Даниъл Силва
Английското момиче (17)

17.
Париж

— Бях започнал да мисля, че никога няма да получа новини от теб.

— Изминаха само пет дни, Греъм.

— Пет дни може да ти се сторят цяла вечност, когато министър-председателят ти диша във врата.

Те вървяха по кея „Монтебело“ покрай сергиите на букинистите. Габриел бе облечен с дънки и кожено яке, а Сиймор — с дълго, шито по поръчка палто и обувки ръчна изработка, които изглеждаха така, сякаш не бяха докосвали друга повърхност, освен килима между неговия кабинет и този на генералния директор. Въпреки обстоятелствата, той изглеждаше в добро настроение. Греъм отдавна не беше ходил по улиците без телохранители — в Париж или някъде другаде.

— Имаш ли пряк контакт с него? — попита Алон.

— С Ланкастър ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Вече не — отвърна Сиймор. — Той поиска Джеръми Фалън да служи като посредник.

— Как общуваш с него?

— Лично и много предпазливо.

— Някой друг знае ли за твоето участие?

Греъм поклати отрицателно глава.

— Върша го изцяло в свободното си време — каза той уморено, — когато не се опитвам да държа под наблюдение двайсетте хиляди джихадисти, които наричат свой дом нашия благословен остров.

— Как се справяш?

— Моят генерален директор се съмнява, че продавам тайни на враговете ни, а жена ми е убедена, че имам любовна връзка. Иначе се справям доста добре.

Сиймор спря пред една от сергиите на букинистите и се престори, че разглежда книгите. Застанал зад гърба му, Алон огледа улицата за някакво доказателство, че ги наблюдават — някоя твърде изкуствена поза, лице, което вече е виждал твърде много пъти. Вятърът образуваше малки пенести вълнички по повърхността на реката. Като се обърна, видя, че Греъм държи пожълтял екземпляр на „Граф Монте Кристо“.

— Какво ще кажеш? — попита Сиймор.

— Това е класическа история за любов, измама и предателство — отвърна Габриел.

— Имах предвид дали сме наблюдавани.

— Изглежда, и двамата сме успели да се промъкнем в Париж, без да привлечем вниманието на нашите общи приятели от френските служби за сигурност.

Греъм върна книгата на Дюма на мястото й върху сергията. След това, когато отново тръгнаха, бръкна в горния вътрешен джоб на палтото си и извади един плик.

— Снощи са оставили това, залепено под седалката на една пейка в парка Хампстед Хийт — каза той, като подаде плика на Алон. — Два дни, или момичето умира.

— Все още ли няма искания?

— Не — отвърна Сиймор, — но са приложили нова снимка като доказателство, че е жива.

— Как ви съобщиха къде да я намерите?

— Позвънили са на мобилния телефон на Саймън Хюит, като са използвали електронен гласов генератор. Хюит е взел пакета по време на сутрешния си джогинг — първото и единствено сутрешно бягане, което някога е правил. Тази сутрин Джеръми Фалън ми го даде. Излишно е да казвам, че в момента атмосферата на Номер 10 е много напрегната.

— И е на път да стане по-лоша.

— Няма ли напредък? — попита Греъм.

— Всъщност — отвърна Габриел — мисля, че я намерих. Въпросът е какво ще правим сега?

* * *

Пресякоха моста Пти Пон и излязоха на площада пред катедралата „Нотър Дам“, докато Габриел тихо разказваше какво е открил досега. Че мъжът, с когото Маделин Харт бе обядвала следобеда на нейното изчезване, се е представил като Пол. Че Пол е наел марсилския контрабандист Марсел Лакроа да превози Маделин от Корсика до континента. Че за своите услуги Лакроа се е спазарил за допълнително заплащане от сто хиляди евро, които е трябвало да му бъдат доставени от мъж на име Рене Бросар във френския град Екс ан Прованс. Както и че след като не е успял да предаде парите, Бросар веднага е отишъл с кола в планината Люберон до една изолирана долина, в която има три вили.

— Мислиш, че крият Маделин в една от тези вили?

