Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The English Girl, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Атанасов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2015 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Английското момиче
Преводач: Иван Атанасов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-1402-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1898
История
- — Добавяне
Втора част
Тайният агент
29.
Одресел, Па дьо Кале
Часът беше ранен, мястото бе отдалечено и по тази причина реакцията беше бавна. Много по-късно разследващата комисия щеше да порицае началника на местната жандармерия и да издаде набор от високопарни препоръки, които бяха до голяма степен игнорирани, защото в старомодното рибарско селце Одресел взаимните обвинения бяха последното нещо, което се въртеше в ума на хората. В продължение на много месеци след това неговите шокирани жители щяха да описват онази сутрин в най-тъмни краски. Една осемдесетгодишна старица, чието семейство бе живяло в селото още когато то е било под управлението на английския крал, щеше да определи инцидента на плажа като най-лошото нещо, което е виждала, откакто нацистите са издигнали свастика над кметството. Никой не оспори твърдението й, въпреки че някои го намериха за малко преувеличено. Разбира се, казваха те, Одресел е виждал и по-лошо от това, макар че, когато ги питаха по-настойчиво, никой не можеше да даде пример.
Община Одресел се простираше на площ от едва две хиляди акра и взривната вълна от експлозията разтърси прозорците на къщите й надлъж и нашир. Няколко изплашени жители веднага позвъниха в жандармерията, макар че изтекоха двайсет дълги минути, преди първата патрулка да пристигне на малкия пясъчен паркинг край брега. Там те откриха автомобил „Ситроен С4“, обхванат от толкова силни пламъци, че никой не можеше да приближи на по-малко от трийсет метра от него. Изминаха още десет минути, преди да пристигнат пожарникарите. Когато те успяха да потушат огъня, ситроенът не бе нищо повече от един почернял скелет. По причини, които никога не бяха изяснени, един от пожарникарите полюбопитства да отвори багажника. Той мигновено падна на колене и повърна. Първият полицай, който погледна вътре, не се справи по-добре. Но вторият — ветеран с двайсетина години стаж, успя да запази самообладание, когато потвърди, че почернялото съдържание на багажника действително са останки от човешко същество. След това той се обади по радиостанцията на дежурния офицер за района на Па дьо Кале и съобщи, че експлодиралата кола на плажа в Одресел сега вече е случай на убийство, и то зловещо.
На зазоряване повече от дузина детективи и съдебномедицински експерти работеха на местопрестъплението, наблюдавани от — както изглеждаше — половината село. Само един жител на Одресел можа да им каже нещо полезно. Това бе Леон Банвил, собственик на наскоро построена луксозна къща, намираща се в края на селището. По някаква случайност мосю Банвил бил буден в 5:09 часа сутринта, когато един мъж в цивилни дрехи преминал тичешком покрай прозореца му, като крещял на език, който той не могъл да разпознае. Полицията веднага предприе претърсване на пътя и откри кожено яке, което изглеждаше като за човек със среден ръст и телосложение. Нищо друго интересно не бе намерено — нито ключът, който бягащият човек бе хвърлил в житното поле, нито фолксвагенът, който той бе карал. Колата изчезна безследно заедно с десетте милиона евро, скрити в два куфара в багажника й.
Интензивната топлина на огъня бе нанесла значителни щети на останките от тялото в багажника на ситроена, но не ги беше унищожила напълно. В резултат на това съдебномедицинските експерти успяха да определят, че жертвата е била млада жена, вероятно около трийсетгодишна, висока приблизително метър и седемдесет. Описанието грубо съвпадаше с това на Маделин Харт — младата англичанка, която бе изчезнала на остров Корсика в края на август. Френската полиция дискретно установи контакт с колегите си отвъд Ламанша и в рамките на четиридесет и осем часа разполагаше с ДНК проба, взета от лондонския апартамент на госпожица Харт. Експресният сравнителен тест показа, че пробата съвпада с ДНК-то, взето от колата. Френският вътрешен министър веднага изпрати съобщение до Министерството на вътрешните работи в Лондон, преди да оповести публично констатациите на набързо свикана пресконференция в Париж. Маделин Харт беше мъртва. Но кой я бе убил? И защо?
