Даниъл Силва
Английското момиче (30)

30.
Тиберия, Израел

Тази вечер бе шабат. Шамрон ги покани на вечеря в дома си в Тиберия. Това не беше истинска покана, защото на поканите може учтиво да се откаже. Това беше заповед, гравирана на камък, ненарушима. Габриел използва сутринта да се погрижи картината да бъде изпратена на Джулиан Ишърууд в Лондон. След това прекоси Йерусалим, за да вземе Киара от Израелския национален музей. Докато преминаваха с пълна скорост през Баб ал Уад — стъпаловидното дефиле, което свързваше Йерусалим с крайбрежната равнина, палестински бойци от Ивицата Газа откриха преграден огън с ракети, които падаха далеч на север, чак в Ашдод. Атаката нанесе само леки щети, но затрудни трафика в тази тясна част на страната, през която хиляди пътници се бяха устремили към домовете си за шабат. „Това може да се случи само в Израел“ — помисли си Габриел, докато чакаше цял час колоната от коли да се раздвижи. Хубаво беше да си е пак у дома.

Когато най-сетне стигнаха до крайбрежната равнина, те се отправиха на север към Галилея, след това на изток през поредица от арабски градове и села, и наближиха Тиберия. Меденожълтата вила на Шамрон се издигаше на няколко километра извън града върху скална тераса, надвиснала над Генисаретското езеро. За да стигнат до нея, трябваше да се изкачат по път, който се виеше по стръмен склон. Когато Габриел и Киара влязоха, ги посрещна Геула. Ари стоеше пред телевизора с притиснат до ухото телефон. Очилата му с грозни метални рамки бяха вдигнати на челото му и той стискаше основата на носа си с палеца и показалеца си. „Ако някога му издигнат статуя — помисли си Алон, — тя ще го изобразява в тази поза.“

— С кого говори? — попита той Геула.

— С кого мислиш?

— С министър-председателя?

Геула кимна утвърдително.

— Ари смята, че трябва да отвърнем на удара. Премиерът не е толкова сигурен.

Габриел й подаде бутилка вино — червено, бургундски стил, от Юдейските възвишения, и я целуна по бузата. Кожата й бе гладка като кадифе и ухаеше на люляк.

— Кажи му да остави телефона, Габриел. Теб ще послуша.

— Предпочитам да ме уцели директно някоя от онези палестински ракети.

Геула се усмихна и ги поведе към кухнята. Върху плотовете бяха наредени вкусни на вид блюда — тя трябва да бе готвила цял ден. Алон опита да си вземе резенче от прочутите й пържени патладжани с марокански подправки, но Геула плесна шеговито ръката му.

— Колко души смяташ да нахраниш? — попита той.

— Йонатан и семейството му трябваше да дойдат, но той не може да се измъкне заради атаката.

Йонатан беше по-голямото дете на Шамрон. Той беше генерал от израелската армия и се носеха слухове, че е на път да стане следващият началник на Генералния щаб.

— Ще ядем след няколко минути — каза Геула. — Иди да поседиш малко с него. Ужасно му липсваше, докато те нямаше.

— Отсъствах само две седмици.

— На този етап от живота му две седмици са много време.

Габриел отвори виното, наля две чаши и ги занесе в съседната стая. Ари вече не говореше по телефона, но все още се взираше в екрана на телевизора.

— Те току-що откриха нов преграден огън — каза той. — Ракетите трябва да започнат да се приземяват след няколко секунди.

— Ще има ли ответна реакция?

— Засега не. Но ако продължава така, няма да имаме друг избор, освен да действаме. Въпросът е какво ще направи Египет сега, когато е управляван от „Мюсюлманско братство“? Ще стои ли безучастно, докато ние атакуваме „Хамас“, който в крайна сметка е крило на „Мюсюлманско братство“? Ще издържи ли мирният договор от Кемп Дейвид?

— Какво казва Узи?

— В момента Службата не може да предскаже със сигурност как ще реагира египетският лидер, ако влезем в Газа. Именно затова министър-председателят е склонен, поне засега, да не прави нищо, докато ракетите се сипят по неговия народ.

