Даниъл Силва
Английското момиче (56)

56.
Лубянски площад, Москва

В моменти като този, мислеше си полковник Леонид Милченко, огромната площ на Русия бе по-скоро проклятие, отколкото благословия. Той стоеше пред картата в своя кабинет в сградата на Лубянския площад заедно с Вадим Стрелкин. Те току-що се бяха върнали от Кремъл, където президентът на федерацията — самият цар, им беше наредил да не пестят усилия, за да намерят тримата изчезнали мъже. Царят не бе пожелал да им обясни защо това бе толкова важно, а само че става дума за жизненоважни интереси на федерацията и нейните отношения с Обединеното кралство. По време на обратния път към Лубянка именно Стрелкин припомни на Милченко, че „Волгатек“ наскоро е осигурила доходоносни права за извършване на сондажи за нефт в Северно море.

— Мислиш ли, че „Волгатек“ е извършила някоя измама, за да получи този лиценз? — попита полковникът, без да отделя очи от картата.

— Не бих искал да давам предварително мнение за ситуацията, без да знам всички факти — отговори предпазливо Стрелкин.

— Ние работим за ФСБ, Вадим. Никога не се безпокоим за фактите.

— Знаеш как наричат „Волгатек“, нали, шефе?

— „КГБ — нефт и газ“.

Стрелкин не каза нищо.

— Така че да приемем, че от компанията не са играли по правилата, когато са осигурили този лиценз — каза Милченко.

— Те рядко го правят. Поне така се говори на улицата.

— Да предположим, че са подкупили някого.

— Или по-лошо.

— Да приемем, че в отговор на това британското разузнаване се е опитало да внедри свой агент в компанията.

— Добре. — Стрелкин кимна одобрително.

— Да предположим също, че британците са подслушвали, когато Жиров е набутал техния човек в колата си и е започнал да го засипва с въпроси.

— Вероятно са подслушвали.

— И че са сметнали, че техният човек е в опасност.

— Той наистина е бил.

— И че в резултат на това те са измъкнали техния човек.

— Окончателно и безвъзвратно.

— И че са взели Жиров и шофьора заедно с него.

— Вероятно не са имали избор.

Милченко потъна в размисъл.

— Е, къде е сега Жиров? — попита той накрая.

— Той ще се появи рано или късно.

— Жив или мъртъв?

— Британците не обичат мокрые дела.

— Къде, за бога, си чул подобно нещо? — Полковникът пристъпи към картата. — Ако беше на мястото на британците — каза той, — какво щеше да се опитваш да направиш точно сега?

— Щях да се опитвам да измъкна възможно най-бързо моя човек от страната.

— Как щеше да го направиш?

— Предполагам, че бих могъл да го закарам до един от пропускателните пунктове на западната граница, но най-бързият начин за излизане е летище Шереметиево.

— Той ще носи различен паспорт.

— И ще изглежда различно — добави Стрелкин.

— Иди до хотел „Риц“ — каза Милченко. — Вземи няколко негови снимки от охраната на хотела. След това накарай да раздадат тези снимки на всички служители от паспортния контрол и на всички милиционери на Шереметиево.

Стрелкин тръгна към вратата.

— Още нещо, Вадим.

Стрелкин спря.

— Направете същото в Санкт Петербург — каза полковникът. — Просто за всеки случай.

* * *

В този момент въпросният мъж си почиваше удобно в една изолирана вила в Тверска област заедно с останалите членове на израелския екип. Малко след пет часа сутринта, след като бяха прекарали още една безсънна нощ, те напуснаха дачата по двама, по трима и се придвижиха до гарата в Окуловка — всичките, без Кристофър Келър, който остана сам в дачата да пази Павел Жиров и шофьора.

Влакът от Окуловка тръгна със закъснение, което не важеше за самолета на „Ел Ал“, извършващ полет 625. Той излетя от летище „Бен Гурион“ точно в 1:10 след полунощ и се приземи в Санкт Петербург две минути по-рано — в 8:03 часа. Дванайсетчленният му екипаж остана на борда, докато не слязоха всички пътници. После, след като минаха митнически контрол, те се качиха в необозначен ван на наземната служба на „Ел Ал“ за двайсетминутното пътуване до хотел „Астория“, където имаха запазени стаи за деня. Една от стюардесите бе висока тъмнокоса жена с очи с цвят на карамел. След като остави малката си пътна чанта в долния край на леглото, тя отиде до една стая в края на коридора и без да обръща внимание на табелката „Не ме безпокойте“, която висеше на дръжката, тихо почука. Като не получи отговор, отново почука. Този път вратата се отвори десетина-двайсет сантиметра, колкото тя да може да мине, и жената се промъкна вътре.

* * *

— Какво правиш тук? — попита Габриел.

Киара вдигна очи към тавана, сякаш да напомни на мъжа си — бъдещия шеф на израелското разузнаване, че се намират в руска хотелска стая и че тя вероятно се подслушва. Той направи жест, давайки да се разбере, че стаята е чиста. След това повтори въпроса си. Стоеше с ръце на кръста и зелените му очи бяха гневно присвити. Толкова ядосан Киара не го беше виждала от доста дълго време.

— Може да е наивно от моя страна — каза тя, — но всъщност си мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.

— Как успя да го направиш?

— Имахме нужда от момичета за летателния екипаж. Аз се включих доброволно.

— И Узи не можа да намери никоя друга, освен жена ми?

— Всъщност Узи беше против.

— Тогава как се озова в екипа?

— Отидох при Шамрон зад гърба на Навот — отговори Киара. — Казах му, че искам да участвам в операцията и че ако той не ми даде това, което искам, няма да му дам това, което той иска.

