Робин Йънг
Бунт (60)

57

През дима на моста се виждаха бушуващите червени пламъци, които се отразяваха от повърхността на река Форт. Във въздуха на всички страни хвърчаха искри от пукащите се от жегата дъски и стълбове. Небето над Стърлинг беше почерняло и замъкът, кацнал високо горе над поляните, не се виждаше ясно. Парите обгръщаха мочурливата равнина, простряла се между големия завой на реката, където от моста до подножието на отстоящата на миля висока скала Аби Крейг минаваше дига. Под гъстия слой дим се виждаше сцена от ада.

Навсякъде по поляните от двете страни на дигата лежаха телата на хиляди мъртви и умиращи мъже. Тревата се беше превърнала в сива, гъста каша, през която се стичаха струи отблъскваща смес от кръв и мозък. Мъже и коне бяха преплетени в кълба от разкъсани крайници и дрехи. Виждаха се да лежат неразгънати знамена, напоени с кръв. Рицари, оръженосци, пеши войници и стрелци бяха струпани на купища, насечени на невъобразими форми от плът и кости, и някои изобщо не приличаха на хора. Избодени очи, разкъсани носове, изтръгнати заедно със зъбите челюсти. Глави с шлемове върху тях, разбити от удари с чук или секира. Съсечени ризници, чиято подплата се подаваше от гърди и кореми. От труповете стърчаха мечове и стрели като стотици удивителни знаци на смъртта. Вонята беше такава, че стомахът и на най-коравия ветеран можеше да се обърне.

Тук-там се виждаха мъже, гърчещи се в агония. На места към затъмненото от дима небе, в което кръжаха в очакване врани, се надигаха откъслечни вопли и болезнени викове. Някои от ранените се придърпваха по корем по земята, влачейки след себе си безполезните си крайници, и се давеха от вонята, идваща от разкъсаните трупове, между които се промъкваха. Не стигаха далеч. Наоколо, подобно на ангели на смъртта, стиснали кинжали в ръце, сред телата сновяха шотландски пехотинци, реагиращи при всяко движение или вик на умиращ. Навсякъде, където някой мъж се надигаше или викаше за помощ, те притичваха и довършваха с кинжалите си жертвите. Сред тази касапница беше почти невъзможно да кажат кого всъщност ликвидират — англичанин или шотландец, уелсец или ирландец. По дрехите и оръжията можеше да се разбере само рангът. Рицарите, които бяха най-разпознаваеми, не бяха пощадени в тези бързи убийства. Уолъс беше наредил да няма оцелели. Нямаше да има откупи. Нямаше да има пощада.

Други шотландци сновяха между труповете не за да открият признаци на живот, а за плячка. Мъже, които се бяха сражавали боси, сега с благодарност сваляха ботушите от краката на мъртъвците. Някои прерязваха ремъците на закачени за коланите кесии или измъкваха мехове с вино от торбите, завързани за седлата. Други събираха шлемове, паднали мечове и по-дребни части от брони. Около рицарите, най-богати сред мъртъвците, се събираха малки групички мародери, които се биеха помежду си за по-добра плячка.

На места из бойното поле продължаваха да се водят по-ожесточени схватки, в които полудели от болка и ужас мъже се посичаха един друг. Един шотландец падна в калта с гърло, пронизано от стрела. Уелският стрелец, който я изпрати, миг по-късно също се строполи с разсечен от секира гръбнак. Потънал в кръв пехотинец, който едва се държеше на крака от изтощение, заби кинжала си в корема на друг мъж. Завъртя го, пъшкайки от усилието, и двамата с жертвата паднаха заедно на колене. Недалеч един английски оръженосец ревеше колкото му глас държи и размахваше като обезумял меча си срещу пристъпващите към него шотландци. Заби щита си в лицето на един и той политна назад, а в това време друг хвана ръката на оръженосеца, която държеше меча, и даде възможност на трети да пристъпи напред и да забие кинжала си между ребрата му.

Английски рицар, един от малцината, които все още бяха на коне, се опита да си пробие път през струпалите се шотландци, като пришпори бойния си кон надолу по дигата по посока на Аби Крейг — единствения път, който водеше извън касапницата, след като мостът беше в пламъци. Хората се разбягаха пред него, някои бяха безжалостно отхвърлени встрани. Когато рицарят се втурна напред, един от командирите на Уолъс се наведе с меч в ръката. Запазвайки самообладание, мъжът се извърна и замахна с меча към един от задните крака на коня, докато той минаваше покрай него. Набраната от животното инерция изби меча от ръката му, но вредата беше нанесена. Конят изцвили и се строполи върху предните си крака, които се счупиха под собствената си тежест. Рицарят излетя от седлото и се претърколи по дигата. Докато се мъчеше да се изправи, върху него връхлетяха трима шотландци. Един нададе победоносен вик, дръпна шлема на рицаря и преряза гърлото му с кинжала си, оставяйки широка червена резка под крещящата му уста.

