Робин Йънг
Бунт (61)

58

През цялата дъждовна и ветровита есен, докато шотландската войска се радваше на победата си над англичаните при Стърлинг, Робърт пътуваше надлъж и нашир из Карик, за да събира мъжете на графството, и укрепваше замъка Търнбери.

Първоначално, въпреки че мразеха англичаните, много хора се страхуваха да го подкрепят, опасявайки се, че могат да станат жертва на репресии от страна на Пърси и Клифорд. Робърт можеше да ги задължи да се явят на служба при него, но тъй като бе убеден, че изнервени и съмняващи се хора няма да му бъдат от голяма полза, взе само онези, които изразиха желание. Повечето от тях бяха амбициозни младежи, рицари без земя, лишени от наследство като втори синове, малцина от тях бяха служили при баща му, а всички искаха да спечелят благоволението му. Гартнет от Мар и Джон от Атъл останаха в Търнбери със съпругите и хората си. С тях и с Едуард и Кристин пълният замък напомни на Робърт за дните, когато зад неговите стени беше цялото му семейство заедно със слугите.

В края на октомври, когато хората бяха заети с работа на полето да събират последните остатъци от реколтата и да колят излишния добитък, той беше посетил Афраиг, за да й предложи да отмени изгнанието й, наложено от баща му. Обаче старицата отказа и предпочете да остане сред пущинака, вместо да се връща в селото.

Постепенно, докато седмиците се нижеха една след друга, в дружината на Робърт постъпиха още хора. Това ставаше трудно и понякога му се налагаше да преглътне гордостта си, но скоро разбра, че за да спечели доверието на хората, се искат време и търпение. Когато васалите му видяха, че смята да остане и да укрепи отбраната им, все повече хора изразиха готовност да го подкрепят. С увеличаването на дружината укрепваше и репутацията му. Установи, че има естествена дарба за дипломация, на която се беше научил от дядо си. Гневен като лъв, когато беше предизвикван, и кротък като агне, когато се наложеше, старият лорд се ползваше със страхопочитанието и възхищението на поданиците си. Сега Робърт разбра, че това е важно качество за един водач. Баща му беше строг господар, който се отнасяше към хората си повече като към слуги, отколкото като към поданици. Решителността на Робърт и готовността му да ги изслушва скоро му спечелиха уважението на васалите. Той разбираше, че това е първата стъпка по пътя към трона.

В Ървин, когато взе решение да предяви претенции да стане крал на Шотландия, Робърт беше разбрал колко трудна и може би дори невъзможна задача стои пред него. На своя страна имаше кръвната връзка и претенцията на дядо си, но това беше всичко. Повечето от хората в кралството му нямаха доверие и много от тях открито го ненавиждаха. Водени от Уолъс, шотландците се сражаваха за връщането на Джон Балиол, а не за избирането на нов крал, а и Камъкът на съдбата се намираше в Уестминстър. Той имаше нужда от много по-голяма подкрепа дори само да обяви решението си. За да я получи, трябваше да се докаже, трябваше да направи това, което правеха Уолъс и другите, и да спечели сърцата на хората, като им върне изгубените земи. Когато есенните бури отстъпиха място на люта зима, реши да се заеме тъкмо с това.

С отряд от над петдесет рицари и двеста пешаци Робърт се отправи на север през Карик и навлезе в Еършър. Хенри Пърси беше заминал на юг в Англия, за да съпровожда пленниците, взети при Ървин, и беше оставил пристанищния град Еър да се защитава от малък гарнизон. Едно мразовито утро в края на ноември Робърт и хората му нападнаха града, сломиха съпротивата на гарнизона и нахлуха в казармата на англичаните. При нападението загинаха шестима от хората на Пърси, а останалите избягаха, като използваха една лодка, завързана на брега на река Еър. С това нападение беше сложен край на английското господство в Еър. Тъкмо там, в освободения град — за голяма радост и облекчение на гражданите му — Робърт установи новата си база. Така щеше по-добре да осигури сигурността на семейството си край морския бряг в Търнбери и щеше да може да съсредоточи усилията си в организирането на нови нападения срещу Ървин и други селища, за да прогони останалите войници на Пърси.

