Даниъл Силва
Английското момиче (43)

43.
Копенхаген, Дания

Форумът се провеждаше в „Бела Сентър“ — грозна конгресна сграда от стъкло и стомана, която изглеждаше като гигантска оранжерия, паднала от космоса. Глутница репортери стоеше, треперейки от студ, зад опънатата пред входа жълта лента. Повечето от пристигащите ръководители имаха достатъчно разум да не обръщат внимание на подвикваните от тях насмешки, но не и Орлов. Той спря, за да отговори на въпрос за внезапното покачване на световните цени на петрола, и се възползва невъздържано от тази възможност, така че скоро говореше въодушевено по теми, вариращи от изборите във Великобритания до репресивното отношение на Кремъл спрямо движението за демокрация в Русия. Габриел и екипът му чуха всяка негова дума, защото Михаил стоеше до Виктор пред камерите, държейки в ръка мобилния си телефон. Всъщност именно той най-сетне сложи край на импровизираната пресконференция на Орлов, като го хвана за ръкава на сакото и го дръпна към отворената врата на центъра. По-късно една британска репортерка щеше да отбележи, че за първи път е видяла някой — който и да е той! — да се осмели да докосне дори и с пръст Виктор Орлов.

След като влезе в сградата, Орлов се развихри. Той присъства на всички дискусии, които бяха включени в сутрешната програма, посети всеки щанд на етажа на изложението и стисна всяка протегната ръка по пътя си, дори и на хора, които го отвращаваха.

— Това е Никълъс Аведон — казваше той на всеки, който можеше да го чуе. — Никълъс е моята дясна ръка, а и лявата. Никълъс е моята пътеводна звезда.

На обяда нещата бяха коренно различни — Орлов изрази одобрението си за шведската маса без специално отредени места, за отсъствието на алкохол и на свинско месо от уважение към многото делегати от мюсюлманските страни. Орлов и Михаил минаха край масите, без да хапнат нищо, и след това отидоха на първото следобедно съвещание — мрачна дискусия за поуките от нефтения разлив в Мексиканския залив. Генадий Лазарев беше сред присъстващите и седеше два реда по-назад, вдясно от Орлов.

— Като убиец — промърмори Виктор на Михаил. — Обикаля за плячка. Само въпрос на време е кога ще извади оръжието си.

Забележката му се чу ясно в малкия апартамент на улицата с непроизносимо име и изразените чувства бяха споделени от Габриел и останалата част от екипа му. Всъщност благодарение на камерата, висяща на шията на Йоси, те имаха и снимков материал, който го доказваше. По време на сутрешната сесия на форума Лазарев се бе държал на безопасно разстояние. Но сега, докато следобедът бавно напредваше, той се приближаваше все по-близо до целта си.

— Той е като реактивен самолет в зона за изчакване — каза Ели Лавон. — Просто чака от кулата да му дадат разрешение да се приземи.

— Не съм сигурен, че метеорологичните условия на земята ще му позволят да го направи — отвърна Алон.

— Кога очакваш да се отвори прозорец?

— По време на това — отвърна Габриел, като почука с показалец върху последната тема от програмата за първия ден. — Точно тогава ще го приземим.

Което означаваше, че той и екипът му щяха да бъдат принудени да издържат още два часа това, което Кристофър Келър нарече „петролни брътвежи“. Имаше много скучна реч от един индийски министър за бъдещите енергийни нужди на втората най-гъстонаселена страна в света. След това критична лекция на новия президент на Франция за данъчното облагане, печалбата и социалната отговорност. И най-накрая се състоя удивително честна дискусия за опасностите за околната среда, свързани с технологията за добиване на нефт, известна като хидравлично разбиване. Не бе изненадващо, че Генадий Лазарев не присъства. Обикновено руските петролни компании считаха околната среда за нещо, което трябва да се експлоатира, а не да се опазва.

След това делегатите се изнесоха в колона към ескалаторите и се отправиха към галерията на горния етаж на центъра за организирания там коктейл. Генадий Лазарев бе пристигнал по-рано и говореше в далечния ъгъл на помещението с двама ирански ръководители на петролни компании. Виктор и Михаил си взеха по чаша шампанско от таблата на минаващия край тях сервитьор и се смесиха с група весели бразилци. Орлов бе обърнал гръб на Лазарев, но Михаил имаше пълна видимост към него. Точно затова той видя, когато руснакът се отдели от иранците и тръгна бавно да пресича залата.

— Сега може би моментът е подходящ да се поразходиш, Виктор.

— Къде?

— Във Финландия.

Обигран участник в коктейли, Орлов извади мобилния телефон от джоба на сакото си и го вдигна до ухото си. После, като се намръщи, сякаш не можеше да чуе, той бързо се отдалечи, търсейки по-тихо място, където да говори. При отсъствието на Орлов, Михаил се обърна с гръб към залата и подхвана сериозен разговор с един от бразилците за възможностите за инвестиции в Латинска Америка. Ала две минути след началото на разговора си даде сметка, че някой стои зад него. Разбра го, защото ароматът на скъпия парфюм на мъжа се наложи над всички други аромати наоколо. Разбра го и по разсеяния поглед на бразилеца. Като се обърна, се оказа очи в очи с човека, чието лице бе висяло на стената в обезопасената къща в Грейсууд. Обучението и опитът му позволиха да потисне всяка друга реакция и да го изгледа безучастно.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза мъжът на английски с руски акцент, — но исках да ви се представя, преди да се върне Виктор. Казвам се Генадий Лазарев. Аз съм от компанията „Волгатек — нефт и газ“.