Чуха се още викове, последвани от плясъци на хвърлящи се или бутани във водите на Форт мъже, и без това задръстени с английски пехотинци и уелски стрелци. Само Бог знае колко от тях изобщо можаха да изплуват над водата. Още по време на битката в нея се бяха хвърлили стотици, притиснати от шотландците. Рицарите потънаха първи, повлечени от броните си. Други, необременени от брони, продължиха да се носят по червената от кръв повърхност. В началото на моста се извисяваха купчини мъртъвци. Някои от труповете вече бяха погълнати от огъня и овъглените им тела се виждаха сред пламъците. Мостът при Стърлинг, ключът към севера, с който англичаните възнамеряваха да проправят пътя към кралството, се беше превърнал в тяхната зла участ.

В онази утрин, след като Уилям Уолъс беше отхвърлил грубо предложението за преговори, авангардът на английската войска беше преминал по моста под командването на Хю Кресингам. Заедно с ковчежника бяха неколкостотин рицари, цяла армия от уелски стрелци с дълги лъкове от Гуинед и голям брой отряди английска пехота, подсилена с ирландски войници. По дигата можеха да яздят само двама конници един до друг, а останалата част от английската армия под командата на Джон де Варен трябваше да чака от другата страна на моста, докато премине авангардът.

Уолъс и Мъри наблюдаваха от върха на Аби Крейг как англичаните се отправят по дългата една миля дига в голяма, бляскава колона, а барабаните им зловещо бият. В подножието на скалата чакаше нищожно малката шотландска кавалерия, всички на леки коне, които не можеха да се сравняват с английските тежки, бойни коне. Обаче шотландците компенсираха липсата на тежка кавалерия с пехотни части, които покриваха с хиляди долните склонове на хълмовете Очил. Повечето бяха въоръжени с дълги пики. Въпреки това англичаните не дадоха признаци на уплаха и продължиха да яздят уверено по твърдата почва на дигата, насочвайки се право срещу спрелите шотландци. Кресингам яздеше по средата на рицарите, приличащ на лъскава топка в блестящата си броня и копринената туника и мантия, а конят му изнемогваше под огромната тежест.

Мостът беше преминат от около седем хиляди и първите им редици вече бяха недалеч от кавалерията му, когато Уолъс даде сигнала. След зова на рога, който отекна над войските му в подножието на скалата и накара англичаните да погледнат към върха, младият бунтовник пришпори коня си надолу по стръмната пътека, която се спускаше от скалата. Като се срещнаха долу с хората си, той и Мъри поведоха малката си конница по дигата право срещу англичаните. В същото време шотландските пешаци се спуснаха от ниските склонове. Връхлетяха с такъв страхотен рев, който се понесе над поляните, че английските коне се стреснаха. Кресингам накара рицарите да посрещнат приближаващата шотландска кавалерия, а уелските стрелци получиха заповед да стрелят по пехотата, която връхлиташе право срещу тях.

Стрелите им повалиха стотици шотландци. Много от тях объркаха крачките си и бяха блъснати от идващите зад тях. Последваха ги още много други, които прескачаха падналите си другари.

Голяма част от тази сила се отклони към началото на моста и тъкмо там се затвори поставеният от Уолъс капан, разделил английската армия на две. Докато Варен и хората му, все още от другата страна на моста, разберат какво става, вече беше станало твърде късно. Шотландците направиха решителен пробив през разпръснатата английска пехота в началото на моста и тя не успя навреме да се прегрупира, за да им даде отпор. Шотландските пехотинци завзеха бързо моста и изградиха смъртоносна стена от дълги пики, която не можа да бъда пробита дори от конните рицари, изпратени от Варен срещу нея. Ако уелските стрелци с дълги лъкове не бяха поставени в авангарда, шотландците можеха и да нямат толкова голям късмет, но сега Варен и основната част от английската войска само безпомощно наблюдаваха как хората на Кресингам биват съсичани по поляните отвъд широката река. Накрая Варен заповяда мостът да бъде подпален и поведе войската си на юг към гористите хълмове, след като разбра, че битката е загубена.

Вече се виждаше зловещият й край.

