Робин Йънг
Бунт (52)

49

Отрядът навлезе в пристанището Ървин. Конете хвърляха дълги сенки върху тревата. Лицето на Робърт беше загоряло от късното юнско слънце, а туниката и наметалото му бяха покрити с прах от житните ниви, през които бяха яздили. Над главата му се развяваше знамето на Карик, носено от неговия знаменосец Уолтър. Уатах подскачаше, изплезила език на жегата край кроткия му кон за езда, който се движеше в бавен тръс. Редом с Робърт яздеше Нес, който водеше и Хънтър. С тях бяха братовчедите Ситън и двама рицари от имението на Александър в Източен Лодиан. Откакто бяха напуснали Дъгласдейл, Робърт постоянно се съветваше с тях и през изминалите седмици на път ги беше опознал добре. Беше доволен, че са с него — Кристофър, за да разведрява настроението, а Александър — да пази гърба му.

Следваха ги няколко оръженосци от Карик, петима слуги и стюардът на Робърт. Всички водеха резервни коне, натоварени с провизии. Колоната завършваше каруца, пренасяща по-тежките неща и шатрите. Сред мъжете на кафявата кобила, принадлежала на жена му, яздеше Катрин. Прислужницата беше облякла една от роклите на Изобел, попаднала сред вещите му в Лохмейбън. Робърт не си спомняше да е прибирал някакви дрехи на жена си, но на втората им сутрин заедно Катрин се беше измъкнала от леглото, беше показала роклята и го беше попитала дали може да я облече, тъй като нейните дрехи са доста износени. Той я изгледа, застанала гола пред него, със зачервени от любовната игра страни, и кимна утвърдително. Бледосинята рокля със сребърни ширити на гърба й беше малко дълга, защото Катрин беше по-ниска от Изобел, и тясна на гърдите, където тя беше по-надарена, но прислужницата накара Джудит да направи някои поправки. Синята рокля и сега й беше малко впита на гърдите, факт, който Робърт знаеше, че не беше останал незабелязан от останалите мъже.

До Катрин яздеше Джудит, все така намусена под прашната шапка, слабото й лице — огряно от жаркото слънце. Момичето беше с отвратителен характер, но докато имаше мляко, беше също толкова безценна за Робърт, колкото рицарите и оръженосците с мечовете си. Зад кърмачката беше Марджори в стол, прикрепен за седлото, който Нес беше измайсторил от седалката на стара табуретка и го беше обшил с парче одеяло. За голямо удоволствие на Робърт дъщерята, сега почти на година и шест месеца, беше започнала да бръщолеви някои думи.

Отпред, оттатък Ървин, по бреговете на реката върху незасети ниви се намираше лагерът на бунтовниците. Събрал хора от всички краища на Шотландия, той представляваше твърде разнородна компания: барони и лордове, духовници и чиновници и непрекъснато прииждащи селяни и обявени извън закона. На мястото можеше да се види най-различна екипировка, като се започне от добре оборудвани големи шатри и се стигне до одеяла, постилани направо на земята, от охранени бойни коне до мършави товарни кранти и мулета. Имаше изкопани ями за огньове, около които сновяха слуги, и други лагерни огньове, край които се бяха събрали грубовати мъже с вълнени наметала. В тревата между шатрите и хората беше пълно с магарешки тръни с ярки, виолетови цветове. Робърт присви очи срещу спускащия се здрач, опитвайки се да открие знамето на лорд-стюарда.

Вслушвайки се в думите на лейди Дъглас, след като напусна Дъгласдейл той се насочи на югозапад през полегатите хълмове към Кайл Стюарт. Лорд-стюардът се беше превърнал за него в своеобразен фар, някаква надежда на хоризонта. Човекът беше опитен политик, умееше да говори и дядо му го имаше за един от най-доверените си хора. Робърт беше сигурен, че ще може да получи от него съвет, но очакванията му не се оправдаха — когато пристигнаха, лорд-стюардът току-що беше заминал. Един недоверчив страж им каза, че отишъл да се срещне с епископа на Глазгоу. В Кайл Стюарт отрядът им прекара няколко дни на лагер в гората, докато Робърт реши какво да прави.

Докато пътуваха на запад, беше се убедил, че решението му да се опълчи срещу заповедите на баща му е правилно. Тежестта, която чувстваше през последната година, се беше смъкнала от плещите му и въпреки тревогата какво ще означава решението му лично за него и за земите му за пръв път от месеци се чувстваше по-оптимистично настроен. Заедно с тази слаба надежда в мислите му се промъкваше и възможността за евентуални преговори с англичаните. Гласът му като един от тринадесетте графове на Шотландия и това, че доскоро беше член на кралския елит, сигурно щеше да привлече повече вниманието им, отколкото гласът на Уолъс, който представляваше ревът на тълпата и единствената амбиция да бъдат избити всички англичани по тези земи. Каквито и да бяха надеждите му, Робърт не можеше да чака безкрайно връщането на лорд-стюарда, тъй като с всеки изминал ден слуховете за предстояща война ставаха все повече.

