Робин Йънг
Бунт (25)

22

Крал Едуард и приближените му тръгнаха нагоре по стъпалата на подиума в залата, а слугите водеха гостите до местата им. Най-близко до платформата бяха местата, запазени за рицари от турнира. Робърт и брат му седнаха по средата на залата — прилично, но твърде отдалечено място от масата на краля.

Масите бяха отрупани с кани и бокали, както и със сребърни легени, пълни с вода и розови листенца, за да могат гостите да си мият ръцете в тях. Когато лордовете и дамите се настаниха, влязоха слуги, носещи печени лебеди, чието горещо месо още цвърчеше. Имаше маринована сьомга от Ирландия, гарнирана с лимони от Испания, купи с жълто масло, миризливо сирене бри и сушени смокини. След като всички седнаха, епископ Бек ги накара да кажат една молитва. Кралският дегустатор опита ястията на централната маса, да не би да има в тях отрова, и слугите започнаха да разливат вино.

— Вие сте сър Робърт Брус, нали?

Робърт вдигна глава и видя слаб, добре облечен мъж, който заговори от отсрещната страна на масата сред тракането на ножовете. Леко се поклони.

Мъжът се наведе да отреже парче сирене от буцата, поставена между тях, но не се представи, а се обърна към една пълна дама до него, облечена в твърде тясна за нея рокля, чиито ширити отстрани като че ли всеки миг щяха да се скъсат.

— От Шотландия.

— Наистина ли, сър? — Жената погледна Робърт. — Чух, че това е диво място. — Тя потръпна. — Бедни, запустели земи, връхлитани от студове и безспирни дъждове.

Преди Робърт да успее да отговори, Едуард мрачно кимна.

— Така е, госпожо. Толкова е студено, че се къпем само три дни през юни, когато ледът, който покрива езерата, е разтопен достатъчно дълго.

Слабият мъж недоверчиво се намръщи, докато нарязваше сиренето на тънки парчета.

Жената клатеше глава.

— Сигурно много се радвате, че сте в Англия.

Едуард се ухили.

— Ами, поне вече не смърдя като свиня.

Жената нервно се закиска и съсредоточи вниманието си върху парчето говеждо в чинията й, от което капеше кръв. Мъжът изви глава встрани и сви устни.

Робърт се наведе към брат си, когато двойката поведе разговор с друг на масата.

— Няма да завържеш много приятелства, ако продължаваш да правиш това.

Едуард престана да се хили.

— Чу как говорят за кралството ни. Единственото добро нещо е, че гледат на нас като на по-цивилизовани, а не ни смятат за варвари като уелсците и ирландците.

— Можеш ли да ги виниш, че след всичкото това смятат всички други за по-бедни? — Робърт вдигна бокала си и посочи с него великолепието наоколо. — Не можеш да ми кажеш, че не си впечатлен.

— Може и да съм впечатлен, но това не означава, че ми харесва да се отнасят с мен като със селяндур. — Едуард предизвикателно присви очи. — Кралят дори още не те е поздравил, братко. Тук сме от цяла седмица. Трябва да бъдеш посрещнат като почетен гост.

— Съмнявам се, че кралят е имал възможност да разговаря с много от присъстващите тук — отвърна Робърт, жегнат от истината в думите на брат си. Може и да се радваше, че не му се налага да се срещне веднага с краля, но продължителното чакане минаваше границите на благоприличието и се превръщаше в обида. Не можеше да изпълни това, което дядо му очакваше от него, и да издигне на по-високо равнище положението на фамилията в Англия, ако кралят дори не го поздравеше с добре дошъл. — Предполагам, че вниманието му е ангажирано от въпроса с Франция.

— Франция ли?

Чул пресипнал глас до себе си, Робърт се извърна и видя възрастен мъж, загърнат в копринена мантия, закопчана на сбръчканата му шия с игла със скъпоценен камък.

— Значи дори нашите далечни шотландски съседи знаят за проблемите ни?

