи към южната порта в градската крепостна стена. Беше по-бързо да мине през селището, отколкото да го заобиколи. Стражите го поздравиха, но без обичайните шеги и разговори. Отминавайки, Робърт усети върху гърба си погледите им, тревожни и питащи.

Наближаваше площада, пълен с търговци след приключилия пазар, когато близо до стъпалата на църквата забеляза позната фигура. Беше дядо му. Бялата му коса, наподобяваща грива, беше скрита под шапка, а той самият беше болезнено прегърбен, сякаш раменете му прекалено натежаваха на гръбнака. Лордът разговаряше с някого и тъкмо втората фигура привлече вниманието на Робърт. Беше стара жена с изцапано, кафяво наметало, подпряна на чепата тояга. Тя не беше много близо до него, но можа да види ясно лицето й.

Афраиг.

За него това беше голяма изненада. Сякаш част от детството му се промъкна в един ъгъл от живота му като голям и го изпълни с отдавна забравени спомени и чувства. Робърт се намираше твърде далеч, за да чуе какво си говорят, но израженията им бяха напрегнати. Като че ли се караха. Вятърът смъкна качулката на Афраиг и откри косата й, сега повече бяла, отколкото черна. Робърт мина през групите търговци, които прибираха стоките си, покрай коне и каруци. Видя как дядо му отметна назад глава и погледна небето. После старият човек кимна. Афраиг вдигна ръка към лицето му и докосна бузата с фамилиарен и нежен жест, който изненада и смути Робърт. После се отдалечи, подпирайки се на тоягата си, а след малко изчезна зад църквата. Робърт последва дядо си. Старият човек вървеше към портата, която водеше към замъка. Преди да успее да го настигне, някой се изпречи на пътя му. Беше един от васалите на дядо му, рицар от едно близко имение.

— Господарю Робърт — поздрави той, — от няколко дни се каня да поискам лордът да ме приеме. Искам да му изкажа съжалението си, че не беше избран за наш крал. Надявам се сър Робърт да ме извини за закъснението ми, но заради разразилите се неотдавна бури бях много зает да се боря с наводнения и какви ли не други…

— Ще предам съжаленията ти — прекъсна го Робърт и го подмина.

Когато стигна отсрещната страна на пазара, спря, тъй като забеляза, че дядо му беше изчезнал, и после бързо затича към църквата. Зави зад стената на сградата, навлезе в малък лабиринт от улички и се огледа за Афраиг. Обаче след няколко минути напразно търсене се обърна и се отправи обратно по пътя, по който беше дошъл към замъка.

Тъкмо прекосяваше двора, когато чу някакви гласове от горния етаж, където бяха покоите за гости. Разпозна дрезгавия глас на дядо си, а после и резките отговори на баща си и се приближи към вратата. Когато стигна до нея, тя се отвори и оттам излязоха две млади слугини, понесли кошове с пране. Отстъпиха, за да му сторят път, и любезно се поклониха. Робърт усети някаква неприятна миризма и забеляза кървави петна по един от чаршафите, след което влезе вътре и се отправи по стълбите към втория етаж. Спря в коридора пред стаята на родителите си. Гласовете на баща му и дядо му се чуваха ясно през вратата.

— Не мога да повярвам, че си се вслушал в думите на онази стара вещица! Ти си голям глупак! — Гласът на графа трепереше от яд. — Останка от миналото, който все още вярва в заклинания и магии като някоя бабичка, която не знае нищо друго! Нищо чудно, че крал Едуард избра онзи кучи син Балиол пред теб!

— Доколкото си спомням, някога и ти вярваше.

— Бях пиян, когато потърсих онази стара кранта — процеди през зъби графът. — Пиян от кръвта, която бях видял да се лее из уелските хълмове, пиян от смъртта на хората ми. Не бях на себе си.

С глас, треперещ от вълнение, дядото на Робърт внезапно каза:

— Изпратил си хората си след нея, защото си се почувствал засрамен, така ли? Искал си да я накажеш, че е направила онова, което си я помолил?

