Даниъл Силва
Английското момиче (61)

61.
Корсика

Но кой беше източникът на съкрушителната снимка, която бе свалила от поста Джеръми Фалън и го бе подтикнала да скочи от парапета на Уестминстърския мост? Това беше въпрос, който щеше да занимава британските политически кръгове през следващите месеци, но на очарователния остров, където се бе зародил скандалът, само няколко познавачи с вид на северняци се замислиха над него. От време на време някоя двойка се снимаше в „Ле Палмие“, позирайки като Маделин Харт и Павел Жиров в следобеда на техния съдбовен обяд, но повечето жители на острова направиха всичко възможно да забравят малката роля, която той бе изиграл за смъртта на един високопоставен британски държавен служител. Когато хванаха зимните студове, корсиканците инстинктивно се върнаха към старите си навици. Горяха от макията, за да се топлят. Заканваха се с пръст на чужденците, за да се предпазят от уроки. А в изолираната долина, намираща се близо до югозападното крайбрежие, се обръщаха за помощ към дон Антон Орсати, когато не можеха да се обърнат към никого другиго.

В един бурен следобед в средата на февруари, докато седеше зад дъбовото бюро в големия си кабинет, той получи необичайно обаждане. Мъжът в другия край на линията не искаше някой да бъде елиминиран — което не бе изненадващо, помисли си донът, защото човекът бе повече от способен сам да се погрижи за елиминирането. Вместо това, той търсеше вила, където да прекара няколко седмици насаме със съпругата си. Тя трябваше да бъде на място, където никой нямаше да го познае и където нямаше да има нужда от бодигардове. Донът разполагаше точно с такава вила. Обаче имаше един проблем. До нея водеше само един път и той минаваше край трите древни маслинови дървета, където лагеруваше ужасният козел на дон Казабианка.

— Има ли някакъв начин той да претърпи трагичен инцидент, преди да пристигнем? — попита мъжът по телефона.

— Съжалявам — отговори дон Орсати. — Но тук, в Корсика, някои неща никога не се променят.

* * *

Те пристигнаха на острова три дни по-късно, след като летяха от Тел Авив до Париж и после от Париж до Аячо. Дон Орсати бе оставил кола на летището — лъскаво сиво „Пежо“ седан, което Габриел подкара с корсиканска страст на юг покрай брега, а след това се насочи към вътрешността, минавайки през обраслите с макия долини. Когато стигнаха до трите древни маслинови дървета, козелът стана заплашително от мястото си за почивка и препречи пътя им. Обаче той бързо отстъпи, след като Киара прошепна няколко успокояващи думи на съдраното му ухо.

— Какво му каза? — попита Габриел, когато отново потеглиха.

— Казах му, че съжаляваш, че си бил зъл към него.

— Но аз не съжалявам. Той се държа агресивно.

— Той е козел, скъпи.

— Той е терорист.

— Как ще ръководиш Службата, ако не можеш да се разбереш с един козел?

— Добър въпрос — каза той мрачно.

Вилата бе на около километър и половина отвъд редута на козела. Тя беше малка и семпло обзаведена, с подове от светъл пясъчник и гранитна тераса. Един черен бор хвърляше сянка на терасата предобед, но в следобедните часове слънцето припичаше здраво. Дните бяха студени и приятни, а през нощта вятърът свистеше в боровете. Те пиеха червено корсиканско вино край огъня и наблюдаваха люлеещите се дървета. Дървата от макията горяха със синьо-зелен пламък и излъчваха аромат на розмарин и мащерка. Скоро Габриел и Киара започнаха да ухаят на същото.

Те нямаха други планове, освен да не правят нищо. Спяха до късно. Пиеха сутрешното си кафе на селския площад. Ядяха риба за обяд на брега на морето. В следобедните часове, ако беше топло, се припичаха на слънце на терасата, а ако беше студено, се оттегляха в семплата си спалня и правеха любов, докато заспяха от изтощение. Шамрон изпращаше множество жаловити съобщения, които Габриел щастливо игнорираше. След година всеки негов ден щеше да бъде погълнат от работата да защитава Израел от онези, които искаха да го унищожат. Засега обаче имаше само Киара, студеното слънце, морето и опияняващия аромат на бор и на макията.