Габриел погледна екрана — ракетите бяха започнали да падат. После изключи телевизора и изведе Шамрон на терасата. Тук беше по-топло, отколкото в Йерусалим, и лекият вятър от Голанските възвишения къдреше сребристата повърхност на езерото. Ари седна край парапета на стол от ковано желязо и веднага запали една от зловонните си цигари. Алон му подаде чаша вино и седна до него.

— Преди не ми беше приятно — каза Шамрон, след като отпи от виното, — но като остарях, започна да ми харесва. Предполагам, че ми напомня за всички неща, за които никога нямах време на младини: вино, деца, празници. — Замълча, после добави: — Живот.

— Все още имаш време, Ари.

— Спести ми баналностите — отвърна Шамрон. — Сега времето е моят враг, синко.

— Тогава защо губиш и минута от него, за да се месиш в политиката?

— Има разлика между политика и сигурност.

— Сигурността е просто продължение на политиката, Ари.

— А ако ти трябваше да съветваш министър-председателя какво да прави по въпроса за ракетите?

— Това е задължение на Узи, не мое.

Шамрон изостави темата за момента.

— Следя новините от Лондон с голям интерес — каза той. — Изглежда, твоят приятел Джонатан Ланкастър е на път да постигне победа.

— Той е може би политикът с най-голям късмет на планетата.

— Късметът е много важно нещо в живота. Мен не ме е спохождал много. Нито пък теб.

Габриел запази мълчание.

— Излишно е да казвам — продължи Шамрон, — че искрено се надяваме да се запазят настоящите предизборни тенденции и Ланкастър да спечели. Ако това стане, сме уверени, че той ще бъде най проционисткият британски политик след Артър Балфур.

— Ти си безскрупулен негодник.

— Някой трябва да бъде такъв. — За момент Ари се вгледа сериозно в лицето му. — Съжалявам, че изобщо ти позволих да се забъркаш в този случай.

— Ти получи точно каквото искаше — отвърна Габриел. — Ланкастър спокойно би могъл да бъде на заплата в Службата. Той е най-лошото нещо, което един лидер може да бъде. Той е компрометиран.

— Това са негови дела, не наши.

— Вярно е — отвърна Габриел, — но Маделин Харт бе тази, която плати цената.

— Трябва да направиш всичко възможно да я забравиш.

— Боя се, че казах нещо на похитителите, което прави това невъзможно.

— Заплаши, че ще ги убиеш, ако тя пострада?

Алон кимна утвърдително.

— Смъртните заплахи са като клетвите за вечна любов, прошепнати в разгара на страстта — лесно се дават и бързо се забравят.

— Не и когато са дадени от мен.

Шамрон замислено загаси цигарата си.

— Изненадваш ме, синко. Но не и Узи. Той предвиди, че ще искаш да ги преследваш, и вече категорично се обяви против това.

— Значи, ще го направя без неговата подкрепа.

— Това означава, че ще действаш, разчитайки само на себе си, без никаква помощ и защита от Службата.

Габриел не каза нищо.

— А ако аз ти забраня да отидеш? Ще ми се подчиниш ли?

— Да, абба^[1].

— Наистина ли? — попита изненадано Ари.

Габриел кимна утвърдително.

— А ако ти позволя да намериш тези хора и да им въздадеш възмездието, което заслужават? Какво ще получа в замяна?

— Всичко ли трябва да се договаря с теб?

— Да.

— Какво искаш?

— Знаеш какво искам. — Шамрон замълча, после добави: — И премиерът иска същото.

Ари отпи още вино и си запали нова цигара.

— Живеем в знаменателно и неспокойно време и предизвикателствата ще стават още по-сериозни. Решенията, които ще вземем през следващите месеци и години, ще определят дали начинанието ще успее, или ще се провали. Как може да пропуснеш възможността да формираш историята?

— Аз вече съм допринесъл за формирането й, Ари. И то много пъти.

— Тогава сложи пистолета си на рафта и използвай мозъка си да разгромиш враговете ни. Открадни тайните им. Вербувай като наши агенти техните шпиони и генерали. Заблуждавай ги и ги обърквай. Трябва да воюваш чрез измама, синко.

