Даниъл Силва
Английското момиче (8)

8.
Корсика

Беше време за обяд — любимото време от деня на дон Орсати. Те излязоха на терасата пред кабинета му и седнаха на маса, отрупана с корсикански хляб, сирене, зеленчуци и колбаси. Слънцето грееше ярко и през една пролука между черните борове Габриел зърна в далечината блещукащото синьо-зелено море. Ароматът на макията ги обгръщаше отвсякъде. Той изпълваше хладния въздух и се носеше от храната; дори Орсати сякаш го излъчваше. Донът наля няколко пръста кървавочервено вино в чашата на Габриел и след това се зае да отреже няколко резена от плътния корсикански суджук. Алон не се поинтересува какво е месото. Както Шамрон обичаше да казва, понякога бе по-добре да не питаш.

— Радвам се, че не ви убихме — каза Орсати, като вдигна чашата си с вино на сантиметър от масата.

— Мога да ви уверя, дон Орсати, че чувството е взаимно.

— Още суджук?

— Да, моля.

Корсиканецът отряза още два дебели резена и ги постави в чинията на Габриел. След това си сложи очилата за четене и разгледа снимката на мъжа от „Ле Палмие“.

— На тази снимка изглежда различно — каза донът след малко, — но определено е той.

— Какво е различното?

— Прическата му. Когато дойде да ме види, косата му бе намазана с гел и бе сресана гладко. Разликата е едва доловима — добави Орсати, — но много ефикасна.

— Имаше ли си име?

— Представи се като Пол.

— Фамилия?

— Доколкото знам, това беше фамилното му име.

— Какъв език говореше нашият приятел Пол?

— Френски.

— Местен?

— Не, имаше акцент.

— Какъв?

— Не можах да го определя точно — отвърна донът, като свъси дебелите си вежди. — Сякаш бе научил френския от магнетофонни записи. Езикът му беше перфектен и в същото време не съвсем правилен.

— Предполагам, че не е намерил името ви в телефонния указател.

— Не, Алон, той дойде с препоръки.

— Какъв вид препоръки?

— От човек.

— От някого, който ви е наемал в миналото.

— Това е обичайният вид.

— Каква беше работата?

— От тези, при които двама мъже влизат в една стая и от нея излиза само единият. И не си правете труда да ме питате за името на човека, който го бе препоръчал — добави бързо Орсати. — Говорим за моя бизнес.

С леко кимване Габриел показа, че няма желание да обсъжда повече тази тема, поне не за момента. След това попита дона защо мъжът е дошъл да го види.

— За съвет — отговори корсиканецът.

— По какъв въпрос?

— Каза, че има да превозва някаква стока, че се нуждае от човек с бързоходна моторна яхта. Някой, който познава местните води и може да плава през нощта. Някой, който умее да си държи устата затворена.

— Стока?

— Това може и да ви изненада, но той не навлезе в подробности.

— Предположили сте, че е контрабандист — каза Габриел, по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Корсика е основен транзитен пункт за хероина, който се прекарва от Близкия изток към Европа. Само за сведение — вметна донът, — нашата фамилия не се занимава с наркотици, макар че понякога сме ставали известни с това, че сме елиминирали някои видни наркотрафиканти.

— Срещу заплащане, разбира се.

— Колкото е по-голям играчът, толкова по-голяма е таксата.

— Успяхте ли да му услужите?

— Разбира се — отвърна Орсати. След това, като сниши глас, добави: — Понякога и ние трябва да превозваме някои неща през нощта, Алон.

— Неща като трупове?

Донът сви рамене.

— Те са злополучен вторичен продукт на нашия бизнес — каза той философски. — Обикновено се опитваме да ги оставим там, където паднат. Но понякога клиентите плащат малко повече, за да изчезнат завинаги. Предпочитаният ни метод е да ги сложим в бетонни ковчези и ги изпратим на дъното на морето. Един бог знае какъв е техният брой там.

— Колко плати Пол?

— Сто хиляди.

— Каква беше подялбата?

— Половината за мен, половината за мъжа с яхтата.

— Само половината?

— Той е голям късметлия, че му дадох толкова много.

— И когато чухте, че младата англичанка е изчезнала?

— Обзе ме подозрение, естествено. И когато видях снимката на Пол във вестниците… — Гласът на дона заглъхна. — Да кажем просто, че не се зарадвах. Последното нещо, което ми трябва, са проблеми. Това е лошо за бизнеса.