— Аз съм Никълъс — отвърна Михаил, стискайки протегнатата ръка. — Никълъс Аведон.

— Знам кой сте — каза Лазарев с усмивка. — Всъщност знам всичко, което е нужно да се знае за вас.

* * *

Разговорът, който последва, продължи една минута и двадесет и седем секунди. Записът бе забележително чист и ясен, като се изключи приглушената глъчка от коктейла и глухото учестено думкане, което екипът по-късно идентифицира като туптенето на сърцето на Михаил. Сърцето на Габриел следваше същия ритъм, докато изслушваше пет пъти записа от началото до края. Сега, когато кликна иконката за пускане и го заслуша за шести път, той сякаш изобщо нямаше пулс.

— Знам кой сте. Всъщност знам всичко, което е нужно да се знае за вас.

— Наистина ли? И защо?

— Защото ние наблюдаваме някои от ходовете, които правите с портфолиото на Виктор, и сме много впечатлени.

— Кои сте тези „ние“?

— „Волгатек“, разбира се. За кого си мислехте, че говоря?

— Бизнес средата в Русия е доста по-различна, отколкото тази на Запад. Местоименията могат да бъдат подвеждащи.

— Много сте дипломатичен.

— Трябва да бъда. Аз работя за Виктор Орлов.

— Понякога изглежда, че Виктор работи за вас.

— Външността може да бъде измамна, господин Лазарев.

— Значи, слуховете на улицата не са верни?

— Какви са те?

— Че сте поели контрол над ежедневните операции на Виктор. Че Виктор не е нищо повече от едно име и крещяща вратовръзка.

— Виктор все още е главният стратег. Аз съм само този, който натиска бутоните и дърпа лостовете.

— Много сте лоялен, Никълъс.

— Страшно много.

— Харесвам това качество у един мъж. Аз също съм лоялен.

— Само не и към Виктор.

— Очевидно с него сте говорили за мен.

— Само веднъж.

— Не мога да си представя, че е казал нещо добро за мен.

— Каза, че сте много умен.

— Като комплимент ли го каза?

— Не.

— Двамата с Виктор си имахме нашите различия, не мога да го отрека. Но всичко това е в миналото. Винаги съм уважавал мнението му, особено когато става въпрос за хора. Той винаги е бил добър откривател на таланти. Ето защо исках да се запознаем. Имам една идея, която бих искал да обсъдим.

— Ще кажа на Виктор, че бихте искали да поговорите.

— Това не е идея за Виктор Орлов. Това е идея за Никълъс Аведон.

— Аз съм служител на „Виктор Орлов Инвестмънтс“, господин Лазарев. Няма Никълъс Аведон, поне не и където се касае за парите на Виктор.

— Това няма нищо общо с парите на Виктор. Става въпрос за вашето бъдеще. Бих искал да ми отделите няколко минути от времето си, преди да напуснете Копенхаген.

— Опасявам се, че графикът ми е много натоварен.

— Вземете визитката ми, Никълъс. На гърба й е написан номерът на личния ми мобилен телефон. Обещавам да направя така, че отделеното ви време да си струва. Не ме разочаровайте. Не обичам да бъда разочарован.

Габриел кликна иконката за спиране и погледна Ели Лавон.

— Струва ми се, че го спипа — каза Лавон.

— Може би — отвърна Алон. — Или може би Генадий ни спипа.

— Няма лошо да се срещне с него.

— Може да се окаже лошо — възрази Габриел. — В действителност може да се окаже много лошо.

Той плъзна бутона на аудиоплейъра към началото на разговора и отново кликна иконката за пускане.

— Знам кой сте. Всъщност знам всичко, което е нужно да се знае за вас.

Алон кликна иконката за спиране.

— Преносен израз — каза Лавон. — Нищо повече.

— Сигурен ли си в това, Ели? Сто процента ли си сигурен?

— Сигурен съм, че утре сутринта слънцето ще изгрее и вечерта ще залезе. И съм доста сигурен, че Михаил ще преживее едно питие с Генадий Лазарев.

— Освен ако Генадий не му сервира пунш с полоний.

Габриел посегна към компютърната мишка, но Лавон спря ръката му.

— Дойдохме в Копенхаген, за да се срещнат — каза той. — Сега организирай срещата.

Алон взе телефона си и набра мобилния на Михаил. Мелодията на отсрещния телефон прозвуча от високоговорителите на компютъра, както и гласът на Михаил, когато отговори.

— Направи го утре вечер — каза Габриел. — Контролирай мястото на срещата, доколкото ти е възможно. Без изненади.

Затвори, без да каже нито дума повече, и се заслуша, докато Михаил набираше номера на Лазарев. Генадий отговори веднага:

— Толкова се радвам, че се обадихте.

— Какво мога да направя за вас, господин Лазарев?

— Можете да вечеряте с мен утре вечер.

— Имам уговорка с Виктор.

— Измислете някакво извинение.

— Къде?

— Ще намеря някое отдалечено място.

— Нека да не е много отдалечено, господин Лазарев. Не мога да отсъствам повече от час — час и нещо.

— Какво ще кажете за седем часа?

— В седем е добре.

— Ще изпратя кола за вас.

— Аз съм в хотел „Д’Англетер“.

— Да, знам — отвърна Лазарев, преди да прекъсне връзката.

Алон превключи на компютъра от звука, идващ от телефона на Михаил, на предавателя в стаята на Генадий Лазарев в хотел „Империал“. Тримата руснаци се смееха неудържимо. „Сигурно се смеят на мен“ — помисли си той.