Робин Йънг
Бунт (4)

1

Беше гласът на Бога. И Бог беше гневен.

Икономът на краля, който се провираше между масите и пейките, премигна, когато небето се разтвори с нов страховит трясък, който проехтя в далечината. На отсрещната страна на залата един от по-младите слуги сведе глава и старият иконом реши, че се моли. Сега бурята беше точно над тях. Връхлетя кулите и назъбените им парапети, угаси оскъдната следобедна светлина и потопи преждевременно замъка в среднощен мрак. Страхът, насаждан в продължение на няколко месеца от слуховете, сега беше станал толкова голям, че дори Гътред, който се надсмиваше над всички подобни приказки, също го усети.

При следващата светкавица той погледна плетеницата от греди високо над трепкащата светлина на факлите и се запита какво би станало, ако гръмотевицата удари покрива. Представи си библейска сцена: сипещ се отгоре бял огън, разхвърляни по пода овъглени тела, все още стискащи в ръце ножове и чаши. Щяха ли да се изправят по същия начин, по който бяха паднали? Погледна каната, която държеше с покритите си със старчески петна ръце. Той също ли щеше да се изправи?

Полупритворил очи, Гътред начена една молитва, но после спря. Ама че глупости! Това бяха онези ужасни мартенски бури, които правят стариците неспокойни и карат духовниците да виждат в тях предзнаменования. Продължи пътя си между масите, ала не можа да пренебрегне напълно вътрешния глас, който шепнешком му напомняше, че слуховете бяха започнали дълго преди северът да разтвори своята паст и да засипе със сняг, ветрове и гръмотевици Шотландия.

Стиснал здраво каната, за да не излее и капка от скъпоценната течност, икономът заизкачва стъпалата на подиума, издигнат в единия край на голямата зала. С всяка стъпка се издигаше над главите на лордовете, кралските придворни, слугите, кучетата и разните хрантутници, които се боричкаха долу за място и внимание. Гътред беше видял как по команда на управителя на замъка вратарите изведоха навън няколко младежи, успели да се промъкнат неканени в залата. В дните, когато имаше пир, винаги цареше хаос. Конюшните бяха препълнени, покоите на един от лордовете още не бяха готови, няколко съобщения бяха изпратени на погрешен адрес, от бързане слугите ставаха непохватни, а господарите им — гневни. Но въпреки тези трудности и бурното време този следобед кралят, изглежда, беше в добро настроение. Смееше се на нещо, което епископът на Глазгоу току-що беше казал при приближаването на Гътред. Лицето му беше зачервено от пиенето и ужасната горещина, идваща от огнищата в залата. Беше разлял нещо върху робата си. Прясната слама, застлана тази сутрин около масата върху подиума, сега лепнеше под краката от изпадалите върху нея остатъци от медена пита, разлято вино и разсипана мазнина от печеното. Гътред огледа многобройните сребърни подноси и съдове и дискретно навеждайки глава — определяше чия чаша има нужда от напълване. Осемте мъже, които седяха от двете страни на краля, се надвикваха на висок глас с бурята и помежду си и икономът трябваше да се навежда още по-ниско, за да бъде чут.

— Още вино, милорд?

Без да прекъсва разговора, крал Александър подаде чашата си, която беше по-голяма от другите и инкрустирана със скъпоценни камъни.

— Мисля, че вече обсъждахме този въпрос — рече сърдито той, обръщайки се към мъжа от лявата му страна. След като икономът престана да налива червеното вино, кралят отпи една глътка.

— Простете, господарю — отвърна мъжът и постави ръка върху чашата си, когато икономът понечи да я напълни, — но молбата за…

— Благодаря ти, Гътред — рече кралят и икономът продължи към епископа на Глазгоу, който вече държеше чашата си готова.

Мъжът стисна зъби.

— Господарю, молбата за освобождаването на затворника идва директно от моя шурей, а като негов роднина и главен съдия на Глазгоу ще бъде нехайство от моя страна да не й отделя вниманието, което заслужава.

