Робин Йънг
Бунт (37)

34

Робърт свали шлема си и усети ледения вятър като плесница по мокрите си от пот бузи. Почувства в устата си вкус на пот и стомана. Облегна се на кирпичената стена на една къща и издърпа със зъби запушалката на меха с вино. Изплю корковата тапа и пи, докато мехът се изпразни. На улицата около него беше пълно с трупове, а по стените на къщите се виждаха петна от кръв. Черепът на един мъж наблизо беше спукан и от широката рана между сплъстената коса се процеждаше розово-сив мозък. Може би човекът беше стъпкан от кон или раната беше от секира. Робърт не мислеше, че той е отговорен за това, но беше трудно да се каже. Някои моменти от клането наоколо му се губеха.

Наблизо имаше и други рицари и оръженосци, които пиеха жадно от меховете и се опитваха да си поемат дъх, след като преди секунди беше дошла заповедта за пощада на останалите живи граждани. Някои вече се радваха на победата, но смехът им беше напрегнат и пресилен. Други мълчаха и се стараеха да не гледат кървавата сцена наоколо. Робърт беше видял няколко души да смъкват шлемовете си и да повръщат. Отблъсна се от стената и отиде до мястото, където беше оставил Хънтър, завързан за една празна каруца, в която беше сложил меча си.

Вдигна по-високо щита върху ръката си и премигна от болезненото свиване на мускулите, а после прибра меха в торбата на седлото и взе меча. Оръжието лепнеше от кръв с мириса на стари монети, държани дълго време в ръка. Стиснал зъби, Робърт пъхна шлема си най-отгоре в торбата на седлото. По време на атаката беше изгубил от поглед брат си и своите хора. Димът закриваше небето, така че той бе загубил представа за времето. Може да бяха изминали само минути, откакто влязоха в града, а може да бяха и часове. По улицата отпред вървяха пехотинци, които доубиваха умиращите и заповядваха на оцелелите да излязат от къщите, чиито сламени покриви продължаваха да горят. Пристигнаха още рицари и въздухът се изпълни с тропот на копита. Сред тях се виждаше знамето на Пембрук. Червени птици на фона от сини и бели райета привлякоха вниманието на Робърт. Когато отрядът приближи, той се обърна, хвана юздите на Хънтър и тръгна по съседната уличка, решил да се върне по стъпките си, за да потърси брат си.

Не беше отишъл много далеч, когато уличката зад него се изпълни с тропот на копита. Робърт се обърна и видя рицар, който яздеше към него. Имаше време да види бързо приближаващите се сини и бели райета и вдигнатия меч в ръката на рицаря, но разбра, че мъжът няма намерение да забави ход. Още разгорещен от битката, реагира моментално. Плесна Хънтър по задницата и конят се втурна в галоп по уличката, а самият той се залепи плътно до стената на една сграда, за да не е на пътя на бойния кон и размахвания меч. Рицарят и конят профучаха покрай него, преди да спрат по-надолу по разкаляната улица. С рязко дръпване на юздите рицарят изви коня обратно. Робърт посегна към шлема, който беше изпаднал от торбата, когато Хънтър препусна, и в този момент видя как рицарят вдигна визьора на шлема си. Зад желязната преграда го гледаха очите на Еймър де Валънс, искрящи от дива злоба. Човекът беше като пиян от кръвопролитието. Туниката, както и покривалото на коня бяха зацапани със засъхнала кръв. Като срита коня си в хълбоците и отново се втурна срещу Робърт, намерението му стана ясно.

Робърт се хвърли към вратата на порутената къща срещу него. Блъсна се в нея в мига, в който Еймър връхлетя върху му, а тясната уличка се изпълни с тропота на железните копита на коня. Вратата с трясък се отвори от силния сблъсък и Робърт влетя в тъмнината зад нея. Успя с мъка да се задържи на крака и установи, че се намира в невзрачна кухня, в която имаше дъсчена маса, върху която се виждаха остатъци от ядене. През процепите на капаците на прозорците от двете страни на разбитата врата се процеждаше светлина. Из стаята се търкаляха няколко дървени столчета, в огнището все още тлееше огън, но нямаше и следа от обитатели. Робърт чу как отвън конят силно изпръхтя и последва дрънчене на шпори по земята. Пусна шлема си на пода, вдигна щита с лявата си ръка и стисна изцапания с кръв меч в дясната.

