Робин Йънг
Бунт (44)

41

Сър Джон де Варен излезе от шатрата и тръгна през мъглата, загърнат в мантията си, като силно подсмърчаше. Беше почти май, но ранните утрини все още бяха мразовити. Той мразеше голотата на североизточното крайбрежие с неговото бурно море и червено-кафяви скали. Истината беше, че мразеше цяла Шотландия. Тук нямаше свестни пътища, а само широки пространства, покрити с гъсти гори, и прорязани от проломи планини, които се изпречваха на пътя му. Мразеше също снеговете през зимата и влажния въздух, гъмжащ от хапещи насекоми през лятото. Копнееше да се върне в по-мекия климат на гористите земи в неговите английски имения. Скоро щеше да започне ловният сезон. Ако е рекъл Господ, войната щеше да свърши преди това.

Отпред между редиците от шатри се виждаха очертанията на движещи се мъже. Варен и рицарите му бяха пристигнали в Дънбар предишния ден. Съгледвачите бяха уведомили графа, че макар замъкът да е окупиран от вражески войници, шотландската армия не е забелязана наоколо. След като навлязоха в изоставения град, хората на Варен се установиха на лагер на безопасно разстояние от замъка, кацнал върху едно скалисто възвишение, издигащо се над пристанището.

Прескачайки опънатите въжета на шатрите, графът мина покрай коне, чиито коняри вече им бяха дали сутрешната дажба. От лагерните огньове към все още тъмното небе се виеше дим, а из въздуха се носеше мирис на изгорели дърва, примесен с по-сладникавата миризма на овес и билки. Готвачите бяха станали час по-рано. Пред Варен от мъглата изникнаха очертанията на четири грамадни фигури. Той ги наближи доволен от усилената работа на майсторите, които бяха завършили сглобяването на съоръженията. Обсадните машини бяха периери, много по-леки от гигантските требучети. През дългата си кариера Варен ги беше виждал да се използват в други войни. Една тънка подвижна греда с прикрепена в примка единия край и четири висящи въжета в другия беше поставена върху високо дървено скеле. Требучетите действаха на принципа на противотежестта, докато периерите бяха задействани от хора. Мъжете теглеха надолу краищата на провисналите от гредата въжета и по този начин примката в другия край изхвърляше товара си — обикновено камък, изсечен по специален начин. Периерите бяха по-лесни за пренасяне и сглобяване, защото бяха по-малки и по-леки, но не бяха така ефикасни като требучетите, които можеха да изхвърлят камъни, тежки до сто и петдесет килограма, на повече от триста метра.

Един майстор, който забиваше гвоздей в дървеното скеле, погледна към показалия се от мъглата Варен.

— Сър! — поздрави той и се изправи. — До час машините ще бъдат готови.

Варен изсумтя, загледан в замъка. Земята се издигаше плавно към стените му, които почти не се виждаха в мъглата. Усети мирис на море и чу далечните крясъци на чайките, но не виждаше почти нищо.

— Ако тази мъгла не се вдигне, няма да виждаме целта.

Два часа по-късно изгряващото слънце прогони мъглата и доста преди обеда от нея бяха останали само няколко тънки ивици, които се носеха разпокъсани над стените на замъка Дънбар.

Когато първият камък удари стената, в небето се разлетяха птици. Чу се оглушителен трясък и се вдигна облак прах. Големият камък падна на земята сред дъжд от ситни камъчета, след което се отърколи надолу по тревистия склон под стените. Секунди по-късно го последваха още три. При всяко попадение от стената се откъртваха парчета камък и зидария.

Джон де Варен наблюдаваше как майсторите методично зареждат периерите и стрелят, а обслужващите машината хора теглят въжетата като клисари, биещи камбаните на църква. Гредите се извиваха и се изправяха една след друга и от примките камъните политаха към кацналия на скалата замък. В отговор от бойниците на крепостта започнаха да изпращат надолу стрели, но майсторите бяха издигнали дъсчена ограда и работеха около машините си зад нея. Когато камъните продължиха да се стоварват върху стените, оттам започнаха да се чуват викове. Варен забеляза през процепите за стрели движение на хора, но ако не предприемеха атака откъм портите, шотландците не можеха да направят нищо, за да попречат на обсадата. Те обаче имаха едно предимство: времето.

Някои от английските рицари нададоха радостни викове при първите удари, но взривовете от прах и зидария изглеждаха по-внушителни, отколкото бяха в действителност. Истината беше, и Варен я знаеше, че може да мине много време, докато една обсадна машина, дори требучет, отнесе достатъчно голямо парче от стените, за да могат атакуващите да влязат вътре. Крал Едуард искаше Дънбар да бъде превзет бързо, но Варен не беше сигурен дали щеше да стане лесно. По-бързият начин да се превземе замъкът беше някой да помогне отвътре, но това не изглеждаше много вероятно, тъй като той се държеше от войници на Черния Комън, който беше твърд привърженик на Балиол.