Няколко седмици по-късно Робърт разбра цената на бунта си. Хенри Пърси беше зает в Англия, но Клифорд беше останал в Галоуей и веднага насочи вниманието си към земите на Брус в Анандейл, където в отговор опожари десет села и започна да тероризира населението. Замъкът Лохмейбън, в който все още имаше гарнизон от васали на бащата на Робърт, се държеше, но на околните селища бяха нанесени ужасяващи щети, за чието възстановяване щеше да трябва много време. Това нанесе тежък удар на Робърт. Анандейл може и да принадлежеше на баща му, но имението беше негов дом и мисълта, че сега гори в пламъци, го съсипваше.

Обаче от нападението имаше една непредвидена полза. За много хора, които се съмняваха в Робърт, фактът, че един виден английски командир беше нападнал земите на Брус в Шотландия, беше доказателство, че той наистина е обърнал гръб на англичаните. Това го правеше техен враг — нещо, което водачите на бунта нямаше как да не забележат. В началото на пролетта на 1298 година дойдоха пратеници, които поканиха Робърт да присъства на голям съвет в сърцето на Селкъркската гора, люлката на бунта.

Робърт и отрядът му яздеха между дърветата в покритата с нова зеленина гора. Над главите им като кули се извисяваха гъстите клони на боровете с широки колкото двама мъже стволове. Земята беше покрита с борови иглички и шишарки, които пукаха под копитата на конете. Говореше се, че гъстите шубраци на Селкърк са остатъци от древна гора, която някога покривала цялото кралство. Гората продължаваше да е необятна и непристъпна, пълна с непрогледни гъсталаци и поляни. Представляваше идеален лагер за една армия, която иска да остане скрита, и Робърт беше сигурен, че ако не му бяха казали за някои ориентири, по които да намира пътя, той и хората му със сигурност щяха да се загубят още през първия ден.

— Ето още един — каза Едуард, повдигна се на седлото си и посочи чепат дънер, на който беше изрисуван бял кръг с кръст по средата. — Изглежда, че наближаваме. Това е четвъртият, който виждаме тази сутрин.

Робърт погледна покрай белязания дънер към една поляна между дърветата. Чу шум от бързо течаща вода.

— Кажи на другите! — поръча той на Кристофър Ситън, който яздеше непосредствено зад тях. — Ще направим почивка и следобед ще продължим. Искам да стигнем лагера, преди да се стъмни.

Оръженосецът кимна, но когато обърна коня си, Робърт усети, че е напрегнат. Разбираше причината. Младият човек, роден и отрасъл в Йоркшър, щеше да влезе в лагера на една армия, която възнамеряваше да освободи завинаги земите от англичаните. Робърт го беше уверил, че ще бъде в безопасност, но истината беше, че не можеше да гарантира сигурността нито на Кристофър, нито на когото и да било. Когато оръженосецът предаде заповедта, групата се разпръсна между дърветата. Робърт изведе коня си на поляната. В далечния й край минаваше широк поток, чиито бързи води течаха над гладки, кафяви камъни. Бреговете бяха достатъчно ниски, за да могат конете да пият.

Робърт слезе от коня и изчака останалите, които още си пробиваха път през дърветата. С четиридесетте рицари и оръженосци, които беше успял да събере от Карик, бяха и шестдесет и седем мъже под командата на Мар и Атъл. Кристин придружаваше Гартнет, а жената на Джон яздеше редом с него и техния шестнадесетгодишен син Дейвид, който беше абсолютно копие на баща си. Уморени и схванати от продължителната езда, рицарите извадиха мехове с вино и осолено месо от торбите, а оръженосците се погрижиха за конете.

Катрин се подпря на предложената от един от рицарите на Робърт ръка и се смъкна от кобилата. Усмихна се мило на младия човек и започна да изтупва праха от полата си. В това време Джудит вдигна Марджори от столчето й. Катрин даде знак на един от слугите да отведе коня й до реката и се протегна.

— Като свършиш с Марджори, донеси ми нещо за ядене — викна тя на Джудит.