Фигурата на Еймър се показа на входа и закри светлината. В ръката си държеше готов за действие меч и също носеше щит с изрисуван върху него дракон. Рицарят влезе в стаята и пълните му с омраза очи се вторачиха в притихналия Робърт, чиито гърди се повдигаха и спускаха под туниката.

— Още един селяндур, скрил се в коптора си, който чака да го заколят — каза на френски Еймър с глас, пълен със сарказъм и злоба. — Докато намерят трупа ти, отдавна ще съм заминал.

Робърт облиза неспокойно устните си.

— Добра идея — каза той и вдигна меча си, — защото важи и за двама ни.

Еймър се изсмя.

— Аз не съм Гай. Няма да бъда победен толкова лесно. — Погледът му се спря на щита върху ръката на Робърт, на който се виждаше смътно драконът, осветен от тлеещото огнище. — Мислиш, че си достоен, защото те е избрал Хъмфри, така ли? — изведнъж процеди през зъби той. — Ти си просто удобен. Заради влиянието и земите, които може да му помогнат да се издигне. Истината е, че за братята ми ти си чужденец. Външен човек!

— Това не ти дава мира, нали? Както и фактът, че мен ме избраха толкова скоро, а ти трябваше да чакаш три години, преди да те поканят да се присъединиш към ордена. Да — продължи Робърт, доволен от изражението върху лицето на Еймър, — твоите така наречени братя ми го казаха. — Пристъпи към рицаря и омразата отново разпали жаждата му за кръв. — Може и да съм чужденец, но те ми се довериха много по-бързо, отколкото на теб. Хъмфри те е преценил що за стока си, Валънс, в момента, в който те е видял.

Еймър моментално се нахвърли върху него и мечът му разсече въздуха. Рицарят се втурна насреща му, принуждавайки Робърт бързо да посрещне удара. В тясното помещение трясъкът от стоварилия се върху щита меч беше оглушителен. Робърт почувства как ръката му изтръпна, но реагира веднага, отблъсквайки с всичка сила с щита си меча на Еймър. Рицарят политна назад от натиска на Робърт, кракът му докачи едно от столчетата, което се претърколи зад него. Това отвлече вниманието му само за секунда, но тя беше достатъчна Робърт да замахне с щита и да го стовари в лицето на Еймър. Шлемът на Еймър пое по-голямата част от силата на удара, но той политна така силно назад, че загуби равновесие. При падането на пода от сътресението мечът изхвръкна от ръката му. Успя да се изправи на крака в момента, в който Робърт отново го връхлетя. Наведе се рязко под мощния му замах с меча и беше принуден да се завърти, преди да успее да вземе отново своя меч. Вдигна щита, за да отбие нов удар, насочен към главата му. Мечът на Робърт се стовари върху боядисаното дърво и остави дълбока резка през дракона. От силата на удара Еймър изпусна през зъби въздуха си, а после с мощен удар на щита отби меча на Робърт. Когато оръжието се отклони встрани, Еймър се хвърли с главата напред към врага си.

Заварен неподготвен за силния удар на рицаря, Робърт се озова притиснат от масата, която изскърца на каменните плочи. Успя да се претърколи обратно, докато не се изтегли наполовина върху дъските, а Еймър го притисна под щита, оголил зъби. Робърт вдигна меча си, пъшкайки от усилието, и го стовари върху рамото на Еймър. Ударът не беше силен и бронята на рицаря го пое, но това го извади от равновесие и даде на Робърт възможност да го отблъсне и да се изправи на крака. Хвърли се напред, за да не позволи на рицаря да вземе меча си. Еймър се наведе и сграбчи шлема, който Робърт беше изпуснал. Замахна нагоре с него и го стовари в слабините му. Робърт силно изохка и се свлече на пода. Застанал на колене, видя как Еймър се промъкна покрай него, чу как шлемът издрънча, пуснат от рицаря, и как той взе падналия си меч. През пронизващата болка чу, че шпорите му издрънчаха по каменния под. Очакването, че мечът на Еймър ще разсече черепа му, го стресна достатъчно, за да се изправи с мъка на крака и да продължи да се защитава.