— Мен?

Тя се усмихна.

— Умница.

— Учих се от най-добрия.

— Струва ми се, каза, че не искаш да идваш в Русия. Точните думи, мисля, бяха, че не би могла да издържиш на напрежението.

— Промених мнението си.

— Защо?

— Защото исках да споделя това с теб. — Киара се приближи до прозореца и надникна към потъналия в мрак Исакиевски площад. — Тук някога има ли дневна светлина?

— Това е дневната светлина.

Тя пусна щорите на прозореца и се обърна. В синята пола и искрящо бялата блуза изглеждаше неустоима. Габриел вече не беше ядосан, че е дошла в Русия против волята му. В действителност бе доволен, че е при него. Това щеше да направи по-поносимо чакането през следващите няколко часа.

— Каква е тя? — попита Киара.

— Маделин ли?

— Така ли я наричаме?

— Това е единственото име, което тя знае — отвърна Габриел. — Била е…

— Какво?

— Отгледана от вълци — каза той.

— Може би и тя е вълк.

— Не е.

— Сигурен ли си в това?

— Сигурен съм, Киара.

— Тя вече те заблуди веднъж.

Той не каза нищо.

— Съжалявам, Габриел, но трябва да вземеш предвид и възможността тя все още да е лоялна към нейната служба.

— Взел съм го предвид — отвърна той, неспособен да прикрие раздразнението в гласа си. — Но ако не е следена, когато напусне апартамента си този следобед, ще я доведа тук. След това ще я заведа у дома.

— Къде е това у дома?

— В Англия.

— Тя ще предизвика голям шум.

— Доста голям — съгласи се Алон.

— Какво ще правиш с нея?

— Ще я използвам, за да изплатя един малък дълг — отвърна той. — После ще я оставя в умелите ръце на Греъм Сиймор.

— Горкият Греъм. — Киара седна в края на леглото и събу униформените обувки.

— Как беше полетът? — попита Габриел.

— Успях да не нараня нито един от пътниците по време на сервирането на храната.

— Браво.

— Имаше едно бебе в първа класа, което плака по целия път от Анкара до Минск. Някои от пасажерите бяха доста разстроени от това. Майката беше направо покрусена. — Замълча, после добави: — А единственото, което си мислех аз, бе, че тя е най-щастливата жена на света.

— Може би не трябваше да идваш — каза Габриел след известно време.

— Трябваше да дойда — отвърна Киара. — Ще се насладя истински на тази операция.

Тя свали полата си, сложи я внимателно на леглото и започна да разкопчава блузата си.

— Какво правиш? — попита Габриел.

— На теб какво ти изглежда?

— Изглежда ми, че една много красива стюардеса съблича дрехите си в моята хотелска стая.

— Трябва да си починеш малко. Аз също — добави Киара, като съблече блузата си. — Не ме разбирай погрешно, Габриел, но изглеждаш ужасно. Поспи час-два. Ще се почувстваш по-добре.

— Не бих могъл да заспя точно сега.

— Какво смяташ да правиш? Да стоиш цял ден до този прозорец и да се пукнеш от притеснение?

— Такъв беше планът ми.

— Ще имаш достатъчно време за това, когато станеш началник. Ела в леглото — каза Киара. — Обещавам да не те нараня.

Габриел отстъпи, събу обувките и дънките си и се мушна в леглото до нея. Тялото й бе горещо. Когато го целуна, устните й имаха вкус на мед. Тя прокара пръст по носа му.

— Киара…

— Какво има, скъпи? — попита тя и го целуна отново.

— На работа съм.

— Ти винаги си на работа. И ще останеш на работа до края на живота си.

Киара пак го целуна. Целуна устните му. Шията му. Гърдите му.

— Предполагам, че е била права от самото начало — каза тя.

— Коя? — промърмори Габриел.

— Старицата от Корсика. Тя е казала, че ще разбереш истината, когато Маделин е мъртва. В известен смисъл тя е умряла онази сутрин във Франция. И сега ти знаеш истината.

— Старицата все пак сгреши за едно нещо. Тя ме предупреди да не ходя в града на еретиците. Каза, че ще загина там.

Киара спря да го целува и го погледна право в очите.

— Доколкото си спомням, ти ми обясни, че е казала, че ще бъдеш в безопасност.

— Така е.

— Значи, си ме излъгал.

— Съжалявам, скъпа. Не трябваше да го правя.

Тя отново го целуна.

— Още тогава разбрах, че ме лъжеш.

— Наистина ли?

— Винаги знам кога лъжеш, Габриел.

— Но аз съм професионалист.

— Не и когато става въпрос за мен. — Киара издърпа ризата му презглава и го възседна. — Все още е възможно да се случи, нали знаеш.

— Кое?

— Да умреш в града на еретиците.

— Тя имаше предвид Москва. Мисля, че сега съм в безопасност.

— Всъщност — каза жена му, докато дланите й галеха корема му — ти се намираш в сериозна опасност.

— Усещам го.

Киара го обгърна с нежната топлина на тялото си. Габриел си помисли, че вече не е в Русия. Беше в стаята във Венеция, където за първи път прави любов с нея, в легло с бели ленени чаршафи. Беше в безопасност. Тя също.

— Може би тя няма да дойде — каза Киара след това, когато Габриел се унасяше в сън.

— Ще дойде — промърмори той. — И тогава ще я заведа у дома.

— Аз също искам да се прибера вкъщи.

— Скоро и това ще стане — каза той.

— Дали тук изобщо ще стане светло?

— Не, Киара. Не и днес.