— Рене Бросар е известен марсилски престъпник. Освен ако не е решил да се заеме с производство на вино, има само една причина да бъде там.

Сиймор поклати глава.

— Френската полиция я издирва повече от месец — каза той след минута мълчание, — а ти успя да я намериш за пет дни.

— Аз съм по-добър от френската полиция.

— Затова дойдох при теб.

Точно пред тях няколко млади източноевропейци позираха за снимка с катедралата на заден план. Габриел предположи, че са хървати или словаци, но не бе съвсем сигурен — не можеше да различава славянските езици. Той побутна Греъм да вървят наляво и двамата поеха край туристическите кафенета, които се редяха по улица „Аркол“.

— Надявам се, че нямаш нищо против да ти задам няколко въпроса — каза Сиймор.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, Греъм.

— Направи ми това удоволствие.

— Щом настояваш.

— Как научи за Пол?

— Това не мога да ти кажа.

— Къде е Марсел Лакроа?

— Не питай.

— Кой наблюдава къщата?

— Един сътрудник.

— От Службата?

— Не точно.

— Е — каза Сиймор, — това беше много информиращо.

Габриел не каза нищо.

— Какво знаеш за Пол?

— Говори свободно френски с акцент, променя външността си съобразно своите потребности и както изглежда, обича да гледа филми.

— Какво искаш да кажеш?

Алон обясни, че Марсел Лакроа е виждал Пол по време на филмовия фестивал в Кан, макар че пропусна частта с тиксото, държането му във водата почти до удавяне и куршума, който Кристофър Келър — дезертирал командос от САС, когото британското правителство смяташе за мъртъв, бе забил в мозъка на Лакроа.

— Пол ми прилича на професионалист.

— Такъв е — каза Габриел.

— Сприятелил се е с Маделин, преди да я отвлече. Това ли е твоята теория?

— Очевидно е, че са се познавали по време на нейното изчезване — отвърна Алон. — Дали са били приятели, любовници или нещо друго, е тема, по която може да се разисква. Предполагам, че единственият начин да го узнаем със сигурност е да попитаме Маделин.

— От колко време наблюдавате къщата?

— По-малко от двайсет и четири часа.

— Колко време ще ви отнеме да установите дали тя е там?

— Никога не може да се знае със сигурност, Греъм.

— Колко време? — настоя Сиймор.

— Още двайсет и четири часа.

— Така ще остане само един ден до изтичането на крайния срок.

— Затова нямаш друг избор, освен да предадеш моята информация на французите.

Те завиха зад един ъгъл и влязоха в тиха странична уличка.

— И какво да им кажа, когато попитат как съм се сдобил с тази информация? — попита Греъм Сиймор.

— Кажи им, че ти е съобщило едно птиче. Измисли убедителна история за някакъв източник или за прихванати съобщения. Повярвай ми, Греъм, те няма да настояват да им кажеш за източника.

— И ако успеят да я спасят? После какво? — Сиймор побърза сам да отговори на въпроса си: — Те несъмнено ще открият, че тя е имала връзка с министър-председателя. А след това, понеже са французи, ще трият сол на главата на Ланкастър колкото се може по-публично.

— Може и да не го направят.

— Ланкастър никога няма да поеме този риск.

— Ти ме помоли да я намеря — каза Габриел — и аз вярвам, че съм я намерил.

— И сега те моля да я измъкнеш.

— Ако проникна там, ще умрат хора.

— Французите ще допуснат, че една банда марсилски престъпници е убила членове на друга банда. Това постоянно се случва там. — Сиймор замълча, после добави: — Особено когато ти се намираш в града.

Алон не обърна внимание на забележката.

— И ако успея да я измъкна? Какво да правя с нея?

— Доведи я във Великобритания и остави на нас да се тревожим за останалото.

— Ще имате нужда от някаква фиктивна история.

— Непрекъснато изчезват хора и отново се появяват.

— А ако видеозаписът някога стане публично достояние?

— Няма липсваща девойка, няма скандал.

— Тя ще има нужда от паспорт.