Робърт беше забелязал, че напоследък момичето освен дойка на Марджори беше станало и прислужница на Катрин. Другите жени, Кристин и съпругата на Джон, се държаха настрани от двете. Особено Кристин се държеше подчертано хладно с Катрин. Каквато и да беше причината, Робърт нямаше нито време, нито желание да се задълбочава. Беше уморен от политика и не му се играеха игри. Тези мъже и жени си имаха свои цели и планове, дори и сега, когато го придружаваха изпълнението на неговия план. Знаеше, че Гартнет не стои твърдо зад решението му да се бори за трона — той продължаваше да го съветва да постигне примирие с англичаните. Джон го подкрепяше безрезервно, но се отнасяше с недоверие към двамата Ситън, останали с Робърт след напускането на Ървин. От своя страна Александър и Кристофър пазеха ревностно положението си на негови доверени командири. Изглежда, че само Едуард се чувстваше еднакво добре в компанията на всички.

Робърт тръгна между дърветата, за да се поразтъпче. Бяха започнали да се задушават от тази гора, която ги заобикаляше отвсякъде дни наред, и колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се засилваше напрежението в отряда. Не само Кристофър се тревожеше. Джон и Александър също бяха обезпокоени от поканата с печата на Уилям Уолъс и се питаха защо, след като месеци наред бунтовникът не беше потърсил никакъв контакт с тях, той беше поискал Робърт да присъства на съвещанието на съвета. Без съмнение, че имаше риск. Робърт нямаше представа как щеше да бъде приет. Непрекъснато се носеха слухове за предстоящ английски отговор, за събиране на голяма армия, която да нахлуе отново, и Робърт трябваше да разбере какво ги очаква.

Отиде малко по-надолу по течението на реката и приклекна на брега. Когато се наведе над водата, видя отражението си в нея. Не се беше бръснал от дни и брадата му беше пораснала, тъмна и гъста около челюстта. Немирен кичур коса закриваше очите му. Може би беше сбъркал с идването си тук? Може би беше проявил слабост, като прие поканата на един бунтовник? Потопи ръце в студената вода и образът му изчезна. Загреба с шепи и си наплиска лицето. Докато водата се стичаше по бузите му, в набраздената повърхност се появи друг образ. Зад него стоеше жена и тялото й се движеше. Той рязко се изправи и видя до себе си Катрин. Шумът от течащата река беше заглушил стъпките й.

Тя се усмихна.

— Не исках да те стресна. — Робърт изтри лицето си с ръце, а тя пристъпи към него. — Позволи ми. — Събра ръкава на роклята си и попи водата от лицето му с него. Червената рокля беше с дълги, широки ръкави. Когато преди пет дни го беше посрещнала при портите на Търнбери, беше с нея. Пристегната с колан от сребърни халки, тя би подхождала повече на графиня, ако корсажът й не беше така тясно изрязан отпред.

Обзет от внезапен гняв, Робърт хвана ръката й.

— Защо си облякла тази рокля?

Тя отвори широко очи, стресната от тона му.

— Не ти ли харесва?

— Не ми харесва как те гледат мъжете.

Катрин се засмя и погали бузата му.

— Тогава повече няма да я нося.

Обви врата му с ръце и се притисна в него.

— Само твоя съм, любов моя.

— Катрин! — предупреди я намръщен той.

Тя погледна назад през рамо.

— Не могат да ни видят. — Погледна го закачливо, изправи се на пръсти и устните й почти докоснаха неговите. — Приличаш на ранен глиган — рече тихо тя. — Толкова си раздразнителен. И трябва да се обръснеш.

Робърт притисна устните си в нейните и я подпря в ствола на едно дърво. Ръцете й обвиха врата му и тя отвърна пламенно на целувката му.

Някой се прокашля, Робърт рязко се отдръпна и видя, че към тях се приближава Александър.

Катрин отметна назад коса.

— Сър Александър! Какъв късметлия е Робърт, че има някой, който да пази гърба му — засмя се нервно тя. — Където и да отиде, вие винаги сте до него и наблюдавате.

— Гората крие много опасности — отвърна Александър и я изгледа.

Катрин първа извърна очи.

— Ще отида да нагледам дъщеря ти, Робърт. — Тя събра полите си и тръгна през високата трева.

Александър изчака да се отдалечи.

— Трябва да поговорим.

Робърт въздъхна с досада.

— Казах ти. Тя не е твоя грижа.