Алон потъна в мълчание. С падането на нощта небето над Голанските възвишения стана мастиленочерно и езерото сега бе почти невидимо. Шамрон обичаше тази гледка, защото тя му позволяваше да следи зорко далечните си врагове. Габриел я обичаше, защото я бе гледал, докато рецитираше брачните си обети към Киара. Сега бе на път да даде друг вид обет, който щеше да направи Стареца много щастлив.

— Няма да участвам в някакъв дворцов преврат — заяви той най-сетне. — През годините с Узи имахме някои разногласия, но станахме приятели.

Ари знаеше, че е по-добре да не казва нищо. Той притежаваше дарбата да мълчи като следовател.

— Ако премиерът реши да не назначава Узи за втори мандат — продължи Габриел, — ще обмисля предложението да стана следващият началник на Службата.

— Имам нужда от по-добър залог от това.

— Това е най-добрият, който ще получиш.

— Преговорите с похитителите са изострили нервите ти.

— Да, така е.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Още не съм решил.

— Откъде ще намериш пари?

— Намерих няколко хиляди евро, които се търкаляха в една яхта в Марсилия.

— На кого принадлежеше яхтата?

— На контрабандист на име Марсел Лакроа.

— Къде е той сега?

Габриел му каза.

— Клетият.

— Ще има и още.

— Само гледай ти да не си един от тях. Имам планове за теб.

— Казах, че ще го обмисля, Ари. На нищо не съм се съгласявал.

— Знам — отвърна Шамрон. — Но също така знам, че ти никога няма да ме измамиш, за да получиш нещо, което искаш. Ти не си като мен. Ти имаш съвест.

— Ти също, Ари. Затова не можеш да спиш нощем.

— Нещо ми подсказва, че ще спя добре тази вечер.

— Не се увличай — каза Габриел. — Тепърва ще трябва да говоря с Киара за всичко това.

Шамрон се усмихна.

— Кое е толкова смешно? — попита Алон.

— Според теб чия беше идеята?

— Ти си безскрупулен негодник.

— Някой трябва да бъде такъв.

* * *

Но откъде да започне търсенето на убийците на Маделин? Най-логичното място бе сред марсилските престъпни организации. Можеше да открие сътрудници на Марсел Лакроа и Рене Бросар, да ги следи, да ги подкупи, да ги разпита, да ги нарани, ако е необходимо, докато научи самоличността на мъжа, който се представяше като Пол. Мъжът, който бе завел Маделин на обяд в „Ле Палмие“ в деня на нейното изчезване. Мъжът, който говореше френски, сякаш го е научил от магнетофонен запис. Но в този план имаше един проблем. Ако отидеше в Марсилия, сигурно пътищата му щяха да се пресекат с френската полиция. Освен това, помисли си той, мъжът, известен като Пол, вероятно отдавна бе напуснал града. Ето защо Габриел реши да започне търсенето си не от извършителите на престъплението, а от двете жертви. Някой е знаел за романтичната връзка между Джонатан Ланкастър и Маделин Харт. И този някой бе предал тази информация на мъжа, известен като Пол. „Намери този човек — разсъждаваше Алон — и той ще намери Пол.“

Сега обаче Габриел имаше нужда да намери първо някой друг. Някой, който е следил издигането на Ланкастър във властта. Някой, който познаваше динамиката в отношенията на британския премиер и Джеръми Фалън. Някой, който знаеше всички тайни и интриги от миналото. Той откри тази личност на следващата сутрин, докато четеше отразяването на предизборната кампания във Великобритания. Начинанието щеше да бъде сложно, дори опасно. Но ако осигуреше информация, която да го отведе до убийците на Маделин, щеше да си струва риска.

Алон прекара остатъка от сутринта да подготвя подробно досие. След това сложи в една пътна чанта два ката дрехи и необходимото за две промени на самоличността. Същата вечер излетя от летище „Бен Гурион“ за Париж и по обяд на следващия ден отново се озова на остров Корсика. Необходимо му бе още едно нещо, преди да започне търсенето си. Имаше нужда от съучастник. Някой изключително способен, напълно безмилостен и без капка съвест.

Нуждаеше се от Кристофър Келър.