Даниъл Силва
Английското момиче (7)

7.
Корсика

Корсиканците казват, че когато наближават с лодка острова си, мирисът на неговата уникална храстовидна растителност достига до тях дълго преди да зърнат скалистото му крайбрежие да се подава над морето. Габриел нямаше подобно изживяване относно Корсика, защото пътува до острова със самолет, пристигайки с първия сутрешен полет от летище Орли. Чак когато седна зад волана на взетото под наем пежо и пое на юг от летище Аячо, за първи път долови аромата на прещип, дива роза, лавдан^[1] и розмарин, който се носеше от хълмовете. Корсиканците ги наричаха макия^[2]. Те ги използваха в готварството, отопляваха домовете си с тях и се криеха в тях по време на война и вендета. Според една корсиканска легенда преследван човек можеше да се скрие в макията и ако пожелаеше, да остане незабелязан там завинаги. Габриел познаваше точно такъв човек. Ето защо носеше червената коралова длан, окачена на тънка кожена връвчица на шията си.

След половинчасово шофиране Алон напусна крайбрежния път и се отправи към вътрешността. Ароматът на макията стана по-силен, а стените, ограждащи накацалите по хълмовете градчета — по-здрави. Също като древната земя на Израел, Корсика бе завладявана много пъти — всъщност след падането на Римската империя вандалите плячкосали острова толкова безмилостно, че повечето от жителите му напуснали панически крайбрежието и потърсили убежище в планините. Дори и сега страхът от външните хора си оставаше все така силен. В едно изолирано село старица насочи към Габриел вирнат показалец и кутре в така наречения „рогат знак“, за да се предпази от окю, уроки.

Отвъд селото пътят представляваше малко по-широка пътека, от двете страни на която се издигаха стени от гъсти храсти. След километър и половина той стигна до входа на частен имот. Портата бе отворена, но пред нея бе спрян високопроходим автомобил, в който седяха двама охранители. Габриел изключи двигателя, сложи ръце върху горния край на волана и зачака мъжете да се приближат. Най-накрая единият слезе от джипа и тръгна бавно към него. В едната си ръка държеше пистолет, а другата бе пъхнал под колана на панталона си. Само с повдигане на дебелите си вежди той попита за целта на посещението на Алон.

— Искам да се видя с вашия дон — каза на френски Габриел.

— Донът е много зает човек — отвърна на корсикански диалект охранителят.

Алон свали амулета от врата си и му го подаде. Корсиканецът се усмихна.

— Ще видя какво мога да направя.

* * *

На остров Корсика никога не бе нужно много, за да се предизвика кръвна вражда. Една обида. Едно обвинение в измама на пазара. Развалянето на годеж. Бременността на неомъжена жена. След първоначалната искра неизбежно настъпваха размирици. Нечий вол биваше убит, ценно маслиново дърво биваше отсечено, нечия къща биваше опожарена. После започваха убийствата. И това продължаваше понякога трийсет и повече години, докато засегнатите страни не уредяха разногласията си или не се откажеха от борбата поради изтощение.

Повечето корсикански мъже изгаряха от желание да убиват собственоръчно. Но имаше и такива, които се нуждаеха от други хора да свършат мръсната работа вместо тях: богаташи, които бяха прекалено гнусливи, за да си цапат ръцете, които не искаха да рискуват да бъдат арестувани или осъдени на изгнание; жени, които не можеха сами да извършат убийството или нямаха роднини от мъжки пол, които да го направят от тяхно име. Хора като тях разчитаха на професионални убийци, известни като тадунагиу. Обикновено те се обръщаха към клана Орсати.

Орсати притежаваха прекрасна земя с много маслинови дървета и техният зехтин се считаше за най-вкусния в цяла Корсика. Но те се занимаваха с нещо повече от производството на зехтин. Никой не знаеше колко корсиканци са загинали през вековете от ръцете на убийците им, най-малко самите Орсати, но според местните предания бяха хиляди. Броят им можеше да бъде и по-голям, ако не съществуваше щателното проучване, извършвано от клана. Орсати действаха по строго определен кодекс. Те отказваха да извършат убийство, докато не се уверят, че страната, обърнала се към тях, наистина е била ощетена и се изисква кръвно отмъщение.

