Робин Йънг
Бунт (43)

40

На една миля от река Туийд, отвъд изпочупените дъски от разбитите порти на Бъруик, чието прогнило дърво се беше оказало без значение за английската армия, група работници чакаха да започне работа. Под отбранителния насип на града имаше тесен ров, осеян с останки от оградата. По бреговете му се бяха наредили мъже с кирки и лопати в ръце, които кашляха и подсмърчаха заради влажния въздух. Нямаха търпение да започнат работа, за да прогонят студа от мускулите си, но първо трябваше да се състои церемонията.

Между редиците им се движеше крал Едуард с тежък плащ от златист брокат. По-висок от повечето наблюдаващи го работници, той се извисяваше над четвъртитата фигура на Хю Кресингам, който се мъчеше да не изостава. Лакомията беше утроила гушите под брадичката на кралския чиновник и месестото му лице беше бледо и лъскаво като топяща се лой. Миризмата, която идваше от него, беше като от развалено месо и Едуард ускори ход, оставяйки дебелия чиновник да се клати като патица и да пуфти зад него. Вече беше решил — когато се върне в Англия, Кресингам да остане тук, в Шотландия, като негов ковчежник. Човекът беше способен чиновник, но присъствието му никак не беше приятно.

— Тук, милорд! — рече задъхан Кресингам и поведе краля към една ръчна количка, поставена на ръба на рова. Беше пълна с черна пръст. — Пристигнахме.

Едуард пое дълбоко влажния въздух и се отправи бързо към количката, като нямаше търпение да се върне към правенето на планове сред удобствата, които предлагаше замъкът. Това беше една от малкото сгради, останали незасегнати от атаката. Дори и сега над руините на Бъруик във въздуха се усещаше острият мирис на дим, а пожарите осветяваха нощта и се виждаха от мили разстояние, докато априлските дъждове превърнаха пламъците в стълбове пушек, разстлали се над града като задушливи облаци.

След като английската войска премина през укрепленията на града, клането продължи два дни. Едва когато бяха избити над седем хиляди души, Едуард даде заповед на хората си да престанат да убиват. Подир капитулацията на града бяха взети само шепа пленници, сред които и командирът на гарнизона Уилям Дъглас, буен мъж, подобен на бик, който беснееше и ругаеше по повод избиването на гражданите на Бъруик и проклинаше Едуард и войниците му да вървят в ада, дори когато го влачеха към тъмницата на замъка. За мъртвите бяха изкопани общи гробове, но дълбоките ями не успяха да поберат всички. Останалите бяха откарани с каруци до реката и хвърлени в нея. На оцелелите жени и деца беше разрешено да напуснат само с дрехите на гърба си. Нищо повече. Те се изнизаха на дълги върволици през разбитите порти, пребледнели и мълчаливи. Едуард ги наблюдаваше от крепостната стена на замъка, без да изпитва съжаление. Жителите на Бъруик, които се бяха подигравали на него и рицарите му иззад проядената си от червеи дървена ограда, щяха да помогнат на останалата част от Шотландия да научи един ценен урок. Сега, когато щяха да разберат цената на бунта, решителността на шотландците щеше да бъде два пъти по-слаба и той щеше да ги побеждава два пъти по-бързо. А най-много от всичко Едуард искаше войната да свърши бързо.

След войната в Уелс той се беше върнал в Англия, където научи, че шотландците са сключили съюз против него с крал Филип. Едуард изпрати Уилям де Валънс и брат си Едмънд от Ланкастър с отряд рицари, за да подсили военното си присъствие в Гаскония, а след това повика за война васалите си. Въпреки нежеланието им да бъдат въвлечени в нови битки бароните, рицарите и пехотата откликнаха на призива му и при Нюкасъл се събраха над двадесет хиляди, сред които имаше и стрелци с голям лък от завладяния Уелс. Докато шотландската войска настъпваше към Карлайл, оставяйки широко отворени източните подстъпи към кралството, Едуард премина река Туийд при селището Голдстрийм и се отправи на север, достигайки Бъруик преди Великден. Покрай крайбрежието беше последван от четиридесет и четири галери, отплавали от Източна Англия, натоварени с провизии и камъни за обсадните машини. Когато рицарите на Едуард атакуваха укрепленията на града, галерите навлязоха в широкото устие на реката, за да нанесат удар откъм водата. Въпреки някои загуби, сред които и три кораба, заседнали на дъното и подпалени от хората на Дъглас, англичаните успяха да си пробият път.