Крал Александър се намръщи, когато черните очи на Джон Комън продължиха да се взират в него. Издълженото лице на лорда на Баденох изглеждаше восъчно бледо на светлината на факлите и също толкова строго, колкото и дрехите му — черен вълнен плащ, поръбен около раменете с прошарена вълча кожа, която така се сливаше с цвета на косата му, че беше невъзможно да се каже къде свършва тя и къде започва кожата на вълка. Гербът на туниката, която носеше отдолу, едва се виждаше — червен щит с избродирани върху него три бели житни класа. Кралят беше поразен колко много приличаше на баща си Червения Комън — същото студено държане и строго изражение. Всички мъже от клана Комън ли бяха такива? Александър огледа масата и спря погледа си на графа на Бюкан, главата на Черните Комъни, които също като Червения Комън носеха името си от цвета на гербовете си — черен щит, украсен с три пшенични класа. Погледът на Александър срещна издължено, слабо лице, което го изгледа дълго и предпазливо. Ако те не бяха толкова способни служители, още преди години да ги беше махнал от двореца. Честно казано, Комъните го притесняваха.

— Както казах, ще помисля по въпроса. Томас от Галоуей е в затвора повече от петдесет години. Сигурен съм, че ще може да издържи още няколко седмици в килията.

— Дори само ден вероятно изглежда като цяла вечност за един Нефинен — рече небрежно Джон Комън, но предизвикателството беше очевидно.

— Нефинен ли? — Александър присви сините си очи. Остави чашата си. Доброто му настроение се беше изпарило. — Този човек се разбунтува против баща ми!

— Тогава е бил още момче, господарю. Хората от Галоуей са го избрали за свой водач.

— И баща ми ги накара да платят за това с кръвта си — каза разпалено Александър. Виното беше разгорещило кръвта му и лицето му се беше зачервило. — Томас от Галоуей беше копеле. Нямаше право да бъде лорд и хората го знаеха.

— Бяха изправени пред труден избор — да бъдат управлявани от копеле или да видят земята си разделена между три дъщери. Сигурен съм, че можете да разберете положението, в което са се оказали, кралю. — Александър усети нещо недоизказано в тона на Комън. Да не би лордът на Баденох да се опитваше да намекне, че неговото собствено положение може да се сравни с това, което беше станало в Галоуей преди повече от половин век? Преди да може да реши дали е така, от далечния край на масата се чу един спокоен глас:

— С приказките си пречите на нашия любезен домакин да се храни, сър Джон. Съвещанието на Съвета приключи.

Джон Комън стрелна с очи говорещия. Когато срещна спокойния поглед на главния лорд-стюард^[1] Джеймс Стюарт, привидно невъзмутимото му изражение рязко се смени с открита враждебност, но преди да успее да отговори, прозвуча авторитетният глас на епископа на Глазгоу Робърт Уишарт:

— Добре казано, сър Джеймс. Сега устата ни са за това да ядем и да хвалим нашия милостив господар за щедрите му дарове. — Уишарт вдигна чашата си. — Това вино е великолепно, милорд. От Гаскония ли е?

Отговорът на краля беше заглушен от мощния тътен на нова гръмотевица, която накара кучетата да се разлаят, а епископът на Свети Андрю — да разлее питието си.

Уишарт пресилено се усмихна.

— Ако това наистина е Денят на Страшния съд, в такъв случай ще се възнесем с пълни стомаси! — каза той и отпи голяма глътка, която изцапа устните му. Епископът на Свети Андрю, който за разлика от пълния и общителен Уишарт беше слаб и мрачен, протестира при тези думи, но Уишарт продължи да говори, без да му обръща внимание:

— Вие, както и аз, Ваше преосвещенство, знаете, че ако всеки ден бъде обявяван за Ден на Страшния съд, досега да сме се възнесли повече от десет пъти! — Кралят искаше да каже нещо, но се спря, забелязал познато лице да се провира долу през тълпата. Беше един от пажовете на кралицата — способен французин на име Адам. Пътното му наметало лъщеше на светлината на факлите, а черната му коса беше прогизнала от дъжда. Когато Адам се спря за малко край едно от огнищата, влагата по дрехите му започна да се вие около него като мъгла. После пажът тръгна бързо по стъпалата на подиума.

