Даниъл Силва
Английското момиче (58)

58.
Лондон — Йерусалим

На следващата сутрин Великобритания отиде да гласува. Джонатан Ланкастър пусна бюлетината си рано, придружен от съпругата си — Даяна, и трите им фотогенични деца, преди да се върне на Даунинг стрийт, за да изчака присъдата на избирателите. Денят не беше много напрегнат — последното предизборно проучване бе прогнозирало, че партията на Ланкастър почти със сигурност ще увеличи своето парламентарно мнозинство с няколко места. До средата на следобеда в Уайтхол вече кръжаха слухове за електорално клане, а в началото на вечерта в централата на партията в Милбанк започна да се лее шампанско. Въпреки това Ланкастър изглеждаше странно мрачен, когато излезе на сцената на Кралската фестивална зала, за да изнесе победната си реч. Сред политическите репортери, които обърнаха внимание на сериозното му изражение, беше Саманта Кук от „Дейли Телеграф“. „Премиерът — написа тя — приличаше на човек, който знае, че вторият му мандат няма да върви така добре, както първият. Но пък — добавяше тя — при вторите мандати това рядко се случва.“

Проблемите на Ланкастър започнаха по-късно същата седмица, когато предприе традиционното преустройство на кабинета и на личния персонал. Както масово бе прогнозирано, Джеръми Фалън — сега депутат от Бристол, бе назначен за министър на финансите, което означаваше, че мозъкът и кукловод на Ланкастър щеше да бъде и негов съсед на Даунинг стрийт. Човекът, когото пресата някога бе охарактеризирала като вицепремиер само по име, сега изглеждаше на всички в Уайтхол като следващия премиер. Фалън бързо събра останалите членове от стария си персонал на Даунинг стрийт — или поне тези, които все още можеха да изтърпят да работят за него — и използва влиянието си в партийните щабове, за да запълни ключови политически позиции с негови привърженици. „Сега всичко е готово — написа Саманта Кук — за борба за власт в Шекспирови мащаби. Скоро Фалън ще почука на вратата на Номер 10 и ще поиска ключовете. Джеръми Фалън създаде Ланкастър. И със сигурност — прогнозираше тя — той ще се опита и да го унищожи.“

Името на Маделин Харт не се появи в пресата в нито един етап от следизборните политически маневри, дори и когато председателят на партията реши, че е дошло време да се назначи някой на вакантната й длъжност. Служителите в партийната централа се погрижиха за мъчителното задължение да извадят последните вещи от бившето й шкафче. Там не бе останало много: няколко прашни папки, работният й график, химикалки и кламери, оръфаното томче на „Гордост и предразсъдъци“, което тя обичаше да чете винаги, когато имаше някоя свободна минута. Служителите занесоха вещите й на председателя на партията, който, от своя страна, нареди на секретарката си да се отърве дискретно от тях с възможно най-голямо достойнство. По този начин и последните следи от един недовършен живот бяха заличени в партийната централа. Маделин Харт най-сетне си бе отишла. Или поне така си мислеха.

* * *

Отначало изглеждаше, че тя е сменила една форма на пленничество с друга. Този път апартаментът, който й служеше за затворническа килия, имаше изглед не към река Нева в Санкт Петербург, а към Средиземно море в Нетаня. На домоуправителя на сградата бе казано, че младата жена се възстановява след дълго боледуване. Това не беше далеч от истината.

Една седмица тя не пристъпи извън прага на апартамента. В дните й нямаше някаква видима рутина. Маделин спеше до късно, гледаше морето, препрочиташе любимите си романи — и всичко това под зоркия поглед на охранителен екип от Службата. Веднъж на ден идваше да я прегледа лекар. На седмия ден, когато я попита дали има някакви оплаквания, Маделин отговори, че страда от смъртна скука.

— По-добре да умрете от скука, отколкото от руска отрова — пошегува се лекарят.

— Не съм толкова сигурна за това — отговори тя на характерния си провлачен английски.