Погледът на Джон де Варен се спря на едрата фигура на Патрик от Дънбар, който стоеше наблизо. Графът наблюдаваше в мълчание с каменно лице как бомбардират замъка му. Без съмнение предалата го съпруга беше някъде вътре. Варен изпита известно съжаление към човека, замисляйки се за противоречивите чувства, които се борят в него, докато наблюдава как обсадните машини рушат дома му. Преди три години беше починала дъщерята на Варен. Тя беше кралица само няколко месеца, а съпруга на Джон Балиол — в продължение на десет години и му беше дала син и наследник. Единствената утеха, която Варен намираше в смъртта й, беше, че не доживя да види тази война. Замисли се дали граф Дънбар поне донякъде се надява обсадата да се провали. Ако успееше, жена му щеше да получи наказание наравно с останалите бунтовници. Варен се запита дали графът щеше да има куража за това или не.

В крепостната стена се удари с оглушителен трясък още един камък. Група пеши войници изтеглиха на ръка в близост с машините каруца, пълна с още камъни, тъй като купчините край тях бяха започнали да намаляват. Бяха прехвърлили две пълни каруци с кръгли камъни, докарани до Бъруик с кораб, но те скоро щяха да свършат и трябваше да търсят още. От брега долу можеха да си набавят достатъчно, ако Варен успееше да закара там каменари, които да се погрижат за това.

Чу, че някой се приближава зад него, обърна се и видя Хъмфри де Бун. Младият рицар се беше задъхал, но лицето му беше спокойно въпреки непрекъснатите трясъци на камъните, от които някои от присъстващите примижаваха.

— Намери ли подходящо дърво? — провикна се сред шумотевицата Варен.

— Да, сър. В момента хората го секат. Оставих шестима рицари да съпроводят пренасянето му, след като го повалят.

Варен кимна. След провала, когато бяха попаднали на засада по пътя към Уелс, наследникът на Херефорд се беше доказал като способен командир. Той и другите получиха бойното си кръщение при Бъруик. Всички взеха участие в кървавата битка и изпитаха несгодите на войната. Хъмфри по-специално беше показал големи скрити заложби. Варен знаеше, че кралят възлага големи надежди на него.

— Когато дървото бъде окастрено и подсилено, ще го използваме като таран за портите — каза рицарят.

Чуха тропот на копита и видяха четирима мъже да препускат бързо през лагера. Варен сбърчи вежди в очакване, забелязал, че това е една от съгледваческите групи, които беше изпратил предишния ден. Остави майсторите да продължават да обстрелват стените на замъка и отиде да ги посрещне, следван от Хъмфри. Един от съгледвачите го поздрави, скочи от коня и побърза към графа, като каза:

— Шотландците се приближават от запад.

— Кой ги води? — попита бързо Варен. — Колко са?

— Всичките, сър, цялата шотландска армия, водена от Комъните и крал Джон. Ще се покажат всеки момент. — Съгледвачът се обърна и посочи на запад, където теренът се спускаше към дълги и пусти високи полета, осеяни тук-там с дървета. — На хребета на онзи хълм.

Варен се загледа нататък, усетил, че го обзема вълнение. Мисълта за открито сражение беше далеч по-приятна на застаряващия граф, отколкото перспективата за продължителна обсада, защото тя щеше да отслаби бойния дух на хората. Освен това излагаше обсаждащата войска на много опасности, като намаляване на запасите от храна, изненадващи нападения откъм замъка или атаки на основната армия на противника, която можеше да отреже пътя му за отстъпление. Дългите години участие в рицарски турнири, както и войната бяха подготвили добре хората му. Варен беше уверен, че тези мъже, съчетание от корави ветерани и буйна младежка кръв, можеха да сразят шотландците с един удар.

Секунди по-късно той забеляза тъмна линия, образувана от хора на коне, да нараства бързо върху далечния хълм. Високо вдигнатите разноцветни знамена проблясваха на слънцето. По стените на замъка Дънбар се понесе мощен вик. Шотландците също бяха видели войската, която им идваше на помощ.

Варен се обърна към Хъмфри и изкрещя, за да надвика ликуващите защитници:

— Отбранявай лагера! — заповяда той. — На хората на Комън не трябва да се позволява да напуснат замъка и да ни ударят в гръб.

Хъмфри се поклони за оказаната му чест.