— Милорд! — Адам спря пред краля, за да се поклони и да си поеме дъх. — Нося вест от Кингхорн.

— В тази буря ли? — зачуди се Уишарт, виждайки как Адам се наведе над краля и започна да му шепне нещо на ухото.

Когато свърши, устните на Александър се разтегнаха в лека усмивка.

— Адам, иди да доведеш Том от стаята му. Кажи му да ми донесе наметалото и да оседлае коня ми. Тръгваме веднага за Кингхорн.

— Както заповядате, милорд.

— Случило ли се е нещо? — попита епископът на Свети Андрю, когато Адам заслиза бързо по стъпалата на подиума. — Кралицата, тя…

— Кралицата е добре — рече Александър и широко се усмихна. — Нуждае се от компанията ми. — Той се изправи. Чу се силно скърцане на пейки и тътрене на крака, когато хората в залата се изправиха заедно с него. Някои от тях сръгаха други, които бяха доста пийнали и не бяха станали, да ги последват. Кралят вдигна ръце и повиши глас, обръщайки се към тях:

— Моля ви, седнете. Трябва да ви кажа довиждане, но вие останете и се забавлявайте. — Той даде знак на арфиста си, който веднага започна да свири, и металните звуци от арфата се извисиха над рева на вятъра.

Когато кралят се отдръпна от масата, Джеймс Стюарт застана пред него:

— Милорд, почакайте до сутринта — рече тихо той. — Денят е много лош за пътуване, особено по тези пътища.

Кралят спря, виждайки тревогата, изписана на лицето му. Погледна назад и видя същата тревога в очите на другите около масата, с изключение на Джон Комън, който се беше навел и разговаряше спокойно със своя роднина графа на Бюкан. За момент кралят се поколеба и беше почти готов да се върне на мястото си и да повика Гътред да донесе още вино. Но нещо по-силно го накара да продължи. Последните думи на Комън продължаваха да звучат в ушите му: „Сигурен съм, че можете да разберете положението, в което са изпаднали.“ Александър много добре ги разбираше, защото въпросът кой ще го наследи на трона го тормозеше вече две години — от деня, в който наследникът, на когото възлагаше всичките си надежди, беше последвал безвъзвратно в гроба жена му, дъщеря му и по-малкия му син. Със смъртта на по-голямото му момче наследствената линия на Александър беше прекъсната като песен на солист пред хора. Сега тя продължаваше само като слабо ехо над Северно море в лицето на тригодишната му внучка Маргарет, дете на починалата му дъщеря и на краля на Норвегия. Да, Александър разбираше много добре трудния избор, пред който бяха изправени хората от Галоуей преди петдесет години, когато техният лорд беше умрял, без да остави мъжки наследник.

— Трябва да вървя, Джеймс — каза тихо, но твърдо кралят. — Изминаха почти шест месеца от брачната нощ, а Йоланда все още е без дете, и то не от липса на желание да опитва. Ако с Божията благословия тази вечер приеме семето ми, по това време следващата година бих могъл да имам наследник. Мога да рискувам с една буря за това. — Свали от главата си златната диадема, която носеше по време на събранието на Съвета и на пиршеството, и я подаде на Стюарт. Прекара ръка през косата си, малко сплескана на мястото, където беше стоял обръчът.

— Скоро ще се върна.

Погледът му се спря на Джон Комън.

— Междувременно можеш да кажеш на лорда на Баденох, че ще задоволя молбата на неговия зет. — Очите на Александър закачливо проблеснаха. — Обаче почакай до утре.

— Милорд! — прошепна Джеймс и едва-едва се усмихна.

