Робин Йънг
Бунт (15)

12

Яздеха по пътека, която водеше към малкия граничен град Бъргхам. Робърт се изправи на стремената, опитвайки се да зърне събиращите се тълпи. Дядо му беше начело на тяхната група заедно с граф Патрик от Дънбар, влиятелен богат аристократ, който беше участвал в разговорите в Търнбери преди четири години и в чието имение бяха отседнали през последните три нощи. Бащата на Робърт яздеше отзад с шестима рицари от Карик, а той и брат му оформяха ариергарда заедно с оръженосците и останалите членове на свитата. Отпред, на широко поле край една църква, бяха издигнати стотици шатри. От готварските гърнета се виеше дим, а мъжете стояха прави и разговаряха, докато слугите се грижеха за конете. Навсякъде наоколо цареше празнична атмосфера. Имаше дори група музиканти, които свиреха.

— Виждаш ли англичаните? — попита Едуард, който проследи погледа на Робърт и проточи врат. — Тук ли са вече?

— Твърде далеч сме — отвърна нетърпеливо Робърт, докато дядо му продължаваше да язди бавно напред, а копитата на конете жвакаха в прогизналата земя.

Постепенно гласовете и музиката започнаха да се чуват по-ясно, а миризмата на конски тор и дим от горящи дърва стана по-силна, докато накрая поеха през полето зад друга група пътници. Робърт оглеждаше мъжете, покрай които минаваха, а доста от тях обърнаха внимание на тяхната група. Не всички ги гледаха дружелюбно.

— Робърт!

Чул дядо си да го вика, Робърт се смъкна от седлото и поведе коня си към лорда, който беше спрял близо до редица шатри. Пое юздите на шарения жребец на дядо си и старият човек, премигвайки, слезе от седлото. Наблизо се раздаваха заповеди на висок глас, Робърт се обърна и видя група мъже, които прехвърляха пейки през стената на църквата.

— Събранието трябваше да се състои в църквата — обясни дядо му, наблюдавайки как носят пейките към средата на полето, където под сянката на клоните на един дъб беше издигната платформа. — Обаче покривът беше ударен от гръм.

Робърт премигна на слънчевата светлина и видя черна дупка отстрани на покрива, който отчасти беше хлътнал навътре.

— Може да е поличба — рече тихо Едуард, който се движеше отзад, хванал юздите на бялата кобила на баща си.

Дядо им, изглежда, не го чу. Обърна се на поздрава на един червенокос мъж със зачервено лице, който вървеше, накуцвайки, заедно с двама по-млади мъже.

Робърт ги позна.

— Това са сър Уолтър, графът на Ментийт, и синовете му — каза той на брат си. — Бяха в Търнбери, когато дядо замисли нападението срещу Галоуей.

Казвайки това, вниманието му беше привлечено от група, която вървеше през полето пред тях. Робърт се вгледа в издълженото, слабо лице на Джон Комън, когото беше видял за пръв път в Солсбъри. Плащът на лорда, поръбен с вълча кожа, беше украсен с три житни класа, избродирани на червен фон. Косата му се спускаше свободно върху раменете.

— Виж! Това е самият дявол.

Едуард се намръщи.

— Кой?

Робърт сниши глас, когато мъжете им пресякоха пътя.

— Това е лордът на Баденох, главатарят на Червените Комъни.

Зад лорда вървеше блед младеж с провиснала коса, горе-долу на неговата възраст. Приличаше на Комън и вероятно бяха роднини. Робърт предположи, че може да му е син.

— Мислех, че е по-висок — рече Едуард. — Кой е този с него?

Робърт проследи погледа на брат си и видя мъж с кестенява коса, изпъстрена с лунички кожа и напрегнат израз на лицето, който вървеше до Комън.

— Мисля, че това е лордът на Галоуей, Джон Балиол.

Балиол се огледа и за миг Робърт си помисли, че го е чул, но той беше твърде далеч, а освен това вниманието на лорда беше съсредоточено върху баща му и дядо му. Колебливата крачка на Балиол накара другите с него да се обърнат. За момент и двете групи спряха. Двамата представители на клана Брус престанаха да разговарят с графовете на Ментийт и Дънбар. Робърт забеляза в групата на Балиол млад мъж, който носеше кожена ризница с метални плочки и пика. Но не ризницата и оръжието привлякоха вниманието му, а по-скоро силната омраза, изписана върху лицето на мъжа. Гледаше право в баща му.

— Добре дошли, лордове! — се чу в този момент гласът на Джеймс Стюарт.