— Не приемате отвличането на млади жени?

— Подозирам, че и вие също.

Габриел не отговори нищо.

— Не исках да ви обидя — каза искрено корсиканецът.

— Не съм се обидил, дон Орсати.

Донът напълни чинията си с печени чушки и патладжани и ги поля със зехтин собствено производство. Габриел отпи от виното, направи комплимент на Орсати и после попита за името на човека с бързоходната яхта, който познавал местните води. Направи го така, сякаш това бе последното нещо, за което си мислеше.

— Навлизаме в чувствителна територия — отвърна донът. — Аз правя бизнес с тези хора през цялото време. Ако някога разберат, че съм ги предал на някого като вас, нещата ще се объркат, Алон.

— Уверявам ви, дон Орсати, те никога няма да узнаят как съм се сдобил с информацията.

Корсиканецът не изглеждаше убеден.

— Защо тази девойка е толкова важна, че я търси великият Габриел Алон?

— Да кажем просто, че има влиятелни приятели.

— Приятели? — Донът поклати скептично глава. — Щом вие сте замесен, има много повече от това.

— Вие сте много проницателен човек, дон Орсати.

— Макията няма очи — отвърна загадъчно корсиканецът.

— Имам нужда от името му — каза тихо Габриел. — Той никога няма да узнае откъде съм го получил.

Орсати взе чашата си с кървавочервено вино и я вдигна към слънцето.

— Ако бях на ваше място — рече той след малко, — щях да говоря с мъж на име Марсел Лакроа. Той може да знае нещо за това къде е отишло момичето, след като е напуснало Корсика.

— Къде мога да го намеря?

— В Марсилия — отговори донът. — Той държи своята яхта в Старото пристанище.

— От коя страна?

— От южната, срещу художествената галерия.

— Как се нарича яхтата?

— „Лунен танц“.

— Прекрасно — каза Габриел.

— Мога да ви уверя, че няма нищо прекрасно в Марсел Лакроа или хората, за които работи. Трябва много да внимавате в Марсилия.

— Може и да се изненадате, дон Орсати, но съм правил това един-два пъти и преди.

— Вярно е. Но вие отдавна трябваше да сте мъртъв. — Корсиканецът му подаде талисмана. — Сложете си го на врата. Той предпазва не само от уроки.

— Всъщност — отвърна Габриел — чудех се дали нямате нещо малко по-мощно.

— Например?

— Пистолет.

Донът се усмихна.

— Имам нещо по-добро от пистолет.

* * *

Габриел кара по шосето, докато то премина в черен път, и след това продължи още малко. Старият козел го чакаше точно там, където дон Орсати бе казал, че ще бъде — под сянката на три древни маслинови дървета, непосредствено преди острия ляв завой. Когато Алон наближи, той стана от мястото си за почивка и застана по средата на тесния път, вирнал предизвикателно брадичка, сякаш го приканваше да се опита да мине. Козелът имаше кафеникава окраска и рижава брада. Подобно на Алон, той носеше белези от стари битки.

Габриел продължи бавно напред, надявайки се, че козелът ще предаде позицията си без бой, но животното не отстъпи. Алон погледна пистолета, който донът му беше дал. Заредената деветмилиметрова берета лежеше на предната пътническа седалка. Един изстрел между нащърбените рога на козела бе достатъчен, за да сложи край на това безизходно положение, но не можеше да го направи: козелът, както и трите древни маслинови дървета принадлежаха на дон Казабианка. Ако Габриел докоснеше дори един косъм на нещастната му глава, щеше да предизвика вражда и да бъде пролята кръв.

Алон натисна два пъти клаксона, но козелът не помръдна. След това, като въздъхна тежко, той слезе от колата и се опита да убеди животното — първо на френски, после на италиански и накрая, раздразнен, на иврит. В отговор козелът наведе глава, насочвайки я като таран към корема му. Обаче Габриел, който смяташе, че най-добрата отбрана е нападението, атакува първи, като размаха ръце и закрещя като луд. Изненадан, козелът незабавно отстъпи и изчезна през една пролука в макията.

Алон бързо тръгна към отворената врата на колата, но спря, когато чу в далечината звук, наподобяващ кискане на присмехулник. Той се обърна и погледна нагоре към боядисаната в охра вила, кацнала на склона на близкия хълм. На терасата стоеше русокос мъж, облечен изцяло в бяло. И макар че не можеше да бъде сигурен, на Габриел му се стори, че мъжът се смее неудържимо.