След като остави рицаря да събере другите младежи, Варен се отправи с бързи крачки през лагера и извика командирите при себе си. Капитаните на кавалерията и пехотата започнаха да събират хората си. Оръженосци и коняри отидоха при конете и започнаха да слагат седла, да закопчават ремъци и колани, да поставят юзди. Повечето от рицарите бяха с част от броните си в готовност за евентуално нападение. Сега започнаха да надяват по-неудобните неща — железните ръкавици, шлемовете и щитовете. Пешите войници оправиха коланите, на които висяха мечовете им, нарамиха чукове и пики и започнаха да сформират отрядите. Обсадните машини още обстрелваха стените на замъка, но скоро тътенът от падащите камъни беше заглушен от цвиленето на конете, яхнати от рицарите.

Когато напуснаха лагера и се отправиха на запад към шотландската войска на далечния хълм, предизвикателните викове на защитниците постепенно заглъхнаха зад тях. През бързо носещите се бели облаци се показаха сини късчета небе. Слънчевите лъчи проникнаха през тях и стоплиха лицата на рицарите и следващата ги пехота. Джон де Варен беше начело на авангарда, вперил очи в армията в далечината. Шотландците имаха предимството да са на по-високото, но това не смущаваше внука на легендарния Уилям Маршал. Хората му яздеха заедно с него в стройни редици с развяващи се знамена и гребени на шлемовете, а пешаците оформяха ариергарда и крачеха уверено в калта по бавно издигащия се склон.

Сега гербовете по знамената на противника се виждаха по-ясно. Сред тях беше и кралското знаме на Шотландия — изправен на задни крака червен лъв на златен фон. С приближаването на англичаните шотландците се развикаха. Виковете им бяха понесени от вятъра срещу настъпващите мъже. Варен предположи, че сред тези все още слабо чуващи се викове ще има и призиви за отмъщение. Той не се съмняваше, че в Шотландия няма човек, който да не е научил за клането в Бъруик. Подобна жажда за мъст беше добре дошла. Това щеше да направи шотландците безразсъдни. За разлика от тях неговите хора мълчаливо съкращаваха разстоянието до врага и пестяха силите си за битката.

Когато английските рицари стигнаха върха на първото възвишение, Варен вдигна ръка, за да спрат. Командирите му го наобиколиха, докато той оглеждаше терена. Отпред склонът се спускаше рязко в една долина, осеяна с дървета и храсти, които надолу в пролома ставаха по-гъсти и частично закриваха проблясващия между тях поток. Отвъд тесния поток дърветата отново оредяваха, а земята преминаваше в дълъг, гол склон чак до шотландската войска, подредена на хребета. След като даде нареждания на командирите си и те се пръснаха, за да ги предадат на хората, Варен поведе англичаните надолу по стръмния склон. Рицарите се облегнаха на седлата, давайки възможност на бойните си коне сами да избират пътя. До тях продължаваха да стигат виковете на застаналите в далечината шотландци. Пехотинците последваха рицарите, подпирайки се на дръжките на копия, докато се спускаха по склона. Слънцето се скри зад облак и по тревата плъзна широка сянка. Отпред между дърветата променящата се светлина оцвети водите на потока и от бронзови те станаха тъмносиви.

Първите рицари стигнаха до него. Сред тях беше и Варен. На места бреговете бяха високи и мъжете трябваше да се пръснат, за да открият по-удобни места за преминаване. Докато се движеха между дърветата, редиците им се разкъсаха. Някои се върнаха назад, за да търсят по-подходящи места, през които да прекарат конете. Други нагазиха предпазливо през по-плитките песъчливи брегове в студената, бърза вода. Калта по дъното жвакаше под копитата и размъти потока. Ритани силно в хълбоците, няколко коня преминаха на отсрещния бряг, а водата започна да се стича по краката им. Други се подхлъзнаха и се подплашиха, но рицарите ги укротиха с резки команди. Отзад пристигнаха още кавалеристи и последваха другарите си оттатък потока.

Варен прегрупира хората си между дърветата на другия бряг. Обърна се и започна да издава резки команди, като забеляза, че рицарите са се разпръснали по дължината на двата бряга. Зад тях се бяха струпали пехотинци, които чакаха ред да преминат. Изведнъж горе на хълма Варен чу резкия зов на много рогове. Той беше последван от тропот на копита, който не можеше да се сбърка с нищо друго. Пришпорил коня си напред, за да има по-добра видимост, графът на Съри забеляза, че шотландската армия препуска безразборно надолу по склона на хълма към потока. За момент остана поразен от гледката, изумен от внезапната атака. После между зова на роговете чу шотландците да крещят:

— След тях!

— След тях! Страхливците бягат!

