Даниъл Силва
Английското момиче (60)

60.
Лондон

Тринайсет часа по-късно един младши служител от Даунинг стрийт донесе пакет вестници пред червената тухлена къща в лондонския район Хампстед. Къщата принадлежеше на Саймън Хюит, прессекретар на министър-председателя Джонатан Ланкастър, и тупването на вестниците на прага му го събуди от необичайно дълбокия му сън. Той тъкмо сънуваше инцидент от детството си, когато един училищен побойник бе посинил окото му. Това бе малко по-добре в сравнение с предишната вечер, когато бе сънувал, че го разкъсват вълци, или нощта преди това, когато рояк пчели го бяха нажилили до кръв. Това бе част от повтаряща се тема. Въпреки триумфа на Ланкастър на изборите, Хюит бе обзет от чувство за надвиснала гибел, доста различно от всички страхове, които бе преживял, откакто бе отишъл на Даунинг стрийт. Той бе убеден, че медийната тишина е илюзорна. „Със сигурност — помисли си Саймън — ще има земетресение.“

Всичко това обяснява защо Хюит не побърза да стане от леглото си и да отвори входната врата в тази студена лондонска сутрин. При вземането на вързопа с вестници от прага в гърба го прониза болка — напомняне за платената от здравето му дан на работата. Той занесе пакета в кухнята, където кафемашината издаде хрипливото предсмъртно хъхрене, което сигнализираше, че е към края на работния си цикъл. След като си наля голяма чаша кафе и добави в него бита сметана, Саймън извади вестниците от найлоновия плик. Както обикновено, „Таймс“ — бившият вестник на Хюит, бе най-отгоре. Той го прегледа набързо, не намери нищо неприятно и се прехвърли на „Гардиън“. Следващият бе „Индипендънт“. Най-накрая дойде ред на „Дейли Телеграф“.

— Мамка му — изруга тихо Саймън. — Мамка му!

* * *

Отначало пресата се затрудни как точно да го назове. Пробваха с „Аферата Маделин Харт“, но това им се видя твърде едностранчиво. Същото сполетя и „Фиаското на Фалън“, което бе на мода в продължение на няколко часа, или „Кремълската връзка“, което се завъртя за кратко по Ай Ти Ви. До края на сутринта в Би Би Си се бяха спрели на „Аферата Даунинг стрийт“, което беше скучно, но достатъчно многозначно, за да обхване всички прегрешения. Останалата част от медиите бързо ги последва и скандалът се разрази.

През по-голямата част от деня човекът, който бе в неговия епицентър — министър-председателят Джонатан Ланкастър, остана странно мълчалив. Най-накрая, в шест часа вечерта, черната врата на Номер 10 се отвори и Ланкастър излезе сам да се изправи пред страната. В тона му звучеше разкаяние, но той запази спокойствие и очите му останаха сухи. Джонатан призна, че е имал кратка и неразумна любовна връзка с млада жена от централата на партията. Призна също, че е ползвал услугите на агент от чуждо разузнаване за издирването на тази млада жена, след като тя е изчезнала, че неправомерно е укрил информация от британските власти и е платил десет милиона евро откуп. Ланкастър обаче настоя, че никога не е подозирал, че младата жена всъщност е била „спящ“ агент от руски произход. Нито е допускал, че изчезването й е било част от добре организирана операция на притежавана от Кремъл енергийна компания, целяща да получи правото да извършва сондажи в Северно море. Той бил одобрил лиценза на „Волгатек“ по предложение на дългогодишния си съветник и началник на кабинета — Джеръми Фалън. „И този договор — добави остро Ланкастър — вече е разтрогнат.“

Фалън мъдро направи първото си изявление в писмена форма, защото дори и в най-добрите си дни бе изглеждал като човек, който е виновен за нещо. Той призна, че е помогнал на премиера да се справи с последиците от неговото „безразсъдно личностно поведение“, но отрече категорично да е приемал пари от някого, свързан с „Волгатек — нефт и газ“. Коментаторите отбелязаха резкия тон на изявлението. Ясно било, казаха те, че Джеръми Фалън смята, че Ланкастър може да не оцелее и че премиерският пост може да се оваканти за него. Очертавало се, добавиха те, това да бъде борба за оцеляване, а може би дори борба на живот и смърт.