— Нямам нищо общо с тази работа — отговори тихо графът.

— Обаче й отказа справедливостта, която тя заслужаваше.

— Справедливост? — Графът подигравателно се изсмя. — Жена, която живее сама и мами мъжете с хитрините си за пари, рано или късно си получава заслуженото.

Последва продължително мълчание. Когато старият лорд заговори отново, гласът му беше студен като мрамор.

— Единственото нещо, което има значение сега, е, че нашите претенции остават.

— Нямаме никакви претенции, дяволите да те вземат!

Дядото на Робърт продължи, като че ли не беше чул думите на графа:

— Днес ще се откажа от тях в твоя полза, но утре ти ще се откажеш от тях заради него.

Робърт сбърчи вежди и отстъпи крачка назад.

— Няма да участвам в твоята лудост!

Чуха се стъпки, които приближаваха вратата.

— Ще ме послушаш! — изкрещя лордът на Анандейл. — Или, Бог ми е свидетел, ще те лиша от всичко!

Стъпките рязко спряха.

— Знам, че ти ме измами и съобщи на крал Едуард за нападението ни срещу Галоуей. Знам, че оттогава поддържаш връзка с краля и го държиш в течение за плановете ни.

Робърт беше поразен както от това разкритие, така и от яростта, която се усещаше в гласа на дядо му.

— В Карик има хора, които продължават да са ми верни — продължи лордът. — Мъчно ми е, че бях принуден да шпионирам собствения си син, но ти никога не си ми давал основание да ти имам доверие. Не казах нищо за предателството ти. Отминах го, както съм отминавал без последствия много твои прегрешения, но накрая се убедих, че за тази фамилия няма надежда, ако тя разчита на теб.

— А на теб ли да разчита? Ще бъдеш покрит с покров, преди да сложиш корона! Аз направих фамилията силна, като се ожених за Марджори!

— Колко бързо забрави, че като се ожени за Марджори без съгласието на крал Александър, ти навлече гнева му върху двама ни. Малко оставаше да загубиш! Само благодарение на влиянието ми кралят ти прости и върна Карик на жена ти.

— И ти винаги си ме мразил за това. Сега няма да се откажа от това, което е мое по право!

— Ако не го сториш, няма да наследиш Анандейл. Нито ще получиш земите ми в Англия, нито богатството ми. Когато умра, няма да наследиш нищо!

— Няма да го направиш. Аз те спасих от онази килия в Луис. Аз платих откупа ти. Ако не бях аз, ти нямаше да имаш никакво наследство, което да раздаваш!

— Съгласи се, сине, и ти обещавам, че ще живееш до края на дните си в охолство. Ако откажеш, заклевам се пред Бога, ще се погрижа да станеш едно нищо.

Стълбите изскърцаха. Робърт рязко се обърна и видя майка си. Държеше свещ и на светлината лицето й беше прежълтяло.

— Какво правиш тук, Робърт?

След резкия й въпрос гласовете от другата страна на вратата секнаха. Чуха се стъпки, последвани от рязко дръпване на резе. Вратата се отвори и Робърт срещна погледа на дядо си.

Старият лорд разтвори по-широко вратата.

— Влез, момче.

Робърт погледна майка си и влезе. Дядо му не го беше наричал момче от години. Това го накара да се чувства по-малък и нервен. Баща му стоеше в средата на стаята с лице, побеляло от гняв. Зад него имаше широко легло. Чаршафите му бяха махнати. Робърт си спомни за кървавите петна в коша с прането, но в този миг чу гласа на дядо си зад себе си:

— Баща ти има да ти каже нещо.

Графът пристъпи към вратата. Мина, без да каже дума, покрай Робърт, но после спря и се обърна към баща си:

— Бог ми е свидетел, че ми се иска да те бях оставил да гниеш в Луис — рече тихо той и излезе от стаята.