Уилям Уолъс и командирите му се намираха на осеяната с трупове дига. Водачът на бунтовниците беше приклекнал в калта, дишаше тежко, всяка частица от тялото му крещеше от болка. Кожата и дрехите му бяха покрити с кръв, засъхващи кървави петна имаше по косата и по огромния му меч, който отново беше окачил на гърба си. До него, проснат на земята, беше Андрю Мъри. Младият рицар, повел мъжете от Севера, едва си поемаше дъх пред стиснати зъби, а лицето му беше изкривено от болка, докато един от хората му почистваше зейналата рана отстрани, през която Уолъс виждаше да се показват костите на ребрата му. За пръв път виждаше толкова много човешки вътрешности, така несигурно защитени от тънка кожа. Едно рязване тук, едно там и всичко се изсипваше навън. В цялата тази работа имаше нещо неблагочестиво, направо възмутително. Нещо, което напомняше на човека, че в края на краищата той е просто храна за червеите.

Изпълнените с болка очи на Мъри се спряха на Уолъс.

— Свърши ли?

— Да.

На лицето на Мъри се появи жестока усмивка.

— Победихме копелетата. — Главата му се олюля назад и усмивката се превърна в гримаса. — Хвала на Бога, победихме ги!

Уолъс погледна мъжете около тях — някои бяха от неговите, а други от хората на Мъри. Повечето бяха ранени, всички бяха напълно изтощени, но въпреки болката очите им блестяха от радост. Бяха направили това, за което благородници като сър Джеймс Стюарт и епископ Уишарт казваха, че е невъзможно. Бяха победили английската кавалерия в битка, без да са рицари и без да имат брони.

Адам застана до Уолъс и подаде на братовчед си мех с вино. Поръбената му с кожа мантия отдавна я нямаше и голата му глава беше обляна в пот и изцапана със засъхнала кръв. Уолъс пое меха и пи, докато той се изпразни. Виното опари гърлото му, но му се стори, че е най-хубавото, което беше опитвал някога. Когато свърши, погледна меха. Кожата беше обсипана със скъпоценни камъни.

Адам злобно се усмихна.

— Взех го от Изедника.

— От Кресингам? — попита рязко Уолъс. — Открихте ли го?

Адам кимна към събрали се в кръг шотландци наблизо.

— Ето там, братовчеде.

Като остави Мъри на грижите на хората му, Уолъс се отправи към кръга, последван от Адам. Видели го да се приближава, мъжете се отдръпнаха и той забеляза на земята тяло на изключително дебел човек. Беше гол и висящите му на гънки меса бяха така надупчени от рани, че беше невъзможно да се каже коя го беше убила. По лицето почти нямаше рани, макар че едното му око беше кървясало. Но вниманието на Уолъс беше привлечено от устата на мъжа, или по-скоро от кървавия къс месо, пъхнат в нея. Плъзвайки поглед по подпухналото тяло на Кресингам, Уолъс разбра какво беше. Между месестите му, изпъстрени с вени бедра се открояваше тъмна рана там, където би трябвало да е мъжкото му достойнство.

— Така му се пада! — изръмжа до него Адам.

Някои от мъжете се засмяха. Подаваха си друг украсен със скъпоценни камъни мех. Уолъс забеляза, че някои от тях бяха метнали през рамо или втъкнали в коланите копринени одежди, явно принадлежали на ковчежника.

Един от приклекналите мъже изведнъж изтегли кинжал от пояса си и погледна Уолъс.

— Сър Уилям, мога ли да взема парче от него? — Той погледна трупа на Кресингам, стиснал кинжала в ръка. — Искам да покажа на хората от Ланарк, че съм помогнал за повалянето на Изедника.

— Вземи каквото искаш — каза Уолъс. — Там, където отива, то няма да му трябва.

Мъжът се ухили. Повдигна месестата ръка на Кресингам и започна да реже показалеца. Някои от мъжете го наблюдаваха известно време, а после се приближиха, за да отрежат също парче от трупа, което да показват на приятели и роднини като доказателство, че са повалили тиранина, който беше обрал до шушка кралството им.

Уолъс ги остави да правят каквото искат. Щеше да им позволи да приберат всичката плячка, която намерят, а когато свършеха, щеше отново да ги поведе по-нататък. Все още не всичко беше свършило.

— Събери Грей и другите — каза той на Адам — След час тръгваме.

— Братовчеде?

Уолъс се загледа през пластовете дим оттатък Форт, където се виждаше останалата войска на Варен да се отправя на юг.

— Ще преминем реката, когато настъпи отлив, и ще ги преследваме. Обозът им е още с тях. Ще се снабдим с толкова провизии, колкото успеем да заловим. — Сините му очи се вгледаха в отстъпващата войска. — Те ще отнесат със себе си в Англия ужасите на този ден.

Докато шотландците празнуваха победата си край димящите развалини на моста при Стърлинг, черен облак врани вече кръжаха над очакващия ги долу кървав пир.