Даниъл Силва
Английското момиче (27)

27.
Гран Фор Филип, Франция

Когато влезе в стаята си в „Отел дьо ла Мер“, Габриел завари Келър да седи, подпрян на таблата на леглото, със запалена цигара между пръстите и вперени в телевизора очи. Даваха повторение на мача между „Фулъм“ и „Арсенал“ от Английската висша лига. Звукът беше изключен.

— Удобно ли се чувстваш? — попита Алон.

— Видях те да паркираш. — Кристофър насочи дистанционното към екрана и изключи телевизора. — Е?

— Тя е жива.

— Колко е зле?

— Много.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме телефонът да звънне.

Келър включи пак телевизора и запали нова цигара.

* * *

Този път присъщото за Габриел търпение го изостави. Той се опита да се разсее с футболния мач, но гледката как големи мъже с къси панталони гонят топка из някакво игрище, му се стори обидна. Накрая си направи още една убийствена чаша с двойна доза нескафе и я изпи на поста си пред прозореца. Течението в устието на реката бе променило посоката си — сега водата течеше към сушата, вместо към морето. Той погледна часовника си. Нищо не беше се променило, откакто бе проверил за последен път: беше 3:22 ч. след полунощ. „Доказан факт е — помисли си Габриел, — че никога не се е случвало нищо добро в три и двайсет и две сутринта.“

— Те няма да се обадят — каза той повече на себе си, отколкото на Келър.

— Разбира се, че ще се обадят.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото стигнаха твърде далеч. И запомни едно нещо — добави той. — В този момент те искат да се отърват от Маделин толкова силно, колкото ти искаш да я върнеш.

— Точно от това ме е страх.

Кристофър го погледна сериозно.

— Кога си спал за последен път?

— През септември.

— Има ли шанс да ми позволиш аз да доставя парите?

— Никакъв.

— Бях длъжен да попитам.

— Оценявам жеста.

Келър погледна намръщено към телевизора. Очевидно някой беше вкарал гол, защото мъжете в шорти скачаха нагоре-надолу като деца на детска площадка. Но не и Алон; той се взираше във водите на речното устие и си мислеше за Маделин, която дереше с нокти опакото на ръката си. Ето защо, когато телефонът най-сетне иззвъня в 3:48 часа, звънът го стресна като писък на ужасена жена. Гласът заговори — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи. След няколко секунди той погледна Кристофър и кимна веднъж.

Време беше.

* * *

Дежурният през нощта администратор не се виждаше никъде. Габриел остави ключовете от двете стаи в една преградка на таблото зад бюрото и издърпа двата куфара на мократа улица. Двигателят на пасата още не бе изстинал от последното пътуване. Той натовари куфарите в багажника и седна зад волана. Телефонът иззвъня още докато затваряше вратата. Алон веднага го включи на високоговорител — точно както бе инструктиран.

— Излезте на път А16 и карайте към Кале — каза гласът. — И каквото и да правите, не затваряйте. Ако връзката прекъсне, момичето умира.

— Ами ако изляза извън обхват?

— Недейте — отвърна гласът.

* * *

Беше магистрала с четири платна, с осветителни стълбове по протежение на разделителната ивица и равни като тепсия поля от двете страни. Габриел се придържаше към указаното ограничение на скоростта от деветдесет километра в час, въпреки че по пътя нямаше никакво движение на други превозни средства. Той караше с една ръка и държеше телефона в другата, като наблюдаваше внимателно скалата за силата на сигнала. През по-голямата част от пътя тя си запази петте чертички, но в продължение на няколко напрегнати секунди те намаляха до три.

— Къде сте? — попита най-сетне гласът.

— Наближавам изхода за Д219.

— Продължавайте да карате.

Той го направи. Беше повече от същото: ниви и светлини, слаб трафик, далекопроводи, които се отразиха на качеството на сигнала. Следващия път, когато заговори, гласът се чуваше на фона на статично пращене.

— Къде сте?

— Качих се на Д940.

— Продължавайте.

Далекопроводите останаха далеч назад, сигналът се изчисти.

— Къде сте?

— Приближавам пътен възел А216.

— Продължавайте.

Когато се появиха светлините на Кале, Габриел спря да очаква въпроси. Вместо това, предложи подробен коментар за местонахождението си — дори и само за да прекъсне монотонността на ритъма с питането и отговора на инструкциите. От другия край на линията го посрещна мълчание, докато не обяви, че наближава отбивката за Д243.

— Поемете по нея — каза гласът, макар че прозвуча повече като въпрос, отколкото като нареждане.

— Накъде?

Отговорът дойде след няколко секунди. Поискаха от него да се насочи на север, към морето.

* * *

Следващото градче бе Сангат — брулена от вятъра съвкупност от каменни къщи, които изглеждаха така, сякаш са били изтръгнати от английската провинция и стоварени във Франция. Оттам те го изпратиха още по на запад по крайбрежието на Ламанша, през селата Ескал, Висан и Тардинген. Имаше периоди от по няколко минути, когато нямаше никакви инструкции. Габриел не чуваше нищо в другия край на линията, но имаше чувството, че краят наближава. Той реши, че е време да форсира събитията.

— Колко остава? — попита.

— Вече наближавате.

— Къде е тя?

— Тя е невредима.

— Това продължи достатъчно дълго — каза рязко Алон. — Видяхте парите, знаете, че не ме следят. Да приключваме с това, така че тя да може да се върне у дома.

Първо имаше мълчание по линията. После гласът попита:

— Къде сте?

— Минавам през Одинген.

— Виждате ли вече кръстовището с кръгово движение?

— Момент — отвърна Габриел, като мина един завой на пътя. — Да, вече го виждам.

— Влезте в него, излезте през втория изход и карайте още петдесет метра.

— После какво?

— Спрете.

— Тя там ли ще бъде?

— Просто направете каквото ви казваме.

Алон се подчини на инструкциите. Поради липса на банкет край пътя нямаше друг избор, освен да се качи и да паркира на настлания с асфалт тротоар. Непосредствено пред него се издигаше някаква търговска сграда — дълга и ниска, с комини в двата края на червения керемиден покрив. От дясната му страна се ширеше житно поле, брулено от вятъра и дъжда. Отвъд него бе морето.

— Къде сте? — попита гласът.

— На петдесет метра след кръговото кръстовище.

— Много добре. Сега изключете двигателя и слушайте внимателно.

* * *

Очевидно инструкциите бяха предварително заредени в компютъра, защото последваха в неравномерен, но непрестанен поток. Габриел трябвало да отвори багажника на колата и да хвърли ключа в полето от дясната му страна. Маделин била на около три километра по-надолу по пътя, в багажника на тъмносин „Ситроен С4“. Ключът за ситроена бил залепен с магнит от вътрешната страна на калника на лявото предно колело. Той трябвало да държи телефона в ръката си, докато стигне до колата, като остане на линия, така че да могат да го чуват. И никаква полиция, никакво подкрепление, никакви капани.

— Този план не е добър — каза Алон.

— Имате петнайсет минути.

— Или какво?

— Губите си времето.

В ума му изникна картина. Маделин в килията си, дращеща се с нокти до кръв.

— Не мога повече да издържам това.

— Знам.

— Трябва да ме измъкнете оттук.

— Ще го направя.

Габриел слезе от колата и хвърли ключа толкова силно, че доколкото разбра, той цопна в морето. После засече времето на мобилния телефон и се втурна да бяга.

— Действаме ли? — попита гласът.

— Действаме — отвърна той.

— Побързайте — каза гласът. — Петнайсет минути… или момичето умира.