Това обаче се бе променило при дон Антон Орсати. По времето, когато той пое управлението на фамилията, френските власти бяха успели да изкоренят семейните вражди и вендетата навсякъде, освен в най-изолираните кътчета на острова, оставяйки малцина корсиканци, които да се нуждаят от услугите на неговите тадунагиу. При силния спад на местното търсене Орсати нямаше друг избор, освен да потърси възможности другаде, а именно отвъд морето, в континентална Европа. Сега той приемаше почти всяко предложение за работа, което пристигаше на бюрото му, без значение колко отвратителна бе тя, и убийците му бяха считани за най-надеждните професионалисти на континента. В действителност Габриел бе единият от двамата души, останали живи при сключен договор с фамилията Орсати.

Макар че Антон Орсати произхождаше от знатно корсиканско семейство, на външен вид той не се отличаваше от селяните, които пазеха входа на имението му. Като влезе в големия кабинет на дона, Габриел го завари да седи зад бюрото си, облечен с искрящо бяла риза и широки светли памучни панталони, а на краката си носеше чифт прашни сандали, които имаха вид на купени от някой местен пазар. Той бе забил поглед в някаква старомодна счетоводна книга, а грубоватото му лице бе намръщено. Габриел можеше само да се чуди за източника на недоволството на дона. Много отдавна Орсати бе слял двете си дейности в едно общо предприятие. Днешните му наемни убийци бяха всичките служители на „Орсати Олив Ойл Къмпани“ и убийствата, които извършваха, се осчетоводяваха като поръчки за стока.

Като се изправи, донът протегна решително ръка към Габриел без следа от страх.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, мосю Алон — каза той на френски. — Честно казано, отдавна очаквах да ви видя. Имате репутация на човек, който наказва сурово враговете си.

— Моите врагове бяха швейцарските банкери, които ви бяха наели да ме убиете, дон Орсати. Освен това — добави Габриел, — вместо да ми пусне куршум в главата, вашият убиец ми даде това.

Той кимна към талисмана, който лежеше до счетоводната книга на бюрото на Орсати. Донът се намръщи. После вдигна амулета за кожената връвчица, оставяйки червената коралова длан да се полюшва напред-назад като махалото на часовник.

— Постъпил е безразсъдно — каза най-сетне Орсати.

— Като ми е дал талисмана или като ме е оставил жив?

Донът се усмихна неопределено.

— В Корсика имаме една стара поговорка: I solda un vènini micca cantendu — „Парите не идват от пеене“. Те се печелят с работа. А тук работата означава да се изпълняват договорите дори когато те се отнасят за премахването на прочути цигулари и израелски разузнавачи.

— Значи, сте върнали парите на хората, които са ви наели?

— Те бяха швейцарски банкери. Парите бяха последното нещо, което им бе необходимо. — Орсати затвори счетоводната книга и положи талисмана върху корицата. — Както вероятно сте очаквали, аз ви държах под око през годините. Вие бяхте много зает, след като пътищата ни се пресякоха. Всъщност някои от най-добрите ви операции бяха извършени на моя територия.

— Това е първото ми посещение в Корсика — възрази Габриел.

— Имам предвид Южна Франция — уточни донът. — Вие убихте саудитския терорист Зизи ал Бакари на старото пристанище на Кан. А преди няколко години се случи онзи дребен инцидент с Иван Харков в Сен Тропе.

— Доколкото знам, Иван бе убит от други руснаци — каза уклончиво Габриел.

— Вие го застреляхте, Алон. Убихте го, защото бе отвлякъл съпругата ви.

Габриел остана мълчалив. Корсиканецът отново се усмихна, този път с увереността на човек, който знае, че е прав.

— Макията няма очи — каза той, — но вижда всичко.

— Точно затова съм тук.

— И аз така предположих. В крайна сметка човек като вас със сигурност няма нужда от професионален убиец. Вие и сам се справяте много добре.

Габриел извади пачка пари от джоба на сакото си и я сложи до талисмана върху счетоводната книга на смъртта на Орсати. Донът не й обърна внимание.

— С какво мога да ви помогна, мосю Алон?

— Имам нужда от информация.

— Относно какво?

Без да каже дума, Габриел постави до парите снимката на Маделин Харт.

— За младата англичанка?

— Не изглеждате изненадан, дон Орсати.

Корсиканецът не каза нищо.

— Знаете ли къде е тя?

— Не — отговори донът. — Но имам представа кой я е отвлякъл.

Алон вдигна пред него снимката на мъжа от „Ле Палмие“. Орсати кимна веднъж.

— Кой е той? — попита Габриел.

— Не знам. Срещнах се с него само веднъж.

— Къде?

— В този кабинет, седмица преди да изчезне англичанката. Той седеше на същия стол, където седите сега — добави Орсати, — но имаше повече пари от вас, мосю Алон. Много повече.