С меч в ръка Еймър започна отново да нанася яростно бързи удари. Робърт никога дотогава не го беше виждал да се бие, слязъл от коня. Мускулестата му фигура и широките рамене придаваха голяма сила на ударите му. Очевидно не изпитваше страх, защото без колебание непрекъснато връхлиташе, като сечеше с меча като дървосекач и нанасяше удари с щита си като борец. Болката в слабините на Робърт беше почти отминала, но той почувства, че бързо се уморява. Не успя да нанесе навреме един удар, което позволи на Еймър да отскочи встрани и да го удари в лицето с дръжката на меча си. Робърт усети как носът му изпращя и гърлото му се напълни с кръв. Заслепен и задавен, той отстъпи, олюлявайки. През насълзените си очи видя как Еймър се усмихва. Макар че ядът го подтикваше да се хвърли напред, той продължи да отстъпва, обикаляйки масата, за да си даде време да се съвземе и да изплюе кръвта през зъбите си.

— Страхливец! — викна ядосан Еймър и усмивката му се превърна в гримаса. — Не заслужаваш щита, селяндур такъв.

Видял разкривеното лице на рицаря, Робърт почувства как гневът се надига в гърдите му. Хвърли се напред, блъсна с всички сили масата в Еймър и го събори. Рицарят се стовари върху едно столче, което се счупи под тежестта му, и той падна на пода между парчетата. Изпусна меча си, а шлемът му издрънча в каменния под и ремъкът, който го държеше, се скъса. Преди рицарят да успее да се помръдне, Робърт заобиколи масата, скочи върху него и седна на корема му. Хвърли настрани меча си и смъкна шлема от главата на рицаря. Замаян за момент от падането, Еймър започна да се съпротивлява, но Робърт го удари в лицето. Железният му юмрук размаза устните на Еймър и му счупи два зъба. Продължи да го удря, разкъсвайки кожата около едното око на Еймър, счупи му носа, а после и челюстта.

Когато, плувнал в пот и едва поемащ си дъх, Робърт се накани за пети път да стовари юмрук, до ушите му стигнаха тропот на копита и викове отвън. Спря за миг, като чу да споменават името му. Бяха хората му. Разпозна гласа на брат си и свали окървавения си юмрук.

— Тук, вътре! — извика с дрезгав глас той и се отблъсна от Еймър. Наведе се и взе меча си. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Спря за момент, загледан в лежащия на земята Еймър, който стенеше едва чуто през окървавени зъби. Стисна меча си и насочи острието му срещу рицаря.

— Следващия път ще те убия.

Оставил Еймър да лежи в несвяст на кухненския под, Робърт излезе, клатушкайки се, сред посивялата от дима дневна светлина.

Англичаните построиха лагера си на изпъстрения със сняг склон на хълма над Ланфаес. Долу, сред развалините, пожарите продължаваха да горят необезпокоявани и ярките им пламъци се виждаха ясно в настъпилата нощ. Рицарите докараха в лагера последните оцелели. Бяха окаяна група — плачещи деца, изплашени мъже и жени с пребледнели лица, някои бяха ранени.

Робърт стоеше сам. Мускулите го боляха, усещаше пулсираща болка в счупения си нос. По-старите рицари се радваха, доволни от бързината, с която се бяха справили с града и с бунтовниците. По-младите мъже изглеждаха потиснати, много от тях смълчани, опитали за пръв път какво значи да проливаш нечия кръв — нещо, което бяха очаквали с нетърпение. Сред тях беше и Еймър с подуто до неузнаваемост лице и с два липсващи зъба. Преди това Робърт го чу да казва на Хъмфри, че е бил нападнат от трима бунтовници. Съмняваше се, че Еймър изобщо ще каже истината на някого.