Средствата на Едуард за тази война бяха малко, но той компенсира липсата на пари с решителност. В известен смисъл шотландският бунт, последвал много скоро въстанието в Уелс, се оказа изгоден за него. Неговата военна машина беше добре смазана и готова за действие, а победата в Уелс и завладяването на короната на Артур му бяха спечелили нова подкрепа сред хората. Едуард не беше очаквал да сломи шотландската войска така, както го беше направил в Ирландия и Уелс. Още от първия момент, в който видя със собствените си очи кралството, беше започнал да се надява да намери отворена врата, през която да постигне целта си. Първата врата — женитбата на сина му с инфантата Маргарет — беше плесница в лицето му с неочакваната смърт на момичето. Комъните сложиха край на опеката му над крал Джон, когато вниманието му беше насочено другаде. Сега се канеше да сломи съпротивата на шотландците с огън и меч.

Оттатък Бъруик примамливо близо се намираше туптящото сърце на кралството. Едуард трябваше само да протегне ръка, за да го сграбчи. Той не се съмняваше, че след като шотландците бъдат победени и символът на суверенитета им стане негово притежание, съпротивата им окончателно ще заглъхне, както беше станало в Уелс. Тогава надеждите му за единна Британия под негово господство щяха бъдат само на крачка от осъществяването и той щеше да накара своите духовници да разкрият съдържанието на Последното пророчество на останалите му поданици, за да разберат колко е велик. Шотландците не бяха като уелсците, калени в жестоки битки и борби. Един добър удар и тази война щеше да свърши. В Бъруик току-що бяха положени основите на неговото ново кралство на север от границата и сега се намираха пред погледа на всички.

Едуард се приближи до натоварената с пръст количка, докато работниците и рицарите от армията му го гледаха. След време земните укрепления на града щяха да бъдат заменени от каменни стени и наблюдателни кули. Щяха да станат бастион на имперска мощ, който да съперничи на крепостите му в Уелс. Дотогава беше заповядал съществуващият ров да бъде разширен с осемдесет стъпки ширина и четиридесет стъпки дълбочина.

Едуард забеляза, че дръжките на количката бяха внимателно почистени от пръстта. Посягайки към тях, той се запита дали речта, която смяташе да произнесе, щеше да бъде обезсмислена от тази проста демонстрация, която не беше нищо друго освен евтин трик за пред хората тук. Тази мисъл го накара да спре. Заради това представление беше изоставил планирането си в замъка. Трябваше да го направи по-убедително.

Огледа се и погледът му се спря на един работник, застанал наблизо, подпрян на лопатата си. Кралят се отправи към него и остави Кресингам да вика в недоумение след него. Работникът мигом се изпъна и погледна уплашен, явно питайки се какво лошо беше сторил. Когато Едуард го приближи, човекът сведе глава и стисна така силно дръжката на лопатата, че пръстите му побеляха. Под любопитните погледи на останалите работници кралят взе лопатата от безмълвния човек и отиде до ръба на рова. Заби я във влажната земя и натисна с крак, за да потъне по-дълбоко. Докато работеше, краищата на мантията му се влачеха в калта. Стиснал здраво дръжката, огладена от ръцете на работника, той изкопа голямо парче пръст. Вдигна тежкия товар, отправи се обратно към количката и под изпълнените с възхищение погледи изсипа пръстта върху вече напълнената от някой друг количка. Ако днешният ден трябваше да отбележи маркирането на неговата нова северна територия, тогава беше важно да го направи със собствените си ръце, а не с ръцете на някой друг. Доволен от жеста, Едуард се върна и изкопа още пръст от брега на рова. Кралят беше така погълнат от работата си, че не забеляза група ездачи, приближаващи градските порти откъм северния път.