Хората говореха за боеве между клана Макдоналд от Айлей и клана Макдугъл от Аргил. Макдоналд, които бяха приятели на рода Брус, след окупацията подкрепиха крал Едуард, а това предизвика ответна реакция от страна на Макдугъл, които от дълго време бяха съюзници на Комъните. Носеха се слухове за опожарени градове и семейства, принудени да бягат, защото из района сновяха въоръжени банди, готови да убиват и да грабят. Навсякъде бунтът се разрастваше, клановете сключваха нови съюзи и избираха на коя страна да застанат, с нова сила пламваха стари вражди. Английските гарнизони се затваряха зад крепостните стени, до Кресингам достигаха спешни съобщения и молби за помощ, пътищата ставаха опасни. Благодарение на тези вести групата на Робърт научи, че шотландците се събират в Ървин. Сведенията бяха объркани, в някои се говореше, че самият крал Едуард идва на север, за да се изправи срещу бунтовниците, а в други, че Уолъс възнамерява да нахлуе в Англия. Но в двата случаи ставаше ясно, че са се появили нови поддръжници на бунта в лицето на епископ Уишарт и на сър Джеймс Стюарт и че те също са се отправили към пристанището.

Сега, докато наближаваха лагера на бунтовниците в угасващата дневна светлина, Робърт отново с нетърпение очакваше съвета на лорд-стюарда. Но преди да стигне покрайнините на града, групата му срещна въоръжен патрул.

Хората от патрула не бяха на коне. Един от тях ги спря с вдигане на ръка. Беше грамаден, мускулест и плешив, със зачервено от слънцето теме, странно облечен в мръсни, дълги до прасците гащи, които се държаха от препасан през широкия му кръст колан и хубава, обшита с кожа мантия. Тя беше отворена и на гърдите му се виждаха белези от рани. В ръцете си държеше секира с дълга дръжка и зловещо извито острие. Шестимата мъже с него бяха със странна смесица от облекла, които подсказваха, че идват от различни краища. Един, облечен с къса туника на планинец, беше бос, а в ръцете си държеше дълга пика. Друг беше намъкнал прекалено голяма за него старовремска ризница, явно правена за друг, а двама бяха с изпоцапани брони от твърда кожа, покрити с метални плочки и с къси лъкове и колчани, пълни със стрели, закачени на коланите. Всички бяха самоуверени и нападателни и си личеше, че скоро са участвали в битка, защото по телата си имаха порезни рани и синини, а по дрехите им се виждаха петна от кръв.

Плешивият мъж с поръбената с кожа мантия погледна знамето на Робърт.

— Кой си ти? — попита той с глас, който напомняше ръмжене на мечка.

Когато Робърт си каза името, в поведението на групата веднага се забеляза промяна. Плешивият хвърли многозначителен поглед на планинеца с късата туника, който кимна, без да каже нищо, и се отправи през тревата към лагера.

Плешивият се извърна и сърдито рече:

— Чакайте тук.

— Дойдох да видя сър Джеймс Стюарт — продължи Робърт, потискайки яда си. Като се замислеше, не можеше да очаква нищо друго освен студен прием, но въпреки това неуважителното отношение на тези хора беше обидно за един благородник като него.

Плешивият не каза нищо и продължи да гледа Робърт, стиснал секирата в ръце.

Робърт се отпусна на седлото, като се стараеше да покаже безразличието си, но вътрешно се запита с тревога дали не беше направил опасна грешка с идването си тук. Улови погледа на Александър Ситън, който също изглеждаше разтревожен и не сваляше ръка от дръжката на меча си.

След напрегнато чакане от претъпкания лагер се появиха няколко мъже, следвани от босия планинец. Робърт се изправи на седлото, разпознал лентата на сини и бели квадрати върху златен фон, която минаваше през щитовете им — герба на лорд-стюарда. Макар да беше доволен от доказателството, че ще може да види приятелско лице, безпокойството не го напусна, след като и рицарите на лорд-стюарда го поздравиха по същия недружелюбен начин като плешивия мъж и без да свалят ръце от дръжките на мечовете си, наредиха на него и хората му да слязат от конете. Робърт остави коня си на Нес и се отправи нагоре по склона след ескорта. Погледна назад и видя плешивия и групата му да вървят отзад.