Александър прекоси подиума, следвайки следите от калните подметки на Адам. Златото по яркочервената му роба проблясваше. Когато вратарят се поклони и отвори двукрилата врата на залата, кралят премина през нея, а звуците на арфата заглъхнаха зад него.

Навън бурята го блъсна като юмрук. Леденостуденият дъжд заплющя в лицето му и почти го заслепи, докато слизаше по стъпалата към двора. Трепна, когато една светкавица раздра мрачното небе. Облаците се бяха спуснали толкова ниско, че сякаш докосваха покривите на сградите, които се простираха пред него в рамките на вътрешните крепостни стени, зад които земята се спускаше стръмно надолу към външните укрепления. От това високо място кралят можеше да вижда отвъд външните крепостни стени, където град Единбург се простираше на изток по гръбнака на огромната скала, в чиято най-висока част се намираше замъкът.

В далечината, в подножието на хълма, той различи смътните очертания на абатството Холируд, а зад него стърчаха брулените от вятъра скали, чиито върхове се губеха в облаците. На север теренът ставаше по-равен и преминаваше в пасбища и ниви. След тях следваха блата, които стигаха до Фърт ъв Форт^[2], наричан от англичаните Шотландско море. Отвъд това водно пространство, осветявано от време на време от проблясъците на светкавиците, бяха гористите хълмове на Файф и пътят, по който той трябваше да мине. Отстоящият на двадесет мили Кингхорн му се струваше по-далечен от когато и да било. Замислил се за изпълнените с мрачно пророчество думи на епископа на Свети Андрю, че когато настъпи Денят на Страшния съд той със сигурност ще прилича на сегашния, шибан от дъжда, Александър се поколеба на последното стъпало. Ала като видя Адам да тича към него, наложи си да стъпи в калта, представяйки си как младата му съпруга го чака в топлото легло. Щеше да има вино с подправки и светлина, идваща от огнището.

— Милорд, Том лежи болен! — провикна се Адам, опитвайки се да заглуши бурята. Носеше пътното наметало на краля.

— Болен? — Александър сбърчи вежди, докато пажът загръщаше раменете му с поръбената с кожа дреха. Том, който му служеше вече повече от тридесет години, винаги пътуваше с него. Адам може и да беше способен, но той беше любимецът на кралицата, дошъл със свитата й в Шотландия миналата есен.

— Този следобед Том беше добре. Лекарят прегледа ли го?

— Каза, че не е нужно — отвърна Адам и поведе краля през залятия с вода двор. — Тук внимавайте къде стъпвате, сир.

Отпред горяха фенери. Пламъците им приличаха на пърхащи с криле птици, които се блъскат в стъклото. Вятърът разнасяше цвиленето на конете и виковете на мъжете.

— Кой ще ме придружава?

— Том изпрати на негово място мастър Брайс. — Александър свъси още по-дълбоко вежди, когато Адам го въведе в конюшнята. В ноздрите го удари острият мирис на слама и тор.

— Господарю — поздрави го началникът на конюшнята, който водеше красив сив жребец, — лично оседлах за вас Уинтър, макар да не повярвах на ушите си, когато мастър Брайс ми каза, че ще пътувате в това време.

Александър погледна Брайс — мълчалив, не особено съобразителен мъж, който беше на служба при него от малко по-малко от месец. Беше нает да помага на Том, прекалено ангажиран с грижите си за краля, който имаше нова съпруга. Александър възнамеряваше да поиска управителят на двореца да намери някой по-способен, но около подготовката за днешното съвещание на Съвета не му бе останало време. Брайс се поклони, но не каза нищо. Александър изсумтя недоволно и се почувства внезапно изтрезнял, докато навличаше ръкавиците за езда, които му подаде началникът на конюшнята. Когато стъпи върху един пън и оттам се метна на седлото, робата му се замота около трикото, което вече беше успял да зацапа с кал. Можеше да се преоблече в други дрехи, но не искаше да пилее остатъка от деня. Началникът на конюшнята пристегна с рязко дърпане колана на коня и Уинтър затропа нетърпеливо с копита. Двамата му придружители се качиха на конете, които им бяха изведени от конюшните. Това бяха обикновени коне за езда, по-дребни и по-леки от жребеца на краля. Адам беше на отпочинал кон, тъй като неговият се беше изтощил по пътя до Единбург. Началникът на конюшнята ги последва навън в дъжда.