Докато Робърт гледаше, видя да докарват пред чакащите рицари и оцелелите Мадог ап Луелин, ранен, но жив. Ръцете му бяха вързани на гърба, но вървеше изправен, с предизвикателно вдигната глава между двама рицари, които го държаха. Златният обръч, който беше носил по време на битката, още беше на главата му, а покритият с вдлъбнатини метал лепнеше от кръв. Изведоха го пред Едуард. Високата му фигура стоеше изправена на фона на мрачното небе, а червеният му плащ се развяваше от вятъра. Зад краля се вееха две знамена. Едното беше неговото с кралския герб на Англия, а другото — с избелелия дракон. Кралят кимна и един свещеник в черна роба пристъпи напред, за да вземе короната от главата на Мадог. Уелският бунтовник процеди яростно през зъби няколко думи, но рицарите го държаха здраво и Мадог не можеше да спре свещеника — той взе короната на Артур и я предаде на краля на Англия.

Едуард се вгледа в изцапаната със засъхнала кръв златна корона, която беше вдигнала един народ срещу него. След това, очевидно доволен, махна с ръка да я приберат.

— Ще я почистим и поправим. — Когато свещеникът отнесе короната, погледът на краля се спря на Мадог. — Ти организира бунт, извърши убийства, навлезе в чужди земи, извърши нападения и кражби. Унищожи имущество, предизвика вълнения и смути спокойствието на краля си.

Мадог не трепна и продължи да гледа Едуард.

Робърт, който наблюдаваше заедно с останалите, се запита дали той или някой от оцелелите разбира какво казва кралят.

— Заради твоите престъпления ще бъдеш отведен в лондонския Тауър, където ще прекараш остатъка от дните си. — Кралят спря за момент, а вятърът развя знамето с дракона. — Десет години са дълго време. Хората на Уелс са забравили цената на бунта. — Едуард погледна зад себе си, където се бяха събрали Джон де Варен и английските графове. — Нужно е наново да се припомни.

Робърт чу нечий вик и когато групата се раздели, видя да влачат един човек. Беше млад мъж, с черна като катран коса.

Мадог извика и се опита да се освободи.

— Казаха ни, че това е брат ти Дейвид — рече Едуард.

Покритото със синини лице на Дейвид беше ужасено, но той плю на земята, когато рицарите го извлякоха покрай Едуард до мястото, където чакаха два коня, държани от двама оръженосци на краля. Един от рицарите вдигна юмрук, за да го удари, но кралят поклати глава. Мадог се мъчеше да се отскубне от държащите го рицари, крещеше нещо неразбрано на уелски към краля и брат си, който гледаше пребледнял конете. Към седлата и на двата коня имаше привързани дебели въжета, а войници държаха свободните им краища.

Рицарите разпънаха ръцете на Дейвид. Войниците, които държаха въжетата, пристъпиха напред, завързаха ги около китките му и провериха дали всеки възел е здраво стегнат. Конете изпръхтяха, когато оръженосците ги заведоха да застанат от двете страни на Дейвид, чиито гърди се повдигаха и спускаха. Въжетата, завързани за китките на Дейвид и за седлата, се развиха, но все още бяха отпуснати. Рицарите накараха наблюдаващите да отстъпят назад, за да не пречат на конете. Някои от оцелелите извърнаха глави, жени притиснаха лицата на децата в полите си, мъже затвориха очи, но повечето продължиха да наблюдават в мълчание. Едуард стоеше заедно с приближените си. Лицето му не изразяваше нищо.

Двама войници започнаха да се блъскат зад Робърт, за да видят по-добре Дейвид, който стоеше сам, притиснал ръце до тялото си.

Единият от войниците се ухили и каза на другия:

— Веднъж видях как ръцете на един човек бяха направо откъснати от тялото.

Робърт пропусна двамата пред себе си. Кралят даде знак на оръженосците си, а те вдигнаха камшиците и удариха с все сила конете по задниците. Животните се втурнаха в противоположни посоки, въжетата се изопнаха и разпънаха ръцете на Дейвид. Болезненият вик на Мадог се сля с писъка на брат му.