Лекарят обеща да предаде жалбата й от затворения живот пред по-висша инстанция и на осмия ден от престоя й по-висшата инстанция й позволи кратка разходка по студения ветровит участък от плажа, който се простираше под терасата й. На следващия ден й позволиха да отиде малко по-нататък. А на десетия ден тя стигна почти до Тел Авив, преди пазачите й да я качат внимателно на задната седалка на една служебна кола и да я закарат обратно до апартамента. Като влезе в него, Маделин откри на стената в хола да виси копие на „Езеро в Монжерон“ — копието беше абсолютно точно, с изключение на подписа на художника, който го бе нарисувал. Той й звънна няколко минути по-късно и за първи път й се представи с истинското си име.

— Самият Габриел Алон? — попита тя.

— Боя се, че да — отговори той.

— А коя беше жената, която ми помогна в самолета?

— Скоро ще разберете.

* * *

Габриел и Киара пристигнаха в Нетаня по обяд на следващия ден, след като Маделин се беше върнала от сутрешната си разходка по плажа. Те я заведоха в Кесария на обяд, разходиха се из римските руини и останките от времето на кръстоносците, след това се отправиха нагоре по крайбрежието, стигайки близо до Ливан, за да поскитат из морските пещери в Рош ха Никра. Оттам тръгнаха на изток по протежение на границата, където цареше напрежение, минаха край подслушвателните постове на израелската армия и малките градчета, обезлюдени през последната война с „Хизбула“, докато не стигнаха в Кирят Шмона. Габриел бе запазил две стаи в къщата за гости на един стар кибуц. Стаята на Маделин имаше хубав изглед към Горна Галилея. Един охранител от Службата прекара нощта пред вратата й, а друг седя на пост на градинската тераса на стаята.

На следващата сутрин, след като закусиха в общата столова на кибуца, те отидоха с колата до Голанските възвишения. От израелската армия ги очакваха; млад полковник ги заведе до едно място на сирийската граница, откъдето се чуваше как силите на режима обстрелваха бунтовническите позиции. След това те направиха кратко посещение на крепостта Нимрод — древния кръстоносен бастион, който се извисяваше над равнинните земи на Галилея, преди да се придвижат до древния еврейски град Сафед^[1]. Обядваха в квартала на художниците, в дома на жена на име Циона Левин. Макар че Габриел я наричаше своя дода, или леля, тя всъщност бе най-близкото нещо до сестра, което той имаше. Циона не изглеждаше никак изненадана, когато Алон се появи на прага й, придружен от красива млада жена, която целият свят смяташе за мъртва. Тя знаеше, че той има навика да се връща в Израел с изгубени неща.

— Как върви работата ти? — попита Циона, докато пиеха кафе в огряната й от слънце градина.

— Никога не е вървяла по-добре — отговори Алон, като погледна към Маделин.

— Говорех за твоето изкуство, Габриел.

— Току-що завърших реставрацията на прекрасна картина от Басано.

— Трябва да се съсредоточиш върху собственото си творчество — каза с укор Циона.

— Това и правя — отвърна той неопределено и тя изостави темата.

Когато изпиха кафето си, Циона ги заведе в ателието си, за да видят най-новите й картини. След това по искане на Габриел тя отключи хранилището си. Вътре имаше стотици картини и скици, нарисувани от майка му, включително и няколко платна, изобразяващи висок мъж, облечен в есесовска униформа.

— Мисля, че ти казах да изгориш тези — каза Алон.

— Така е — призна Циона, — но не можах да се насиля да го направя.

— Кой е той? — попита Маделин, взирайки се в картините.

— Името му е Ерих Радек — отговори Габриел. — Ръководил е тайната нацистка програма, наречена „Акция 1005“. Целта й е била да се скрият всички доказателства, че холокостът е съществувал.

— Защо го е нарисувала майка ви?

— Той едва не я е застрелял по време на Похода на смъртта от Аушвиц през януари 1945 г.

Маделин вдигна въпросително вежди.