Робърт беше чул за битката, сложила начало на конфликта скоро след като се беше състояла предишното лято. Френската флота нападнала няколко търговски кораба с екипажи от английски и гасконски моряци недалеч от крайбрежието на Бретан, очевидно без да бъде провокирана, но в последвалата схватка англичаните победили и пленили три кораба, принуждавайки останалите да се разбягат. Преди да успее да обясни, че е в Англия от близо година, благородникът продължи:

— Помнете ми думата — изхриптя той и посочи с ножа си, а едно парче месо се изплъзна от чинията му и падна от масата, — турнирите и пиршествата ще поддържат духа на бароните още известно време. Обаче в парламента ентусиазмът им бързо ще потъне като кораб, натоварен с камъни.

При споменаването на парламента Робърт наостри уши. Въпреки резервите си очакваше да разбере какви са плановете на краля за нов кръстоносен поход и дали има възможност те да се осъществят, тъй като един от начините да утвърди положението на фамилията си беше да поеме кръста под знамето на Едуард. Все още чуваше съвсем ясно гневните думи на баща си в нощта, когато научиха, че Балиол ще бъде крал.

„Във вените на всичките ни синове тече рядка кръв. Разредена като разводнено вино… Как можем да направим кръстоносци от такива слабаци?“

Беше страдал дълго време заради тези думи. Това беше последният израз на някакви чувства от страна на баща му към него, преди да замине за Норвегия. Част от него се бунтуваше срещу тях — бяха произнесени от баща му по време на един от пиянските му изблици на гняв и не трябваше да им придава голямо значение, но друга, по-настоятелна част, му казваше, че това е вярно. Той не можеше да се сравнява с кръстоносците преди него. Израсна в мирни години, той се беше обучавал само в събаряне на мишена на пустия морски бряг. Сега може би щеше да има шанс да докаже, че баща му е сгрешил. Робърт си представяше как се връща в Анандейл, получил като награда земя, торби с лъскаво сарацинско злато и репутация също толкова внушителна като тази на дядо му и как подарява на дядо си ново палмово листо за плаща, взето от самия Йерусалим.

Обаче кръстоносните походи съвсем не интересуваха стария благородник.

— На краля му предстои трудна сесия в парламента — каза той на Робърт и поклати енергично глава. — Да, наистина.

Слабият, добре облечен мъж срещу Робърт многозначително се прокашля и го изгледа предупредително.

— Знаете, че съм прав! — викна насреща му старият човек. — Крал Едуард не трябваше да изпраща брат си да се разправя вместо него с Филип. Ако сам беше отишъл, сега нямаше да бъде изправен пред загуба на английското управление в Гаскония.

— От това, което чух — каза Робърт, поглеждайки ту единия, ту другия, — отстъпването на земите на краля в Гаскония е само временно, докато бъде сключено мирно споразумение с крал Филип. Направено е като жест на добра воля.

— Това я вярно — подчерта слабият мъж. — Крал Едуард ще върне пленените кораби и ще отстъпи херцогството. Когато отиде във Франция да сключи мир с Филип, той ще си получи обратно Гаскония. Това са условията, договорени от граф Едмънд в Париж.

— Как пък не! — реагира остро благородникът. — Първо на първо, не се ли запитвате как два търговски кораба са успели да разгромят френската флота?

Слабият мъж се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че това беше капан и нашият крал влезе право в него! Още отначало на царуването си Филип даде ясно да се разбере, че не иска един английски крал да управлява която и да било част от Франция. Казал е на капитаните на тези кораби да се оставят да бъдат пленени, за да има претекст за предаването на Гаскония.

— Това е нелепо — възрази слабият мъж, обаче тонът му не беше много убедителен.

— Знам също защо крал Едуард се съгласи толкова бързо с условията на Филип — каза старецът, посочи с ножа си към подиума, където седеше кралят заедно с приближените си, и повдигна рунтавите си вежди. — Заради обещанието за млада плът.

Робърт се наведе напред в очакване той да продължи. Беше чул слуха, че има споразумение за женитба като част от преговорите с французите срещу отстъпването на Гаскония, но той не беше потвърден.