Главният стюард крачеше през тревата към лорда на Анандейл и графа на Карик. С него беше широкоплещест мъж с тонзура на главата и зачервено, потно лице. Беше Робърт Уишарт, епископът на Глазгоу. Робърт го беше срещал веднъж за кратко и беше малко поуплашен от едрия духовник.

Докато Балиол и Комън продължаваха да вървят към платформата, Робърт забеляза, че младият мъж с пиката плю в тревата, след което отмести изпълнения си с ненавист поглед от графа на Карик и последва лорда на Галоуей.

Джеймс Стюарт и лордът на Анандейл се поздравиха с прегръдка. Робърт забеляза, че главният стюард поздрави по-сърдечно баща му.

— Ваше преосвещенство — каза старият Брус и се наведе да целуне ръката на епископа на Глазгоу, — радвам се да ви видя.

— И то по такъв приятен повод! — съгласи се епископът. — Най-после след голямата трагедия, сполетяла нашето кралство, тронът му отново ще бъде зает. Добре е, че нашата нова кралица носи същото име като една от най-скъпите ни светици. Да пожелаем попътен вятър на младата Маргарет към нашите брегове.

Робърт забеляза как лицето на баща му се изопна при тези думи. Изведнъж се сети какво означаваше този ден за него. На предсказанието, за което баща му си беше мечтал, щеше да бъде сложен край. Скоро Маргарет щеше да седне на трона на Шотландия и да сложи началото на нова династия, която да отдалечи клана Брус от техните претенции. В същия момент си даде сметка, че това означаваше загуба и за него. Изведнъж в паметта му изплува образът на Афраиг, която разкъсва на парчета мрежата, изплетена за баща му, и се запита дали това по някакъв начин не се беше отразило на събитията. После отекнаха тръби и той се обърна заедно с другите, за да види как през полето преминава внушителна процесия с развети разноцветни знамена над редиците на ездачите. Бяха дошли англичаните.

Начело беше Джон де Варен, граф на Съри и внук на легендарния Уилям Маршъл, един от най-великите рицари, които Англия бе имала някога. На самия Варен битките не му бяха чужди и на шестдесет години той беше ветеран в много военни кампании при Хенри III и сина му Едуард. Графът се беше сражавал по време на бунта на Симон де Монфор и в кървавата война на Едуард в Уелс и беше станал един от най-изтъкнатите командири на краля. Славата му се носеше отдавна и Робърт гледаше с голямо уважение широкоплещестия граф с прошарена, остра коса, яздещ величествено грамадния си, черен боен кон. Беше облечен в богато обшит със синя коприна златист плащ, заметнат откъм едното рамо, за да разкрива проблясващата изпод туниката броня и широкия му меч с позлатена дръжка.

Зад графа яздеше едър мъж с виолетова роба, който макар да беше двадесетина години по-млад, имаше почти същата внушителна репутация. Антъни Бек, епископът на Дърам, беше започнал забележителната си кариера на свещеник, след като беше завършил Оксфордския университет. Завърнал се с крал Едуард от Светите земи, той беше назначен за управител на лондонския Тауър, а после и за епископ на Дърам, чийто диоцез представляваше най-северната отбранителна линия на Англия.

Дадената му там власт го правеше буквално крал на енорията. И наистина епископ Бек, който яздеше бойния си кон заедно с тридесетина рицари от свитата му, на Робърт му приличаше повече на принц воин, отколкото на духовник.

Робърт беше виждал и двамата мъже на разговорите в Солсбъри, но тук, сред огряното от слънцето поле и звука на тръбите, те изглеждаха още по-внушителни. Може би това се дължеше на значимостта на събитието или пък на контраста с мъжете на полето, които ги наблюдаваха. Много от шотландските големци имаха токи с инкрустирани на тях скъпоценни камъни, сребърни верижки, които придържаха поръбените им с кожа плащове, пера на шапките и изкусно изработени мечове и кинжали в богато украсени ножници. Но дрехите им от боядисана вълна и сукно бяха по-прости от тези на англичаните и малцина от тях носеха брони. Не бяха дошли тук да се бият. Изглежда, че никой не беше казал това на англичаните. Всички те, от графа и епископа до рицарите и оръженосците, бяха с брони, ако ще това да бяха само кожени туники с метални плочки по тях, а и мнозина яздеха бойни коне. Дрехите им, хубави и богато украсени с коприна и кадифе в ярки цветове, приличаха на Робърт на ято огромни пеперуди, носещи се през тревата.

След като слезе от коня, Джон де Варен отиде първо при Балиол и Комън, които бяха тръгнали насреща му. Това не беше изненадващо, защото Балиол беше женен за дъщерята на Варен, но явно не се хареса на бащата на Робърт, който наблюдаваше намръщен как се поздравяват. Когато другите големци се запътиха към платформата и насядаха по пейките, наредени пред нея, Джеймс Стюарт даде знак на лорд Анандейл и останалите от групата да ги последват. Робърт тръгна напред, но дядо му се обърна към него:

— Стой тук.