— Бог да ви закриля, господарю!

Адам ги поведе през двора на замъка, където конете пристъпваха уверено по равния терен. Още не се беше свечерило напълно, но през прозорците на караулното помещение при портата се виждаше, че вътре вече са запалили факли срещу настъпващия мрак. Стражите разтвориха портите и тримата се спуснаха по стръмната пътека отвъд тях. Скоро караулното помещение остана далеч назад върху черните скали, а от запалените факли прозорците му заприличаха на огнени очи. Когато минаваха през портата на външните крепостни стени, изненаданите стражи поздравиха краля. По главната улица, която прекосяваше центъра на града, дъждовната вода се стичаше като река. Не се виждаха нито хора, нито каруци и кралят и пажовете препуснаха по-бързо. Бурният вятър развяваше наметалата и косите им и докато стигнат покрайнините на града, вече бяха мокри до кости и премръзнали. Оттам препуснаха през милите открито пространство към Фърт ъв Форт, оставяйки далеч зад себе си Единбург.

При Далмени, блъскани от поривите на вятъра, които идваха от устието на реката, те слязоха от конете пред хижата на стопанина на баржата. Вече напълно се беше стъмнило. Адам затропа по вратата, а кралят се загледа към широката две мили ивица неспокойна, черна като мастило вода. Над далечните хълмове проблесна светкавица, последвана от гръм, чийто тътен се понесе като вълна към тях. Бурята се носеше на север над Файф.

Стопанинът на баржата отвори вратата с фенер в ръка.

— Да? Аха, пак ли си ти? — рече той на груб шотландски. — Погледна зад Адам и се стресна, когато забеляза лицето на краля, осветено от фенера. — Господарю! — възкликна той и отвори широко вратата. — Извинявайте. Моля, влезте вътре да се скриете от дъжда.

— Пътувам за Кингхорн — каза Александър, преминавайки бързо от френския, който беше говорил през целия ден на съвещанието на Съвета, на груб шотландско-английски диалект.

— В тази буря? — стопанинът на баржата погледна с безпокойство пясъчната ивица отвъд къщата, където в тъмното се открояваха очертанията на баржата. — Не бих казал, че е разумно.

— Твоят крал ти даде заповед — скара му се рязко Адам, — той няма нужда от мнението ти.

Стопанинът на баржата надяна качулката на главата си, за да се предпази от вятъра, мина покрай Адам и спря пред краля.

— Господарю, умолявам ви, изчакайте до сутринта. Тук мога да дам подслон на вас и хората ви. Нямам големи удобства, но ще бъдете на сухо.

— Малко по-рано ти не се поколеба да прекараш моя човек през устието.

— Това беше, преди бурята да се разрази напълно. Сега… Да ви кажа откровено, господарю, мисля, че ще е просто твърде опасно.

Търпението на Александър се изчерпа. Като че ли на всяка крачка му се пречеше да стигне до жена си.

— Ако те е страх, ще накарам хората ми да поемат греблата, но при всички случаи ще мина оттатък тази нощ!

Ужасен, лодкарят сведе глава.

— Да, господарю!

Той се запъти към колибата, но после се обърна и каза:

— Бог ми е свидетел, че за мен не би могло да има по-добра смърт от тази да умра заедно със сина на вашия баща.