— Сестрата на крал Филип, принцеса Маргьорит — прошепна с готовност старият човек и закима на Робърт. — Няма да чакат и ден, след като навърши тринадесет. Помни ми думата. Нашият крал размени обширните си френски земи за тясна френска дупка. — Пъхна ножа си в кърваво парче говеждо и го облиза. Без да обръща внимание на тези, които бяха дочули думите му, стана от масата и изчезна сред шумната тълпа.

Слабият мъж започна да шепне нещо на седналия до него.

Робърт погледна брат си и промърмори.

— Както ти казах, кралят е бил зает.

Едуард се облегна назад и започна да човърка зъбите си.

— Въпреки това мисля, че трябваше да те приветства по достоен начин независимо колко е зает. Ти си граф, братко. А не много отдавна дядо ни беше съперник за трона.

Робърт се зае с яденето в напрегнатата тишина.

Първоначално ядът му от загубата на трона беше понамалял заради скръбта след смъртта на майка му, но през изминалата година отново го измъчваше. Единствената утеха идваше от сведенията, че начинът, по който управлява новият крал на Шотландия, съвсем не предизвиква задоволство.

След коронацията Джон Балиол беше принуден от английските правници безропотно да се съгласи, че като крал на Шотландия той е подчинен на върховната власт на Едуард. Обещанието, което Едуард даде, уверявайки шотландците, че ще бъде сюзерен само временно, беше отменено. Едуард принуди Балиол да издаде документи, обявявайки тази гаранция за невалидна. След това английският крал беше започнал да показва открито превъзходството си с намесата си в шотландските работи. Съдебните дела, които трябваше да бъдат решавани в Шотландия, скоро започнаха да се разглеждат от Уестминстър. Когато шотландците начело с Джон Комън протестираха, Балиол беше повикан да се изправи пред съдиите на Едуард. По време на траура, последвал неотдавнашната смърт на неговата съпруга и кралица, примиреният Балиол беше унизително порицан от самия крал и осъден да загуби три града заедно с крепостите.

Според брата на Робърт, определил това като отровна чаша, от която Балиол е трябвало да пие, за тях щеше да е по-добре да минат без нея. Ала Робърт продължаваше да мисли, че дядо му можеше да отстоява позициите си по-добре пред английския крал. Оттогава тези мисли бяха прераснали в мрачно подозрение, че тъкмо това беше главната причина лорд Анандейл да не бъде избран. През последните няколко месеца Робърт неведнъж си беше припомнял думите на Уишарт, епископа на Глазгоу, и тези на буйния граф Джон от Атъл: че крал Едуард се интересува само от това да разшири собствените си граници за сметка на своите съседи. Дядо му го беше натоварил със задачата да поддържа претенциите на клана Брус за трона на Шотландия, независимо от това, кой седи на него, оспорвайки правото им. Но изглежда, че борбата за контрол на този трон вече отдавна беше започнала, а той дори не участваше в нея.

Робърт пресуши виното си и бутна настрани чинията, а слугите започнаха да вдигат масата. Музикантите засвириха весела мелодия и върволица мъже и жени се стекоха към центъра на залата, за да танцуват. Хората започнаха да им ръкопляскат, докато те си разменяха местата при танца. Едуард отново разговаряше с дебелата жена. Разказваше й за чудовищни зверове, които скитат из шотландските хълмове и отмъкват деца от селата.

— Сър, вие ли сте графът на Карик?

При този въпрос Робърт стисна зъби и се обърна. Вече не беше в настроение за разговори. Видя мъж, облечен в синя туника с диагонална бяла лента. Отблизо рицарят изглеждаше дори по-млад, отколкото на турнира. Имаше кестенява коса, която падаше върху очите му, поразително зелени на овалното, открито лице. Раздразнението на Робърт изчезна.

— Аз съм. А вие сте сър Хъмфри де Бун, граф на Херефорд и Есекс, нали?

Хъмфри се усмихна и на бузата му се появи трапчинка.

— Не съвсем. Графът е баща ми. Но аз съм негов наследник, така че предполагам не сте сбъркали много титлата.