Следващото изявление бе направено не в Лондон, а в Москва, където руският президент нарече обвиненията срещу Кремъл и петролната му компания „злонамерена лъжа на Запада“. Като явен знак, че случаят ще има геополитически последици, той обвини британското разузнаване в съпричастност в изчезването на Павел Жиров — човека, на чиито думи се основавали твърденията. След това, без да предлага никакви доказателства, президентът изказа предположението, че Виктор Орлов — руският петролен олигарх, пребиваващ в момента в Обединеното кралство, по някакъв начин е свързан със случая. Орлов направи саркастично опровержение от централата си в Мейфеър, в което нарече руския президент „лъжец по рождение и клептократ, който най-накрая е показал истинския си облик“. След това той незабавно се обърна за защита към службата за сигурност МИ5 и изчезна от общественото полезрение.

Но кой бе мистериозният агент от чуждо разузнаване, когото Ланкастър бе ангажирал да намери Маделин Харт след нейното изчезване в Корсика? Позовавайки се на евентуални проблеми, свързани с националната сигурност, премиерът отказа да разкрие неговата самоличност. Джеръми Фалън също не хвърли никаква светлина по въпроса. Първоначално предположенията се съсредоточиха върху американците, с които, както бе известно, Ланкастър бе в близки отношения. Те обаче се промениха, когато „Таймс“ съобщи, че прочутият израелски агент Габриел Алон е бил видян да влиза два пъти на Даунинг стрийт по време на въпросния период. След това „Дейли Мейл“ написа, че депутат от Горната камара е забелязал същия Габриел Алон да пие кафе с млада жена в кафене „Неро“ в деня преди избухването на скандала. Статията на „Мейл“ бе отхвърлена като таблоидна глупост — със сигурност великият Габриел Алон не би бил толкова глупав, че да седне открито в оживено лондонско кафене, — но публикацията на „Таймс“ се оказа по-трудна за опровергаване. В разрез с традицията, Службата пусна лаконично изявление, отричащо и двата вестникарски материала, в което британската преса видя категорично потвърждение за участието на Алон.

С това скандалът премина в предвидимия процес на изтичане на информация, контраинформация и откровена политическа борба. Лидерът на опозицията заяви, че е отвратен, и поиска оставката на Ланкастър. Но когато сондажите в Камарата на общините показаха, че премиерът едва ли ще оцелее след вот на недоверие, лидерът на опозицията не си направи труда да внесе предложение. Дори Джеръми Фалън като че ли устоя на бурята. В крайна сметка нямаше доказателство, че е приел пари от „Волгатек“ — срещу него бе само думата на висш служител в руска петролна компания, който сякаш бе изчезнал от лицето на земята.

И всичко това можеше да приключи само със силно накърнената, но непокътната връзка между Ланкастър и Фалън, ако не беше броят на „Дейли Телеграф“, който се приземи с глухо тупване на прага на Саймън Хюит сутринта на втория вторник на януари. На първа страница до статията на Саманта Кук бе публикувана снимка на Джеръми Фалън, който влизаше в малка частна банка в Цюрих. Няколко часа по-късно Ланкастър отново излезе пред прочутата черна врата на Даунинг стрийт №10, но този път, за да обяви уволнението на финансовия си министър. След няколко минути Скотланд Ярд съобщи, че Фалън вече е обект на разследване за подкуп и измама. Джеръми отново заяви, че е невинен. Нито един от журналистите в Уайтхол не му повярва.

* * *

Той напусна Даунинг стрийт за последен път по залез-слънце и се върна в празното си ергенско жилище в Нотинг Хил, което сякаш бе обсадено от всички репортери и телевизионни оператори в Лондон. Следствието така и не можа да установи как и кога бе успял да им се изплъзне, макар че една камера за видеонаблюдение бе запечатала ясен образ на покрусеното му лице в 2:23 часа на следващата сутрин, докато Джеръми вървеше по един безлюден участък от Парк Лейн, завързал на шията си въже. Като използва моряшкия възел, на който го бе научил баща му, той завърза другия край на въжето за една улична лампа по средата на Уестминстърския мост. Никой не видя Фалън да се хвърля от парапета и така той вися там през дългата нощ, докато слънцето най-после огря неговото бавно полюшващо се тяло. Това доказа истинността на древната и мъдра корсиканска поговорка: „Който води неморален живот, умира от неморална смърт“.