Робърт се опита да протестира, но лордът вече се отдалечаваше.

— Мислех, че ще участваме в събранието! — рече недоволен застаналият до него Едуард.

Братята наблюдаваха как мъжете се присъединяват към нарастващата тълпа от графове, барони, епископи и абати, които представляваха кралството, оставяйки рицарите, оръженосците, пажовете и конярите по периферията на полето да държат конете или да се грижат за лагерните огньове. Музикантите бяха престанали да свирят и се излежаваха на тревата, заменили лютните и лирите си с бокали с бира.

Вълнението, което Робърт беше почувствал по време на пътуването, беше заменено от сдържан гняв. Погледът му се спря върху гърба на графа и той се запита дали щеше да е толкова изолиран, ако баща му не беше тук. Заслони очите си с ръка срещу слънцето, когато мъжете седнаха. Епископ Бек се качваше на платформата, а графът на Съри поздравяваше дядо им, който беше успял да застане редом с Джон Балиол.

— Може би ще ги чуваме оттук? — рече тихо той.

Видя, че мъжете разговаряха, но като се изключи странно високият им тон, от това разстояние не можеше да се разбере какво си говорят.

Едуард нетърпеливо запристъпва от крак на крак, а после се отправи към един от по-младите рицари от Карик, повел коня си и бялата кобила на баща си.

— Сър Дънкан, ще подържиш ли конете?

— Това е ваша работа, господарю Едуард — скара му се рицарят.

Сега Джон де Варен се беше качил на платформата до епископ Бек и се обръщаше към събранието. Имаше повече мъже, отколкото пейки, и онези, които не бяха намерили място да седнат, се бяха скупчили отзад. Робърт вече не можеше да види баща си и дядо си. Огледа се, когато Едуард заговори отново:

— Моля те, Дънкан.

— Защо?

Едуард замълча за момент.

— Ако го сторите, няма да кажа на баща ми, че веднъж се опитахте да целунете Изабел.

Рицарят се засмя.

— Сестра ви ли? Та аз дори не съм разговарял с нея!

— Баща ми не го знае.

— Вие се шегувате — каза рицарят, но усмивката му изчезна.

Едуард не отговори.

Лицето на младия рицар се изопна, но протегна ръка да поеме юздите.

— Където и да отидете, ще е добре да се върнете преди графа.

Едуард даде знак на Робърт, който усмихнат подаде юздите на своя кон и на жребеца на дядо си на възмутения рицар. Двете момчета бързо се отправиха през полето, без да обръщат внимание на любопитните погледи на другите оръженосци. Когато се приближиха на пръсти зад тълпата, Джон де Варен говореше:

— В продължение на сто години нашите кралства се радваха на мир. Шотландия и Англия станаха верни съседи, процъфтяващи чрез търговия и дарения на земи и служби, и чрез благословения съюз на брака. Крал Александър, Бог да даде покой на душата му, разбра каква е ползата от обединената ни сила чрез женитбата си със своята първа съпруга, дъщеря на крал Хенри и сестра на Негово величество крал Едуард.

Робърт и Едуард се промъкнаха зад група абати, чиито тонзури лъщяха на слънцето.

— И макар смъртта му да беше за всички нас една трагедия, след тъжната му кончина сега се появи нова надежда, която може да направи дори още по-тесен нашия съюз. Тази надежда съществува в лицето на неговата внучка, Маргарет Норвежка. Както беше потвърдено от договора от Солсбъри, детето предстои да бъде прехвърлено в Шотландия, където ще седне на трона като кралица.

Думите му бяха последвани от одобрителен шепот. Робърт се изправи на пръсти, за да се опита да види над главите на абатите. Зърна само едрата фигура на епископ Бек между раменете им и виолетовата му роба. Епископът държеше нещо в ръка. Беше дебел пергамент, навит на руло.

— Две години преди смъртта си Александър писа на крал Едуард, споменавайки за възможна женитба между кралските дворове на Англия и Шотландия.

Докато графът говореше, Робърт забеляза как епископ Бек разгърна свитъка. Имаше голям печат, прикрепен към единия му край, който висеше от документа.

— Сега желанието и на двамата крале може най-накрая да бъде изпълнено. Тук имаме разрешение от Негово светейшество в Рим, който дава съгласието си за брака на Маргарет с Едуард Карнарвън, кралския син и наследник.

За момент, след като графът на Съри произнесе тези думи, настъпи мълчание. После тълпата избухна в буря от викове на изненада, недоумение и протест.