— Позволете ми да ви представя… — Робърт вдигна ръка, за да посочи Едуард, но брат му вече беше станал и водеше кискащата се дебелана към центъра на залата, където танцьорите приканваха гостите да се присъединят към тях. Робърт отново се обърна към мъжа: — Поздравления за победата ви днес. Беше напълно заслужена. — Искаше да продължи и да каже на Хъмфри, че не е виждал подобно зрелище, но се спря, защото не искаше рицарят да го помисли за невъзпитан.

— Аз трябва да ви поздравя, сър Робърт. Начинът, по който решихте онзи спор между арендаторите на нашите бащи в Есекс, беше възхитителен.

Робърт поклати глава, смутен от изказаната благодарност.

— Това беше най-малкото, което можех да направя. Нашите хора бяха в очевидно нарушение. Първо на първо, изобщо не би трябвало да ловуват в парка на баща ви. Надявам се сумите за щетите, които ги накарах да заплатят на графа, да са били задоволителни?

— Напълно. Баща ми искаше да ви изкажа благодарността му. Пита как е семейството ви.

— Брат ми Александър учи богословие в Кеймбридж, а сестра ми Кристин ще се омъжва за наследника на граф Мар. — Робърт си помисли дали да спомене за Мери и Матилда в Лохмейбън и за Нийл и Томас, които се обучаваха за рицари в Антрим, но предположи, че рицарят просто беше попитал от любезност. — Предполагам, че баща ми е добре — завърши с по-хладен тон той. — В Норвегия е, в двора на крал Ерик.

— Ах, да, вашият нов шурей.

Робърт се изненада. Преди няколко месеца беше получил писмо с неочакваното съобщение, че сестра му ще се омъжи за норвежкия крал. Писмото беше кратко, официално, без нито дума за поздрав от баща му. Робърт беше изпратил за подарък на Изабел сребърна брошка във формата на роза, надявайки се, че подаръкът е подходящ за жена, която щеше да стане кралица, но не беше чул нищо повече. Не очакваше, че новината за годежа е вече широко известна.

Видял изражението му, Хъмфри се засмя:

— Не би трябвало да се изненадвате, сър Робърт. Благородното име на фамилията ви е добре известно тук и скоро ще разберете, че сте добре дошъл в двореца както всички други.

— Все още не съм много наясно с правилата на играта.

— Ще наваксате. Просто си дръжте очите широко отворени и си пазете гърба. — Радушната усмивка на Хъмфри не изглеждаше съвсем в тон с предупреждението. — Приятно прекарване.

Робърт се надигна от мястото си.

— Може би по-късно ще можем да поговорим още. Интересно ми е да науча как мога да участвам в турнирите.

— Така ли? — Хъмфри изглеждаше заинтригуван, но после със съжаление поклати глава. — Друг път. Тази вечер трябва да присъствам на едно събиране.

— Разбира се — каза Робърт, като се постара да скрие разочарованието си. Непринуденото държане на Хъмфри го беше поободрило след студената надменност на повечето благородници, с които се беше запознавал до този момент. Върна се на мястото си, след като рицарят се отдалечи, и започна да си играе с чашата пред себе си и да наблюдава как брат му кара дебелата жена да се върти задъхана в кръг. Може би, ако не му се възлагаха всички надежди на рода, и той щеше да е по-безгрижен. Като най-голям син Робърт знаеше, че този ден ще дойде, но на деветнадесет беше дошъл много по-рано, отколкото беше очаквал. Обаче не можеше да използва младостта за извинение, защото на неговата възраст дядо му е бил определен за наследник на трона и се беше оженил за дъщерята на английски граф, получавайки на юг от границата достатъчно имоти, които да съперничат на шотландските му земи.

Робърт забеляза, че Хъмфри де Бун се връща.

Младият рицар като че се колебаеше, но се усмихна и каза:

— Искате ли да дойдете с мен?