Минавайки покрай шатрите, пред които имаше запалени фенери и горяха огньове, от които се виеше дим, Робърт забеляза, че хората гледат знамето му. Видели червения орнамент, много от тях не скриваха враждебността си. Знаеше, че не може да ги вини. Беше прекарал две години в двора на крал Едуард, а по време на войната родът му бе на страната на англичаните. Решен въпреки всичко да промени мнението им за себе си, той се вгледа в появилата се пред него редица шатри. Отпред, за забити в земята колове, бяха вързани бързи охранени жребци и по-обикновени, кротки коне. Миризмата на тор и храна се смесваше с аромата на изгоряло дърво от един голям огън, чиито пламъци се издигаха високо в мрака. Край него се бяха събрали много хора, някои ядяха и пиеха от големи купи, други се смееха, а трети тихо разговаряха. Няколко души просто гледаха огъня, а по загарялата им от слънцето кожа се виждаха множество белези от рани. Между огъня и шатрите Робърт забеляза Джеймс Стюарт. Разговаряше с един пълен мъж с луничаво лице и тонзура на главата, с расо, поръбено с хермелинова кожа. Беше Робърт Уишарт, епископът на Глазгоу. При приближаването му двамата се обърнаха. Робърт се усмихна, но нито лорд-стюардът, нито свирепо погледналият го епископ отвърнаха на поздрава му.

Свитата му заедно с Катрин и Джудит, която държеше на ръце неспокойната Марджори, бяха събрани в група от ескортиращите ги рицари.

— Сър Робърт — каза студено лорд-стюардът, — отдавна не сме се виждали.

— Радвам се да ви видя, сър Джеймс. Аз и хората ми идваме от Кайл Стюарт, където се надявах да получа съвет от вас.

— Чудех се дали скоро няма да се срещнем. — Лорд-стюардът огледа с критичен поглед групата на Робърт. — Научихме какво е станало край замъка на лорд Дъглас.

— Така ли? — попита изненадан Робърт. С крайчеца на окото забеляза, че плешивият отиде при огъня и започна да говори с някакъв висок мъж, който стоеше с гръб към тях.

— Преди седмица тук пристигна сестра ми, която тръгнала да търси спасение. Дължа ти благодарност, че си пуснал нея и племенника ми на свобода. Ако бяха предадени на крал Едуард, не знам дали щях да ги видя отново. — Макар и искрени, думите бяха казани с подчертано сдържан тон.

Робърт забеляза, че някои от мъжете при огъня гледат към тях. Потисна желанието да отиде по-близо до дъщеря си при толкова много недружелюбни погледи. Приближи се един набит човек, с развяваща се от вятъра черна коса, с добре направена ризница и син плащ. В лицето му имаше нещо смътно познато. Като видя трите бели звезди отпред на плаща, Робърт се досети защо му се струва познат. Подозрението му, че това сигурно е бащата на Джеймс Дъглас, се потвърди, когато мъжът заговори:

— Сър Робърт от Карик, нали? Чух, че сте спасили жена ми и сина ми. — Преди Робърт да успее да отговори, лорд Дъглас безцеремонно продължи: — Преди да ви благодаря, бих искал да знам защо.

— Всички бихме искали да разберем това.

Ясният глас беше на високата фигура, която се отдели от огъня и закрачи към тях. Вървеше редом с плешивия мъж, който изведнъж се оказа дребен в сравнение с нея. Робърт погледна към приближаващия се исполин, който беше висок може би над два метра. Ръцете и краката му бяха големи като лопати, но съответстваха на мускулестата му фигура. Робърт не беше нисък, но се почувства като джудже до този колос. Дори крал Едуард, известен с прякора Дългокракия, на когото се възхищаваха и се страхуваха от едрия му ръст, не беше толкова висок. Човекът имаше четвъртито лице с груби черти и нос, който, изглежда, беше чупен няколко пъти. На челото му се виждаше белег от рана, полускрит от кичур кестенява коса. По тежките, мускулести ръце имаше множество белези от скорошни рани; един белег вървеше от китката до лакътя. Най-изненадващото в него бяха очите, стряскащо небесносини, издаващи остър ум. Носеше изцапано с петна трико, смачкани високи ботуши, пристегнати с кожени каишки, преплетени на кръст, и тъмносиня туника, под която се очертаваше ризница.

Гигантът спря пред Робърт.

— Защо дойде в лагера ми?

За момент Робърт не каза нищо. Значи това беше той — човекът, отказал да се закълне във вярност на крал Едуард. Въоръжен само с един ръждясал нож, беше пробол един английски рицар, който го обидил, а след това беше повалил петима от спътниците му. Хвърлили го в затвора, били го и го оставили да умре от глад. Когато престанал да диша, неговите тъмничари го изхвърлили на боклука заедно с изпражненията от през нощта, но два дни по-късно той оживял. Мъжът, прогонил английския мирови съдия от Скун, пробил си път през половината градски гарнизон, за да заколи шерифа на Ланарк в леглото — с този удар започнал бунтът.