Челюстта на лорда започна да трепери. Опита се да каже нещо, но раменете му се отпуснаха и вместо това отиде до голото легло и седна съкрушен на него. Робърт продължи да гледа дядо си в мълчание. Дядо му изглеждаше ужасно немощен. Беше сложил възлестите си ръце на коленете. Ръцете му трепереха, а кожата му беше тънка като пергамент. Старческите бръчки бяха станали още по-дълбоки, особено около очите и устата. Веднъж Робърт беше чул един поет да казва, че е по-добре мъжете да умират млади и в славна битка, отколкото да се оставят този голям крадец, Времето, да им отнеме силата и младостта. Погледна собствените си ръце. Кожата им беше гладка. Бяха прорязани само от силни сини вени.

— Не знам колко си чул — рече старият лорд, — но трябва да знаеш, че аз ще се откажа от претенциите си към трона в полза на твоя баща. Това е кръвно право на рода ни и не може да бъде пренебрегнато, каквото и да нареди крал Едуард или някой друг. Искам претенциите да бъдат запазени от някой, който заслужава тази чест. — Той бавно се изправи и отиде при Робърт. — На свой ред баща ти ще ги прехвърли на теб заедно с графство Карик. — Лордът на Анандейл стисна Робърт за раменете. — Утре ще бъдеш ръкоположен за рицар и обявен за един от тринадесетте графове на Шотландия. — Ястребовите очи на лорда се впиха в Робърт. — Обещай ми, че ще пазиш претенцията на рода ни и ще я поддържаш с достойнство през идните години независимо от претендентите, които ще седнат на трона, отхвърляйки правото ни.

— Кълна се, сър — каза тихо Робърт. Гласът му прозвуча странно, като че ли някой друг говореше вместо него.

Очите на дядо му бяха пълни със съчувствие.

— Съжалявам, Робърт, за това бреме. Нямаше да го прехвърля на теб точно сега, ако не вярвах, че си способен да го носиш.

— Това не е бреме, дядо, а чест.

Лордът не каза нищо, но стисна още по-силно рамото му.

Шествието се изкачваше бавно по хълма Мот под зимния дъжд. Дамите повдигаха полите си, за да ги пазят от калта, а лордовете и рицарите стъпваха внимателно по прогизналата от вода земя. Дърветата се поклащаха и сипеха едри капки върху множеството, събрало се в откритото пространство на хълма до манастира. От него се отделиха двама мъже, които държаха дебел железен прът, на който на железни халки висеше голям, кремав каменен блок. Лицата на мъжете бяха зачервени и напрегнати, докато пренасяха камъка, висящ между тях, по калната повърхност към каменния постамент, който стоеше в центъра на кръга от дървета. Монасите от абатството Скун наблюдаваха с вълнение как камъкът беше поставен върху постамента и увит със златисто покривало, на което беше избродиран червен лъв. Останалите от множеството бяха съсредоточили вниманието си върху появилия се облечен в прогизнала от дъжда червена роба и препасан с гол меч слаб мъж, който се отправи към камъка.

Джеймс Стюарт, епископът на Свети Андрю, и абатът на Скун го последваха. Джон Балиол едва ги дочака да спрат пред него и веднага седна върху Камъка на съдбата с лице към тълпата. Оредялата му коса беше прилепнала плътно от дъжда, който се лееше на тънки струи по сипаничавите му бузи. Стюардът пристъпи напред със скиптър в ръката, с инкрустиран в него скъпоценен камък. Мълчаливо подаде символа на кралската власт на Балиол, който едва-едва се усмихна. След това дребничкият епископ на Свети Андрю наметна на раменете на Балиол мантия, върху която абатът надяна епитрахил от снежнобял хермелин. Тримата мъже отстъпиха назад, за да застанат зад трона, докато на мократа до кости тълпа бъде прочетено тържествено родословното дърво на Джон Балиол.

Застанал отдясно на постамента под заслон, който му правеха неговите пажове, крал Едуард наблюдаваше как духовникът изброява имената на предишните крале. Вятърът повдигна края на покривалото, върху което седеше Балиол, и откри белезникавия ръб на камъка.

Джон де Варен се наведе към Едуард.

— Кога възнамерявате да действате, милорд?

— Скоро — отвърна Едуард, без да сваля очи от Балиол.