Варен хвърли бърз поглед към хората си, разпръснали се в дъното на долината. Някои се връщаха назад между дърветата, за да потърсят място, откъдето да преминат потока. Разбра, че разпадането на строя при преминаването на потока трябва да се е сторило на шотландците като безразборно отстъпление. Веднага заповяда на хората си да преминат потока на всяка цена. Последните рицари пришпориха конете, за да нагазят във водата. Повечето коне успяха и се изкачиха на другия бряг, но някои паднаха и се претърколиха, цвилейки, назад. Зад тях пехотинците се спуснаха надолу по стръмния бряг във водата, вдигнали високо оръжията си, и преминаха отсреща. Варен спусна решетката на шлема, грабна копието от оръженосеца си и пришпорвайки коня, излезе измежду дърветата, следван от хората си.

Шотландците, които се спускаха стремглаво в пълно безредие по склона, видяха как рицарите излизат измежду дърветата, подреждат се в стройни, плътни редици и вдигат щитовете си. Това, което бяха взели за бягаща безредно, уплашена войска, изведнъж се оказа добре изградена стена от стомана, която се понесе с грохот нагоре по склона, за да ги посрещне. Някои от шотландците в челото на безразборната атака, които първи видяха рицарите, дръпнаха юздите на конете си, за да ги накарат да забавят ход или да се върнат обратно. Обаче не успяха и под напора на идващите отзад продължиха да препускат право срещу тежката английска кавалерия, а жаждата им за кръв бързо угасна. Онези шотландци, които и преди бяха участвали в битки, започнаха да крещят на другите, опитвайки се да стегнат редиците, но беше твърде късно. Английските рицари се врязаха право в тях.

При силния сблъсък много хора бяха съборени от седлата. Някои изгубиха съзнание, други попаднаха под копитата на конете и бяха стъпкани в калта. Докато английските рицари продължаваха да се врязват все по-дълбоко сред безредието в шотландската войска и да всяват все по-голяма паника в нея, пехотинците връхлетяха след тях. Подобно на скакалци, те се нахвърлиха на падналите мъже и коне, обграждаха графове и рицари, обезоръжаваха ги и ги пленяваха. Някои благородници оказаха напразна съпротива, но паднаха убити, когато пехотата се нахвърли върху тях с чукове и мечове.

Варен, който вече беше използвал копието си, замахна с огромния си меч да съсече един шотландски рицар. Човекът беше зашеметен от удара, а с едно дръпване на юздите Варен извърна коня си, който блъсна в хълбоците коня на шотландеца и той се смъкна от седлото. Сгромоляса се с вик на земята и бронята му издрънча. В момента, в който шотландецът се помъчи да се изправи на крака, той беше обкръжен от трима английски пехотинци. Един го удари с чука си в корема и той се преви одве, а другите започнаха да го удрят и ритат, докато накрая не го обезоръжиха. Варен продължи да напредва, водейки хората си все по-дълбоко през разкъсаните шотландски редици. Вряза се в идващите отзад пехотинци, където настана безразборно клане. Рицарите на Варен замахваха с мечовете си срещу разпръснатите по склона пред тях мъже. Сечаха глави и крайници, разбиваха черепи. Бронираните бойни коне събаряха хората като вейки или се изправяха на задни крака, за да ги стъпчат под копитата си, смачкваха черепи, пречупваха гръбнаци под голямата си тежест. Бяха обучени да го правят. Скоро земята се напои с кръв. Пехотинците се влачеха с мъка по склона, без да могат да се спасят от английските пешаци, които ги доубиваха с безпощадни удари на късите си мечове.

Навсякъде из бойното поле шотландците се опитваха да се измъкнат и да избягат. Сега единствената им цел в битката беше да оцелеят. Варен забеляза кралското знаме да изчезва нагоре по склона, следвано от флага на Червените Комъни.

Хълмът пред него беше осеян с мъртви или умиращи войници и беше невъзможно да ги преследва. Процеди през визьора на шлема си една ругатня и продължи да се бие.

След по-малко от час боят свърши. Покритите с трева склонове бяха осеяни с мъртви мъже и коне. Някои шотландски благородници загинаха в боя, но това беше нищо в сравнение със загубите на пехотата. Там мъртвите бяха стотици. На места мъртъвците бяха толкова много, че кръвта им се събираше в локви, които се оттичаха във водите на потока и той почервеня. Английските пехотинци вървяха между купчините и довършваха ранените.

Варен огледа бойното поле от седлото на опръскания си с кръв боен кон. Усещаше силната миризма на смърт в ноздрите и устата си. Беше разочарован, че кралят на Шотландия не беше сред редиците на победените шотландски благородници, охранявани от рицарите, но въпреки това битката беше спечелена, и то добре. Много шотландски големци, сред които имаше графове и барони, бяха пленени, а повечето от тях съставляваха ръководния елит на кралството, след като Балиол им беше отстъпил властта си. Това беше тежък ден за Шотландия. С една атака графът на Съри беше сразил голяма част от армията на кралството и повечето от водачите му.