През първите няколко дни те избягваха вестниците, интернет и телевизията. Но постепенно Алон се свърза отново със света на проблемите, който скоро щеше да бъде и негов. Ръководителят на МААЕ — Международната агенция за атомна енергия към ООН, прогнозираше, че до една година Иран ще стане ядрена сила. На следващия ден имаше съобщение, че режимът в Сирия е предал химически оръжия на „Хизбула“. На по-следващия ден бе засечен разговор на членове на „Мюсюлманско братство“, което сега управляваше Египет, за нова война с Израел. Всъщност единствената добра новина, на която Габриел попадна, идваше от Лондон, където Джонатан Ланкастър, след като бе оцелял от „Аферата Даунинг стрийт“, бе назначил Греъм Сиймор за следващия началник на МИ6. Алон му позвъни същата вечер, за да го поздрави. Обаче най-вече бе любопитен за съдбата на Маделин.

— Справя се по-добре, отколкото очаквах — каза Сиймор.

— Къде е тя?

— Изглежда, че един приятел й е предложил вила на брега на морето.

— Наистина ли?

— Това е малко необичайно — призна Сиймор, — но решихме, че мястото е добро колкото всяко друго.

— Просто не й обръщай гръб, Греъм. СВР имат много дълга ръка.

* * *

Точно заради тази дълга ръка Габриел и Киара гледаха да не привличат внимание на острова. Те рядко напускаха вилата, след като се стъмни, и всяка нощ той излизаше по няколко пъти на терасата, за да се ослушва за движение в долината. Беше изминала седмица от техния престой, когато чу познатото тракане на рено хечбек, а миг по-късно видя за първи път да свети във вилата на Келър. Алон изчака до следващия следобед, преди да се отбие там без предупреждение. Кристофър бе облечен със свободно падащи бели панталони и бял пуловер. Той отвори бутилка „Сансер“ и двамата го изпиха отвън на слънце. Сансер в следобедните часове и червено корсиканско вино вечерта — Габриел си помисли, че би могъл да свикне с това. Но сега нямаше връщане назад. Беше необходим на народа си. Имаше среща с историята.

— Пейзажът на Сезан се нуждае от малко работа по него — заяви безцеремонно Алон. — Защо не ме оставиш да го почистя, докато съм тук?

— Харесва ми такъв, какъвто е. Освен това — добави Келър, — ти дойде тук да си починеш.

— Ти нямаш ли нужда?

— От какво?

— От почивка — отвърна Габриел.

Келър не каза нищо.

— Къде беше, Кристофър?

— Имах служебно пътуване.

— Във връзка със зехтина или с кръв?

Когато Келър повдигна вежда, за да покаже, че е второто, Алон поклати укорително глава.

— Парите не идват от пеенето — каза тихо Кристофър.

— Има и други начини за печелене на пари, нали знаеш.

— Не и когато се казваш Кристофър Келър и се предполага, че си мъртъв.

Габриел отпи от виното си.

— Аз не те включих в екипа, защото имах нужда от твоята помощ — каза той след малко. — Исках да ти покажа, че в живота има нещо повече от убиването на хора за пари.

— Искаше да ме реставрираш ли? Това ли искаш да ми кажеш?

— Това ми е природен инстинкт.

— Някои неща са непоправими. — Келър замълча, после добави: — Окончателно повредени.

— Колко души си убил?

— Не знам — отвърна рязко Кристофър. — А ти?

— В моя случай нещата са различни. Аз съм войник. Таен, но въпреки това войник. — Той се вгледа сериозно в Келър. — И ти можеш да бъдеш такъв.

— Да не би да ми предлагаш работа?

— Ще трябва да станеш израелски гражданин и да научиш иврит, за да работиш за Службата.

— Винаги съм се чувствал малко евреин.

— Да — каза Габриел, — преди време спомена това.

Келър се усмихна и между тях се възцари тишина. Задуха следобедният вятър.

— Има и друга възможност, Кристофър.

— Каква е тя?

— Случайно да си обърнал внимание кой е току-що назначеният нов генерален директор на МИ6?

Келър не отговори.

— Ще говоря с Греъм за теб. Той може да ти даде нова самоличност. Нов живот.

Кристофър вдигна чашата си към долината.

— Аз си имам живот. Всъщност много хубав живот.

— Ти си наемен убиец. Ти си престъпник.

— Аз съм почетен бандит. Има разлика.

— Както кажеш. — Алон си доля един пръст вино в чашата.

— Затова ли дойде в Корсика? За да ме убедиш да се върна у дома?

— Предполагам, че да.

— Ако ти позволя да реставрираш Сезан, ще обещаеш ли да ме оставиш на мира?

— Не — отвърна Габриел.

— Тогава може би трябва да се насладим на тишината.