— Не беше ли Радек онзи, който преди няколко години бе заловен във Виена и доведен в Израел, за да бъде съден?

— Трябва да отбележа — вметна Алон, — че Ерих Радек дойде доброволно в Израел.

— Да — каза Маделин, не съвсем убедена. — И аз бях отвлечена от френски престъпници от Марсилия.

На следващия ден отидоха в Ейлат. Службата бе наела голяма частна вила недалеч от йорданската граница. Маделин прекарваше дните си, като лежеше до басейна, четеше и препрочиташе набор от класически английски романи. Габриел си даде сметка, че тя се готви да се върне в страната, която не беше нейна родина. „Тя е никой — помисли си той. — Не е съвсем реален човек.“ И не за първи път се запита дали нямаше да е по-добре за нея да живее в Израел, отколкото в Обединеното кралство. Това бе въпросът, който й постави последната вечер от престоя им на юг. Те бяха седнали на върха на едно скалисто възвишение в пустинята Негев и гледаха как слънцето бавно потъва в Синайската пустош.

— Това звучи примамливо — каза Маделин.

— Но?

— Тук не е моят дом — отговори тя. — Ще бъде като в Русия. Тук ще бъда чужденка.

— Ще ви бъде трудно, Маделин. Много по-трудно, отколкото си мислите. Британците ще ви прекарат през иглени уши, докато се уверят във вашата лоялност. И след това ще ви заключат някъде, където руснаците да не могат да ви намерят. Вие никога няма да можете да се върнете към стария си живот. Никога — повтори той. — Това ще бъде непоносимо.

— Знам — каза тя сдържано.

„Всъщност не знае — помисли си Алон, — но може би така е по-добре.“ Слънцето висеше точно над хоризонта. Внезапно въздухът в пустинята стана толкова студен, че я накара да потръпне.

— Да се връщаме ли? — попита той.

— Не още — отвърна Маделин.

Габриел свали сакото си и я наметна.

— Ще ви споделя нещо, което може би не трябва да ви казвам — рече той. — Скоро ще стана началник на израелското разузнаване.

— Поздравления.

— Вероятно съболезнованията са по-уместни — отвърна Алон. — Но това означава, че ще имам властта да се грижа за вас. Ще ви предоставя приятно място за живеене. Ще ви дам семейство. То е малко нестандартно — добави припряно, — но е единственото семейство, което имам. Ще ви дам отечество. Дом. Това е, което правим в Израел. Ние даваме дом на хората.

— Аз вече имам дом.

Тя не каза нищо повече. Слънцето се скри зад хоризонта. След това Маделин се изгуби в мрака.

— Останете — каза Габриел. — Останете тук с нас.

— Не мога да остана — заяви тя. — Аз съм Маделин. Аз съм англичанка.

* * *

На следващата вечер бе галаоткриването на изложбата „Колони от Храма на Соломон“ в Израелския национален музей в Йерусалим. Присъстваха президентът и министър-председателят, членовете на кабинета, повечето депутати от Кнесета, както и много видни писатели, художници, артисти и певци. Киара бе сред тези, които държаха слово по време на церемонията, провела се в новопостроената изложбена зала. Тя не спомена факта, че нейният съпруг — легендарният израелски разузнавач Габриел Алон, бе открил колоните, нито че красивата тъмнокоса жена, която стоеше до него, е всъщност мъртвата млада англичанка Маделин Харт. Те останаха на коктейла само няколко минути, после прекосиха с колата Йерусалим, за да стигнат до един тих ресторант, разположен в стария кампус на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“. След това, докато вървяха по улица „Бен Йехуда“, Габриел отново попита Маделин дали иска да остане в Израел, но нейният отговор беше същият. Тя прекара последната си нощ в Израел в свободната спалня в апартамента на Алон на улица „Наркис“ — стаята, предвидена за детска. На следващата сутрин те отидоха по тъмно на летище „Бен Гурион“ и се качиха на самолета за Лондон.