Александър не отговори и само стисна зъби, когато лодкарят изчезна вътре. Скоро мъжът се върна с шестима мъже, всичките монаси от абатството Дънфърмлън, които бяха получили правото да карат баржата още от времето на Света Маргарита. Вълнените раса и сандалите им едва ли бяха надеждна защита срещу хапещия вятър, но те не се оплакваха и поведоха краля към водата. Брайс и Адам ги последваха, като прекараха железните стремена на конете през кожените ремъци, за да не се блъскат в животните по време на пътуването. Преминаването беше дълго и мъчително. Мъжете бяха свели глави под непрекъснатия дъжд, който шибаше качулките им, а конете бяха неспокойни от клатушкането на баржата. Солените пръски от разпенената водна повърхност заливаха отново и отново устните им, докато носът на баржата ту се надигаше, ту се спускаше. Александър седеше приведен на кърмата, увит в мократа кожена завивка, която стопанинът на баржата му беше дал, за да се предпази от студа. Гръмотевиците вече бяха започнали да се отдалечават, но вятърът не даваше признаци, че се кани да стихне, и тъжната песен, която монасите пееха, докато гребяха в мрака, едва се чуваше. Но въпреки страховете на стопанина на баржата той успя да стигне безпрепятствено до брега на величествения град Инвъркийдинг.

— Ще поемем по пътеката покрай брега — каза Александър, когато Адам свали Уинтър от баржата и го поведе по мокрия пясък. В някои от къщите близо до брега се виждаха светлините на запалени огньове, които примамливо примигваха.

— Там ще сме по на завет.

— Не и тази нощ, милорд — предупреди го лодкарят, като взе мокрото кожено наметало, подадено му от краля. — На някои места по пътеката водите на пролетните приливи стигат до самите скали. Водата може да ви отреже пътя и да се окажете изолирани.

— Ще тръгнем по горната пътека, сир — обади се Адам, докато оправяше стремената на краля.

— Ще стигнем по-бързо.

След като решиха откъде да минат, кралят и придружителите му препуснаха по пътеката, която водеше нагоре през гористите склонове отвъд Инвъркийдинг към скалистия път. Напредваха бавно в мрака под клоните на дърветата, но там поне бяха по-защитени от вятъра. Когато излязоха на открито, бурята отново ги заблъска безмилостно. Следваха пътеката, която се виеше нагоре между скалите, които стърчаха над тях и под тях. Почвата беше разкаляна и копитата на конете често затъваха, а това ги принуждаваше да слизат от тях и с мъка да вървят пеш. Адам мина отпред и накара Брайс да язди зад него и да предупреждава краля за по-опасните места. Александър беше изключително опитен ездач, но конят му беше значително по-едър от тези на придружителите му и за него изкачването в лепкавата кал беше много по-трудно. Скоро кралят изостана. Чуваше виковете на хората си сред воя на вятъра, но не можеше да ги види в ужасната тъма. Стисна зъби, укори се, че не беше послушал съвета на управителя на двореца, и започна да рита все по-силно Уинтър в хълбоците, за да го накара да продължи, като непрекъснато го ругаеше и проклинаше, докато накрая животното не започна нервно да пръхти. Продължаваше да си представя младата си жена в топлото легло, но сега гледаше на това по-скоро като на избавление, отколкото като на нещо друго.

Александър напредваше едва-едва с коня си по стръмнината, а при безмилостното дърпане на юздите животното силно тръскаше глава. Това беше безумие. Трябваше да послуша Джеймс и да изчака до сутринта. Реши да повика хората с намерението да ги накара да се върнат обратно. Можеха да потърсят подслон в Инвъркийдинг, докато бурята отмине. В този миг една светкавица раздра мрака и кралят видя скалите отпред да се издигат рязко над пътеката. Отвъд предела на склона лежеше Кингхорн. Не беше далеч, може би само на около миля. Александър са наведе напред в седлото и започна да удря Уинтър по хълбоците, за да накара изтощеното животно да продължи. Пътеката стана още по-стръмна и той долови крясъците на чайките, които кръжаха сред бурята. Вече не чуваше гласовете на хората си. Пътеката се стесни. От лявата му страна имаше само голи скали, а отдясно зейналата черна паст на една пропаст накара стомахът му болезнено да се свие. Знаеше, че до брега оставаше спускане, не по-дълго от стотина метра, но в мрака това разстояние му се струваше безкрайно. Конят му се подхлъзна и той рязко дръпна юздите. От усилието ръцете го заболяха.