Робърт беше изненадан, защото, макар фигурата на младия исполин да подхождаше за невероятните геройства, разказвани за него, Уилям Уолъс изглеждаше на неговите години. Той свързваше подобни дръзки подвизи с много по-възрастен командир. Видя, че Уолъс носи странен гердан. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че е направен от човешки зъби. Отмествайки поглед от странния трофей, срещна пронизващите сини очи на младия мъж. Когато по пътя за Ървин беше мислил какво да каже при пристигането си, предварително подготвяната реч беше най-вече за това, че не може да мрази сънародниците си и иска да се бие за кралството, в което се е родил. Застанал обаче пред суровите мъже с лица, покрити с белези от рани, тези думи му се сториха неестествени и неискрени.

— Дойдох — каза накрая той, поглеждайки към Джеймс — да предложа помощта си за въстанието срещу окупацията на крал Едуард — Погледът му отново се спря на Уолъс, който съвсем не изглеждаше убеден. — Защото съм шотландец като вас.

Плешивият сърдито изсумтя. При този звук Нес настръхна, а Ситън сложи ръка на дръжката на меча си.

Уолъс изгледа Робърт, присвивайки очи.

— Така ли? Казваш това, когато баща ти продължава да отбранява град Карлайл за крал Едуард? Когато ти отказа да вдигнеш оръжие за крал Джон и вместо това го вдигна за Англия? Нямам нужда от човек, който е шотландец само по рождение. Имам нужда от мъже, които са шотландци в сърцата си.

Робърт пристъпи напред, за да попита как един варварин, в чиито вени тече нищожно количество благородническа кръв, се осмелява да му говори по такъв начин. Обаче се въздържа, защото усети в тези думи нещо болезнено, напомнящо за презрителния тон на баща му.

— Семейството ми отказа да се бие, защото кралят, който ни заповяда да вдигнем оръжие, беше марионетка, манипулиран от враговете ни, Комъните. — Огледа се предизвикателно, когато думите му накараха някои сърдито да замърморят. Спря погледа си на лорд-стюарда и Уишарт.

— Много от вас подкрепиха претенцията на дядо ми за трона и застанаха с имената и репутацията си зад това му право. Къде бяхте, когато то беше пренебрегнато? Отдръпнахте се, страхувайки се да рискувате положението си при управлението на Балиол. Това беше разбираемо. Родът ми стори същото, когато беше принуден да направи горчивия избор дали да се закълне във вярност на един враг, или да остане верен на един крал, който ни пренебрегна, но на когото продължихме да служим. — Той отново погледна Уолъс. — Каквото и да си мислите за действията ми, през тези години аз останах верен на единствения крал, на когото кланът ми се беше врекъл да бъде верен. — Замълча за момент, но после добави: — Ала тази вярност беше подложена на безкрайни изпитания.

Джеймс Стюарт се опита да защити Робърт.

— Никой от нас не може да отрече това, което каза сър Робърт. За мой срам, след като приключи изслушването, аз се отдръпнах от рода му, макар да бях обещал подкрепата си за дядо му. — Кафявите му очи се вгледаха в Робърт. — Все още продължавам да съжалявам за това, особено след смъртта на неговия дядо. — Джеймс се обърна към Уолъс: — Само един смел мъж, господин Уолъс, е готов да се изправи в защита на рода си, когато толкова много хора са против него. Още по-голяма смелост се изисква да обърнеш гръб на семейството си заради своето кралство.

Уолъс поклати глава.

— Съгласен съм с теб, сър Джеймс, но се страхувам, че той е само един шпионин, чрез когото баща му иска да научи за нашите планове. Много вероятно е действията му в Дъгласдейл да са уловка с цел да ни накара да му се доверим. — Без да погледне Робърт, той продължи направо: — Повече от три години той е бил човек на Едуард. Не може да му се има доверие. — При тези думи Уолъс се обърна и тръгна с големи крачки обратно към огъня.

Видял кимванията и дори усмивките на някои от мъжете, Робърт се опита да настигне Уолъс и да му възрази, но беше спрян от Джеймс Стюарт.

— Изминал си дълъг път, а и става късно. Нека поговорим за малко насаме, сър Робърт. — Той даде знак на рицарите си: — Погрижете се хората му да получат храна. — Когато Робърт продължи да гледа след отдалечаващия се Уолъс, Джеймс добави: — Сигурен съм, че дъщеря ти е уморена.