Робърт се замисли за миг и стана, като реши, че след едно колебливо предложение мълчаливото съгласие е за предпочитане пред благодарността. Следвайки Хъмфри през залата, той се опита да улови погледа на брат си, но вниманието на Едуард беше твърде съсредоточено в танца, за да го забележи. После двамата се запромъкваха през навалицата и през една врата излязоха в тесен коридор.

Хъмфри го поведе покрай втренчените погледи на стражите по галерия, която обикаляше стените на най-вътрешния двор. В настъпилия мрак купестите облаци се бяха оттеглили на изток. Леденият вятър развяваше плащовете им, докато вървяха покрай парапета и надолу по едни каменни стъпала към огромна кръгла кула.

— Това са някогашните покои на крал Хенри — каза Хъмфри, докато минаваха покрай стражите пред входа на кулата. — Крал Едуард понякога ни позволява да ги използваме.

Робърт кимна, като се запита кого ли имаше предвид мъжът с това ние, но не каза нищо. Почувства, че любопитството му се засилва. Докато изкачваше след Хъмфри една вита стълба вътре в кулата, отгоре се чуха гласове и смях. Когато стигнаха най-горе, Хъмфри отвори сводестата врата и Робърт го последва в просторна стая с висок сводест таван, чиито стени бяха боядисани в тъмнозелено, осеяно с жълти звезди. От двете страни на огромната камина имаше дивани, застлани с кожи. В стаята се намираха десет мъже, няколко от които Робърт разпозна като участвали в турнира. Преди да успее да свърже с имена лицата на младите мъже, вниманието му беше привлечено от голямо знаме, което висеше от една от стените. Платът беше поизтрит и закърпен на места, но цветът, макар и избледнял, беше определено червен, а по средата, избродиран с вече по-раздърпали се нишки, се виждаше златен дракон, обгърнат от огън. Робърт понечи да попита Хъмфри за значението на този символ, който беше видял и на щитовете, но мъжете в стаята изведнъж млъкнаха и се втренчиха в него.

— Какво става, Хъмфри? — Мъжът, който заговори, беше висок и строен, с отметната назад черна коса, откриваща сурово, ъгловато лице. Той посочи към Робърт, стиснал бокал в протегнатата си ръка. — Кой е този?

— Да не би да си оставил обноските си на арената? — попита Хъмфри. Тонът му, макар и шеговит, съдържаше предупреждение. — Той е гост.

Чернокосият рицар не сваляше очи от Робърт.

— А това е частна сбирка.

Без да го погледне повече, Хъмфри се обърна към другите:

— Позволете ми да ви представя сър Робърт Брус, граф на Карик.

— Ама, разбира се! — обади се един рицар и кимна на Робърт от дивана, на който се беше изтегнал. Беше пълен, с гъста руса коса и мързелива усмивка, която някак не се връзваше с очите му, ледено сини. — Семейството ви притежава земи близо до моите в Йоркшър, сър Робърт. Баща ми познава добре вашия. Аз съм Хенри Пърси, лорд на Алик.

В тона на мъжа се долавяше надменността, вече така добре позната на Робърт. Името му беше известно и той знаеше, че младият мъж е внук на граф Джон де Варен.

Друг младеж, едва излязъл от юношеството, вдигна дръзко усмихнат ръка за поздрав:

— Добре дошъл, сър Робърт. Аз съм Томас.

Робърт леко се поклони. Неколцина сведоха глави в отговор, а останалите подновиха разговорите си. След малко чернокосият рицар отклони от него враждебния си поглед.

— Не обръщай внимание на Еймър — прошепна Хъмфри и поведе Робърт към един слуга, който стоеше с кана вино в ръка. По знак на Хъмфри той напълни две чаши. — Просто е кисел, че днес го победих.

— Еймър?

Хъмфри отпи глътка вино.

— Еймър де Валънс. — Той кимна леко към чернокосия рицар. — Син и наследник на сър Уилям де Валънс, граф на Пембрук. Името му сигурно ти е известно.

То беше познато на Робърт. Дядо му се беше сражавал рамо до рамо с Уилям де Валънс в битката при Луис, а баща му беше участвал заедно с него в похода в Уелс. Полубрат на Хенри, роден и отрасъл в Поату, Валънс беше дошъл в Англия като младеж и беше една от главните причини за войната между краля и Симон де Монфор. Щом като Еймър беше син на Уилям, значи беше братовчед на крал Едуард.