— Дий! — изрева кралят, когато едрият кон се подхлъзна отново, изцвили от страх и се опита да се извърне обратно.

— Дий!

Пред него внезапно се извиси една черна сянка.

— Сир!

Александър облекчено въздъхна.

— Поеми юздите ми — извика той на Адам сред воя на вятъра. — Ще сляза от коня. Уинтър не може да ме носи повече нагоре.

— Почакайте, милорд, ще дойда да застана редом с вас. По-нататък земята е по-твърда. Ще ви водя.

— Внимавай, тук съм до самия ръб — предупреди го кралят. Усети как дъждът се стича на ледена струя по гърба му под туниката. — Къде е Брайс?

— Изпратих го напред. — Адам накара коня си да застане между краля и скалите, които се издигаха край пътеката. Една светкавица освети лицето му и разкри напрегнатото му изражение, когато той се протегна и хвана юздите на кралския кон, а същевременно накара своя кон да остане неподвижен, притискайки го с колене.

— Добре, човече! — рече Александър и се приготви. — Едно последно усилие.

— Едно последно усилие, милорд — повтори Адам и се приближи до него.

Първото нещо, което Александър усети, беше разтърсване, когато конят му се наклони. Моментално разбра, че животното е окуцяло и рязкото му изцвилване го потвърди. Собственият му вик заглъхна, преминавайки в стон, когато падна напред и коремът му се удари в дървената извивка на седлото. Сграбчи врата на животното, търсейки опора, но усети друга болка, този път в крака, когато нещо го блъсна отстрани. Успя да види, че това беше конят на Адам, и си даде сметка, че придворният беше пуснал юздите му. После двамата с Уинтър полетяха в мрака.

Адам се помъчи да укроти уплашения си кон, когато кралят изчезна в пропастта. След секунди успя да го успокои достатъчно, че да може да слезе от него. Като държеше юздите в едната си ръка, той се наведе да избърше кръвта от кинжала, който държеше в другата, о мократа трева на пътеката. Когато свърши, повдигна крачола на трикото си и пъхна кинжала в кожената ножница, прикрепена с каишки за прасеца му. След няколко минути отново блесна мълния. Острото зрение на Адам различи някаква сива купчина долу на брега. Изчака. Тази нощ трябваше да има луна, но от бурята тя не се виждаше. Въпреки това вятърът и дъждът сигурно бяха попречили на Брайс да чуе вика на краля, макар че глупакът вероятно вече беше доста далеч напред, за да чуе каквото и да било. Последваха една след друга още три светкавици. Конят продължаваше да лежи на същото място, където беше паднал, но този път Адам забеляза една по-малка фигура близо до него. Червената роба на краля беше ярка като знаме. Доволен, придворният сложи крак в стремето и се метна на седлото. Дори кралят да беше оцелял при падането, той щеше да умре от студа, преди някой да го намери, защото Адам щеше да се погрижи да изпрати издирващата група в грешна посока. Заби шпорите в хълбоците на коня и продължи по скалистата пътека към Кингхорн, като повтаряше наум лъжите, които възнамеряваше да каже на кралицата.

Долу на брега умиращият кон изви глава. Кръвта струеше от дълбоката рана на предния му крак. Тя беше прекъснала сухожилията му и от това беше загубил равновесие, а сега не можеше да се различи от другите рани, получени при падането. Няколко крачки встрани лежеше ездачът му с разперени ръце и врат, извит под невъзможен ъгъл. Бурният вятър, който връхлиташе на пориви от устието, повдигна пеша на кралската туника и тя изплющя върху пясъка, но не последва никакво друго движение.

Днес мъртвите нямаше да се изправят.