— Имах предвид да поговорим за лагера. За това в какво влизаме. — Александър замълча за момент. — Всъщност, приятелю, тя също е част от този разговор. Ти още не си обявил намеренията си извън хората от нашия кръг, което според мен е разумно, но ще дойде време, когато ще трябва да застанеш пред мъжете на кралството и да предявиш претенцията си. Как очакваш благородниците да я приемат сериозно, когато ти самият си несериозен?

— Мислиш, че не го приемам сериозно? След всичко, което направих през изминалите месеци, след всичко, което вие ми помогнахте да извърша? С тази претенция рискувам живота си и този на семейството си!

— Ще бъде ли Катрин твоя жена? Твоя кралица?

Робърт извърна очи.

— Разбира се, че не.

— Тогава не приемай една слугиня за своя спътница в живота! — Александър отново застана пред Робърт. — Другите не ти го казват, но всички забелязват, че тя се е поставила много по-нависоко, отколкото би трябвало. От прислужница е стигнала до положението на дама и ти й го позволяваш.

Робърт отиде до реката и се загледа в зелените дървета на другия бряг. По пътя за Дъгласдейл Катрин се беше превърнала в средство за развлечение, съд, в който да излива безпокойството и съмненията си. Тогава всяка сутрин се събуждаше, изпълнен с ежедневните си грижи. Всяка нощ освобождаваше в нея събиралото се напрежение. Откакто беше починала Изобел, добре разбираше, че един ден ще трябва да си потърси друга съпруга с положение, която да му роди син. Знаеше го, но продължаваше да не мисли за това, въпреки че въпросът не търпеше отлагане. Казваше си, че няма време, че има по-важни неща, които изискват вниманието му. Това беше вярно, но не беше истинската причина за бездействието му. Всъщност за него Катрин вече не беше само средство за развлечение. Беше се превърнала в едно от малкото постоянни неща в неговия бързо променящ се живот. Рядко го питаше нещо и единственото й желание, когато беше с него, беше да му доставя удоволствие.

— Имам нужда от нея, Александър — каза тихо той. — Точно сега имам нужда от нея.

— Разбирам, че имаш нужда от жена, която да топли леглото ти — отвърна приближилият се зад него Александър. — Разбирам го като всеки друг мъж. Но тук има други неща, за които трябва да се помисли. Не виждаш ли как това не се нрави на граф Гартнет? Или на жената на граф Джон? Лейди Изобел беше тяхна сестра. Направил си нейната слугиня майка на детето й. Робърт, та тя дори носи дрехите й. Те са твои поддръжници. Ние имаме нужда от тях. Понякога се питам дали нежеланието на Гартнет да подкрепи напълно претенцията ти не се дължи отчасти на Катрин.

Робърт тъкмо се канеше да му възрази, когато забеляза някакво раздвижване на другия бряг на реката. От храстите се надигна фигура, облечена цялата в зелено, с готов за стрелба лък. Робърт се хвърли върху Александър и го събори. Двамата се удариха силно в земята, а в същия миг една стрела се заби в дървото зад тях.

Александър се опита да се освободи от Робърт, но изведнъж замря, когато се разнесе силен глас:

— Този изстрел беше предупреждение. Следващият ще бъде фатален, ако не кажете по каква работа сте дошли. — Мъжът се приготви да изстреля друга стрела.

Робърт се изправи на крака. Подаде ръка на Александър, за да помогне на другаря си, но продължи да не изпуска от очи стрелеца.

— Дойдох да се срещна с Уилям Уолъс. Аз съм сър Робърт Брус.

От храстите на другия бряг се показаха още мъже. Всички държаха лъкове и бяха облечени в зелено и кафяво. Отзад се чуха тревожни гласове, когато хората на Робърт, предупредени за опасността, бързо се показаха измежду дърветата. Най-отпред бяха Едуард и Кристофър, следвани плътно от Джон от Атъл. Робърт им викна да спрат, поглеждайки към фигурите на отсрещния бряг, които бяха вдигнали лъковете си.

— Не сме дошли тук с лоши намерения. Уолъс ни очаква.

Мъжът, който ги беше предупредил, бавно свали лъка си.

— Събери хората си — каза след кратка пауза той. — Оттук ние ще ви водим.