След като загреба още три пред погледите на изумените му подчинени, Едуард заби лопатата в земята и хвана дръжките на количката. Кресингам се ухили и кимна окуражително, доволен, че кралят прави това, което се очаква от него. Кралят избута количката покрай мъжете и я обърна на определеното място, а наоколо се разнесе мирис на прясна пръст. Работниците бурно заръкопляскаха.

Кресингам с пухтене отиде при краля.

— Това ще им даде нови сили — каза решително той, когато работниците вдигнаха лопатите и кирките и отидоха до ръба на рова, за да копаят.

— Кралю!

Едуард вдигна глава, чул плътния глас на Джон де Варен, който се приближаваше към него през тълпата копачи. Заедно с него беше шотландският граф Патрик от Дънбар, който му беше помогнал да завладее Бъруик. Лицето на графа, загърнат в изцапано пътно наметало, обшито по ръбовете с лъскава черна козина, беше тревожно. Зад него Едуард забеляза група ездачи, които бяха слезли от конете и разговаряха с Антъни Бек. Като изтри пръстта от ръцете си, той посрещна двамата графове, следван плътно от Кресингам.

— Кралю! — поздрави Патрик от Дънбар и се поклони.

— Имаш сведения за местоположението на враговете ми, нали? — попита рязко Едуард. Нямаше търпение да получи новини за тях след съобщенията, че шотландската армия е преминала границата и навлязла в Нортъмбърланд, отдавайки се на плячкосване и палежи. Той разчиташе на лоялни към него васали като граф Патрик от Дънбар и Брус в Карлайл, които познаваха тези земи добре, да бъдат негови очи и уши. Обаче след Бъруик не беше получавал вести и започна да става нетърпелив.

— Шотландската войска е преминала границата и се е върнала в Шотландия преди пет дни, милорд. Сега са на около тридесет мили оттук и препречват пътя ви на север. Разположили са се на лагер в земите ми. — Лицето на граф Патрик беше мрачно. — Върнах се в замъка си, след като се сбогувах с вас, и го намерих обкръжен. Дънбар е паднал в ръцете на Черния Комън и хората му.

— Как така? — попита Едуард, ядосан от неприятните новини. Той беше избрал този път на север отчасти защото Дънбар, който беше под контрола на съюзника му, предлагаше сигурна база посред вражеската територия. Това беше добре укрепено място, в което при необходимост можеше да се оттегли. — Ти ми каза, че е добре защитен.

Сър Патрик не отговори веднага, явно завладян от противоречиви чувства.

— Жена ми ги е пуснала, сир — отвърна той с дрезгав от напрежение глас. — Предала ме е.

Едуард продължително го изгледа.

— А Балиол?

— Кралят е с основната армия.

Едуард млъкна и се замисли. Няколко дни след падането на Бъруик беше получил официално уведомление от крал Джон, че отхвърля опеката му. Тонът беше предизвикателен и категоричен и явно противоречеше на представата му за Балиол като слабохарактерен човек. Предположи, че гласът зад него е на Джон Комън. Лордът на Баденох се оказа по-хитър, отколкото предполагаше. Кралят се беше надявал, че женитбата на неговия син с дъщерята на Уилям де Валънс ще го укроти. Очевидно Комън се нуждаеше от по-категорична демонстрация на силата му. Всички имаха нужда от това.

Едуард насочи вниманието си към Джон де Варен.

— Искам да поведеш на север един отряд, който да се справи с тези селяндури. Превземи замъка и залови разбойниците, които го държат. Не искам нищо да пречи на пътя ми на север. Вземи младежите със себе си — добави той и погледна към Хъмфри де Бун и Рицарите на Дракона.

— Да, милорд.

Едуард тръгна напред, но спря и погледна назад към граф Патрик.

— Трябвало е да държиш по-изкъсо жена си, Дънбар.