— Репутацията на семейство Валънс ми е известна — каза предпазливо Робърт.

Хъмфри се засмя, схванал намека, а после посочи към младежа, който се беше представил като Томас.

— Това е Томас Ланкастър, син на граф Едмънд, брат на краля.

— Мисля, че не го видях на турнира днес.

— Не би могъл да го видиш. Той е само на шестнадесет. — Хъмфри сви одобрително устните си. — Но ще излезе на арената веднага след като бъде посветен за рицар. Не съм виждал някой по-добър от него на неговата възраст. — Допи виното си и подаде чашата на слугата да му я напълни отново. Хъмфри посочи един по един останалите мъже в стаята.

Робърт слушаше и отпиваше от силното вино, впечатлен от изброените титли. Въпреки младостта си тези мъже бяха лордове на най-големите имения в Англия, или щяха да ги наследят. Като граф, а не чакащ да наследи титлата, той беше с по-висок ранг от всички, но беше очевидно, че тези мъже, които се излежаваха в кралските покои, един ден щяха да бъдат много влиятелни. Обстановката тук изобщо не можеше да се сравнява с боядисаните в морскосиньо стени на Търнбери.

Преди Хъмфри да успее да завърши представянето на останалите, вратата се отвори с трясък и едно момче се втурна вътре. Затръшна я зад себе си и се шмугна зад един от диваните.

След секунди вратата отново се отвори и се появи възрастен мъж.

— Милорди — каза задъхан той и огледа групата, — виждали ли сте младия господар?

— Беше тук и излезе — обади се Томас от Ланкастър, посочвайки една врата в другия край на стаята.

— Благодаря, господарю Томас — каза тихо мъжът и се отправи нататък. — Желая ви приятна вечер, милорди.

Когато той изчезна и стъпките му се отдалечиха, момчето се показа иззад дивана и се настани между ухиления Томас и Хенри Пърси. Беше доста слабо, с рошава руса коса и много познато лице. Робърт си даде сметка, че се е вторачил в него, когато Хъмфри се наведе и му прошепна:

— Прилича много на баща си, нали?

Робърт веднага разбра на кого приличаше. На самия крал. Момчето беше синът му, Едуард от Карнарвън, наследник на трона на Англия. Робърт си спомни събранието преди години след Бъргхам, на което много мъже спореха относно бъдещето на това момче и брака му с кралицата на Шотландия.

Томас от Ланкастър щракна с пръсти на слугата, който наля един бокал с вино.

— Ако кажеш на баща ти, аз ще отрека — предупреди той, когато слугата подаде чашата на Едуард. — Виното не е за малки и глупави — изимитира той казаното някога от един възрастен. — То е за мъже.

Момчето сбърчи бледото си чело, взе чашата и отпи. Виното изцапа устните му.

— Баща ми не се интересува какво правя, щом като не е пред очите му. — Той сви рамене. — Не и откакто умря мама. — Когато забеляза Робърт, намръщи се още повече.

— Кой е този?

Хъмфри се канеше да отговори, но спря, като чу забързани стъпки отвън. Повдигна учуден едната си вежда.

— Колко коменданти те преследват тази вечер, милорд?

Вратата се отвори и се появи мъж в жълта мантия с избродиран на нея зелен орел. Робърт разпозна герба от турнира.

Мъжът огледа бързо присъстващите. Забеляза Хъмфри и отиде при него.

Усмивката на Хъфри изчезна, видял сериозното изражение на мъжа.

— Какво има, Ралф?

— Граф Едмънд се завърна от Франция.

Чул името на баща си, Томас Ланкастър се изправи.

— Крал Филип се е отметнал от думата си и си е присвоил Гаскония. Отхвърлил е поканата на крал Едуард за подписване на мирно споразумение и е изпратил армия в херцогството. — Рицарят огледа смълчаните мъже в стаята. — Това е обявяване на война.