— Боя се, че не мога да ти помогна.

— Защо?

— Защото не мога да изработя фалшив паспорт с нейната снимка, без да вдигна тревога. Освен това — добави Греъм, — ти и твоята служба сте доста добри в правенето на фалшиви паспорти.

— Налага ни се да бъдем добри.

Известно време двамата вървяха мълчаливо по тихата улица. Габриел бе изчерпал възраженията и въпросите си. Можеше само да откаже, което не беше готов да направи.

— Тя може да не е в състояние да пътува — каза той най-накрая. — Всъщност може да мине известно време, преди да е готова за каквото и да е.

— Какво предлагаш?

— Ако тя наистина е в онази вила — започна Габриел — и ако успеем да я измъкнем, ще трябва да я отведем в една от нашите тайни френски квартири и да я изчистим. Ще заведа там екип, лекар, няколко мили момичета, за да я накарат да се чувства удобно.

— И когато бъде готова да пътува?

— Ще променим външния й вид, ще я снимаме и ще залепим снимката й на израелски паспорт. После ще я докараме отвъд Ламанша и оттам нататък тя ще бъде твой проблем.

Бяха стигнали до края на улицата. Тя ги бе отвела обратно до страничната стена на „Нотър Дам“. Сиймор пооправи шала си и се престори, че се възхищава на аркбутаните^[1].

— Ти така и не ми каза къде е тази вила — каза той равнодушно.

— Съвсем скоро ще разбереш.

— А Марсел Лакроа?

— Той е мъртъв — отвърна Габриел.

Сиймор се обърна и протегна ръка.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Разходи се до Гар дю Нор и се качи на следващия влак за Лондон.

— Но тя е на повече от километър и половина оттук.

— Ходенето ще ти се отрази добре. Не ме разбирай погрешно, Греъм, но изглеждаш ужасно.

* * *

Както се оказа, Сиймор не можа да си спомни пътя до Гар дю Нор. Той беше човек на МИ5, което означаваше, че идваше в Париж само за конференции, по време на отпуска или когато се опитваше да намери отвлечената любовница на своя министър-председател. Габриел прошепна упътванията в ухото на Греъм и след това го последва до входа на гарата, където изчезна в тълпата от просяци, наркодилъри и африкански таксиметрови шофьори.

Останал отново сам, Алон се качи на метрото до площад „Дьо ла Конкорд“ и след това отиде пеша до израелското посолство на улица „Рабле“ №3. След като направи посещение на вежливост при началника на местната централа, той се свърза с отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“, за да поиска безопасна френска къща и екип за посрещане на заложник. Пет минути по-късно от отдела му позвъниха обратно да съобщят, че тричленен екип ще бъде на мястото в рамките на двайсет и четири часа.

— Какво ще кажете за къщата?

— Имаме нов имот в Нормандия, недалеч от фериботния терминал в Шербур.

— Какво представлява?

— Четири спални, кухня с трапезария, прекрасна гледка към Ламанша, почистване на стаите по желание.

Габриел затвори телефона и взе ключовете за къщата от сейфа на началника на централата. Наближаваше четири и половина следобед, така че имаше достатъчно време, за да хване влака за Авиньон в пет часа. Той пристигна по мръкнало и се върна в хотела си в Апт. Тази нощ не валя, духаше само силен вятър, който вилня из тесните улици на старинния център на града. Габриел лежа буден в леглото си в знак на солидарност с Келър. Сутринта, по време на закуската, изпи повече от обичайната си доза кафе.

— Не можахте да спите добре ли, мосю? — попита възрастният сервитьор.

— Заради мистрала — отвърна Алон.

— Да, беше ужасен — съгласи се сервитьорът.

* * *

Табелата над витрината гласеше НЕДВИЖИМИ ИМОТИ В ЛЮБЕРОН. Като възприе скептичното изражение на хер Йоханес Клемп, Габриел разглежда известно време снимките на имотите, висящи на витрината, преди да влезе. Посрещна го жена на около трийсет и пет години. Тя бе облечена със светлокафява пола и бяла блуза, прилепнала по тялото й, сякаш беше влажна. На нея явно не й допадна опитът на хер Клемп за светски разговор — на малко жени им допадаше.