Когато измъкнатите от ставите ръце на Дейвид бяха развързани, касапницата продължи. Осакатеното му тяло беше довлечено на една маса, където той беше жестоко осакатен от ножа на екзекутора. Накрая беше нарязан на парчета и кървавите късове бяха поставени в бурета, за да бъдат разпратени из кралството като доказателство за цената на бунта. Короната, която бяха носили Брут и самият Артур, щеше да бъде предадена в Уестминстър и това щеше да представлява последният гвоздей в ковчега на уелската свобода.

Робърт остави мъчителните вопли на Мадог зад гърба си и се отдалечи надолу по склона на хълма.

Близо до градските стени кралските майстори и майстори зидари разговаряха оживено, оглеждаха терена, мереха и определяха дължини с помощта на въжета. Кралят вече беше обявил намерението си да построи друга крепост на мястото на разрушения град. Войниците откарваха труповете на убитите с каруци до морския бряг. Хвърляха телата във водата и вълните се втурваха да ги покрият. Робърт вече можеше да види гърбове и глави да се носят из канала за храна на рибите и птиците. Усети зад себе си движение, обърна се и видя Хъмфри. Рицарят носеше щита с дракона, а мечът му беше прибран в ножницата. По лицето и туниката му имаше кръв.

— Свърши се — каза с въздишка Хъмфри, загледан към водата, която бавно се пълнеше с трупове. — Скоро можем да си вървим у дома. — Когато Робърт запази мълчание, той продължи: — Не се съмнявай, приятелю, че ще бъдеш награден, когато короната на Артур бъде извадена на показ до Куртана в Уестминстърското абатство. Сега ни остава да намерим само още две реликви.

Робърт забеляза как лицето на Хъмфри се изпълни с решителност. Човекът изглеждаше напълно убеден, напълно сигурен, че върви в правилната посока и че когато напътствията на пророчеството бъдат изпълнени, всичко в кралството ще бъде наред. Поради непосредствените опасности от войната и зимата Робърт не беше имал много време да подлага на съмнение основните цели на ордена, нито убедеността на останалите в пророчествата на Мерлин. Но сега, когато водите на канала пред тях отнасяха мъртъвците, започна да се замисля. В нощта на посвещаването беше така готов да повярва! Разказите за подвизите на воини, които беше слушал като момче, пълнеха главата му със златни перспективи. Тези разкази представяха битката като нещо славно, думите на поетите издигаха героите над кървавата действителност. Робърт се сети за баща си, за това как войната го беше променила. За пръв път за миг усети, че започва да разбира. Нищо чудно, че баща му не вярваше в нещата извън мрачната истина за съвременния свят, нищо чудно, че се присмиваше на хората, които вярваха. Спомни си думите на брат му в нощта, когато беше нападнат обозът при Нефин: „Имаш ли му доверие?“

— Ти така и не ми отговори какво ще направи крал Едуард, когато събере и четирите реликви — рече Робърт и погледна втренчено Хъмфри.

— Както вече ти казах, не сме посветени във всичките му планове, Робърт. Само мъжете около Кръглата маса знаят всичките му намерения. Ние трябва да докажем, че сме достойни да ни се вярва, както на тях.

— Никога ли не си имал съмнения?

Хъмфри замълча за момент.

— Просто знам, че моят крал ще направи най-доброто за кралството.

Робърт не каза нищо. Спомни си за своето кралство, обсадено с намесата на Едуард, и у него започна да се прокрадва сянката на заплаха. Но дори и след като се появи, Робърт я пропъди. Шотландия беше самостоятелно кралство със собствен крал. Не беше Уелс или Ирландия, разпокъсани и изолирани. Колкото и да желаеше короната на Артур, Едуард беше дошъл тук най-вече за да потуши един бунт.

И все пак на този пуст бряг с Хъмфри до него Робърт имаше чувството, че се намира на кръстопът, от който тръгваха много пътища. Но в главата му всички те водеха към мрака.