Той й каза, че е запленен от Люберон и планира да се върне тук за по-дълъг престой. Хотелът в случая нямало да свърши работа. За да опознае истинския Люберон, искал да наеме вила. И не каква да е вила. Тя трябвало да бъде нещо солидно, в район, където рядко припарват туристи. Хер Клемп не бил турист, а пътешественик. „Има съществена разлика“ — подчерта той, макар че, ако имаше такава, тя явно убягваше напълно на жената.

Имаше нещо в поведението на хер Клемп, което й подсказваше, че срещата ще бъде дълго изпитание. За съжаление, тя бе виждала много други като него и преди. Той щеше да поиска да види всички имоти, но в крайна сметка нямаше да го удовлетвори никой от тях. Обаче това бе единствената работа, която бе намерила в този край, който толкова запленяваше хората като хер Клемп, така че му предложи дълго еспресо от автомата за кафе и разтвори брошурите си с възможно най-голям ентусиазъм.

Северно от Апт имаше прекрасна вила, но той я сметна за прекалено банална. Имаше и наскоро ремонтирана вила в Менерб, но градината й му се видя твърде малка, а мебелировката — твърде модерна. Следваше голямо имение извън Лакост, което имаше собствен червен тенис корт и закрит басейн, но това се оказа в разрез със социалдемократическото чувство за справедливост на хер Клемп. И така продължиха да гледат вила след вила, градче след градче, район след район, докато накрая остана само един имот, който се намираше на юг от Апт, в малка земеделска долина, засадена с лозя и лавандула.

— Звучи ми идеално — каза обнадеждено хер Клемп.

— Вилата е малко изолирана.

— Това е добре.

На този етап жената бе на същото мнение. В действителност, ако имаше власт, тя щеше да заключи хер Клемп в най-изолираната вила във Франция и да изхвърли ключа. Вместо това, жената отвори брошурата и му показа поотделно всяка стая в къщата. По някаква причина той изглеждаше особено заинтересован от антрето. В него нямаше нищо необичайно. Масивна дървена врата с железни пулове. Малка декоративна масичка. Стълбище от варовик с две крила. Едното водеше до втория етаж на къщата, а другото — към сутерена.

— Има ли друго стълбище за сутерена?

— Не.

— И няма външен вход за него?

— Не — повтори жената. — Ако имате гости, настанени в спалнята на долния етаж, ще трябва да използват тези стълби.

— Има ли снимки на сутерена?

— Боя се, че там няма какво толкова да се види. Има само една стая за гости и перално помещение.

— Това ли е всичко?

— Има и килер, но той не се дава под наем. Собственикът го е заключил с катинар.

— Има ли някакви допълнителни постройки в двора?

— Някога е имало — отговори тя, — но са били съборени по време на последния ремонт.

Хер Клемп се усмихна, затвори брошурата и я плъзна по бюрото към жената.

— Мисля, че най-накрая открихме мястото — каза той.

— Кога смятате да го наемете?

— Следващата пролет. Но ако е възможно — добави хер Клемп, — бих се радвал да го разгледам сега.

— Боя се, че вилата е заета.

— Наистина ли? Докога?

— Наемателите трябва да напуснат след три дни.

— Опасявам се, че дотогава ще съм заминал от Прованс.

— Колко жалко — каза жената.

* * *

Габриел прекара остатъка от следобеда, преструвайки се, че е на туристическа обиколка с мотор из околностите на Люберон, а при залез-слънце вече бе паркирал на едно уединено място в края на долината с трите вили. Келър трябваше да се появи точно в шест часа, но в шест и десет още нямаше следа от него. После Алон усети нечие присъствие зад гърба си. Като се обърна рязко, видя Англичанина да стои в тъмнината, неподвижен като статуя.

— От колко време си тук? — попита Габриел.

— От десет минути — отвърна Кристофър.

Алон включи двигателя на скутера и след миг вече бяха потеглили.