* * *
Погребението се състоя в църквата „Сейнт Андрю“ в Базилдън, намираща се малко по-нататък по пътя от невзрачната общинска къща, където Маделин бе израснала. Премиерът Джонатан Ланкастър не присъства заради натоварения му график, или поне така каза неговият прессекретар Саймън Хюит. Там беше почти целият персонал на партийната централа, както и Джеръми Фалън. Фалън плака открито на гроба, което вдъхнови един репортер да отбележи, че може би той все пак има сърце. След това той говори накратко за майката и брата на Маделин, които изглеждали съвсем ненамясто сред добре облечената лондонска група. „Толкова съжалявам — чул репортерът Фалън да им казва. — Толкова много съжалявам.“
От партийния политически екип отново отбелязаха скок в рейтинга на Ланкастър, макар че този път имаха благоприличието да не споменават името на Маделин. Радващ се на рекордна популярност, министър-председателят обяви амбициозна програма за по-ефективно управление и след това отлетя на посещение на високо равнище в Москва, където обеща нова ера в руско-британските отношения, особено в областта на борбата с тероризма, финансите и енергетиката. Малцина консервативни коментатори леко разкритикуваха Ланкастър, че по време на пребиваването си в Москва не се е срещнал с лидерите на движението за Демокрация в Русия, но повечето британски вестници аплодираха неговата въздържаност. „При положение че националната икономика е все още на животоподдържащи системи — написаха те, — последното нещо, от което се нуждае Великобритания, е още една студена война с руснаците.“
След завръщането си в Лондон Ланкастър бе разпитван на всяка крачка дали възнамерява да насрочи избори. В продължение на десет дни той си игра с пресата, докато Саймън Хюит организираше постоянен поток от изтичаща информация, която даваше ясно да се разбере, че предстои да бъде направено изявление. Ето защо, когато Ланкастър най-накрая се изправи в Камарата на общините да обяви намерението си да поиска нов мандат, това не предизвика никакъв интерес. В действителност най-изненадващата новина се отнасяше за бъдещето на Джеръми Фалън, който планираше да напусне своя влиятелен пост на Даунинг стрийт, за да се кандидатира за място в Парламента. В пресата се появиха многобройни съобщения — всичките непотвърдени, — че ако Ланкастър спечели втори мандат като министър-председател, Джеръми ще бъде назначен за следващ финансов министър. Фалън отричаше категорично всички публикации, стигайки дотам да заяви, че той и премиерът не са водили никакви съществени разговори за неговото бъдеще. Нито един от акредитираните в Уайтхол журналисти не му повярва.
Когато октомври премина в ноември и кампанията започна сериозно, Маделин Харт отново бе изтрита от общественото съзнание. Това се оказа благословия за френската полиция, тъй като им позволи да водят разследването, без британската преса да наднича над рамото им. Сред най-обещаващите им разкрития бе намирането на четири трупа в една изолирана вила в Люберон. И четиримата мъртъвци бяха известни членове на брутална престъпна банда от Марсилия. Трима от тях бяха убити с професионален изстрел в главата; четвъртият, който беше жена, бе прострелян два пъти в горната част на торса. По-важното обаче бе откриването на специално построена килия в сутерена на вилата. За полицията беше ясно, че след отвличането й в Корсика Маделин е била държана в тази килия вероятно дълго време. Възможно бе тя да е жертва на сексуално поробване, но бе малко вероятно, като се имаха предвид досиетата на четиримата души, които бяха пребивавали в къщата с нея. Тези хора не бяха сексуални насилници; те бяха професионални престъпници, които се интересуваха само от пари. Всичко това доведе полицията до заключението, че Маделин Харт е била държана като част от схема за отвличане срещу откуп — схема, която по някаква причина не е била съобщена на властите.
Но защо да отвличат момиче от работническо семейство, което е било отгледано в общинско жилище в Есекс? И кой бе убил четиримата марсилски престъпници във вилата в Люберон? Това бяха само два от въпросите, на които френската полиция не можеше да отговори един месец след ужасната смърт на Маделин на плажа в Одресел. Нито пък имаше някаква представа за самоличността на мъжа, който е бил забелязан да преминава тичешком край къщата на мосю Банвил в 5:09 часа сутринта — минути преди колата да избухне. Все пак един от по-старите детективи, който бе работил по много случаи на отвличане, имаше своя теория. „Този нещастник е бил изнудвачът — каза той убедено пред колегите си. — Някъде по трасето е направил грешка и момичето е умряло заради това.“ Но къде беше той сега? Те предположиха, че се е спотаил някъде, където си ближе раните и се опитва да разбере какво се е объркало. И макар че никога нямаше да го узнаят, те бяха напълно прави.
* * *
Но имаше много други неща, свързани с бягащия мъж, които френската полиция, дори и в най-смелите си мечти, не би могла да си представи, че са истина. Например те никога нямаше да узнаят, че това е бил Габриел Алон — легендарният израелски шпионин и екзекутор, който действаше безнаказано на френска територия още откакто бе двайсет и две годишен младеж. Нито че човекът, който го бе отвел тайно на безопасно място, след като бомбата бе избухнала, не бе някой друг, а Кристофър Келър — установил се да живее в Корсика убиец, за когото френската полиция чуваше слухове от години. Нито че двамата мъже — някога непримирими врагове, бяха отишли в една крайбрежна вила близо до Шербур, където чакаше в готовност екип от четирима израелски агенти. Келър бе останал във вилата само няколко часа, преди да се върне спокойно в Корсика, но Габриел и Киара останаха там една седмица, докато изчакат да заздравеят множеството малки порязвания по лицето на Габриел. Сутринта в деня на погребението на Маделин Харт те отидоха с кола до летище „Шарл дьо Гол“ и се качиха на самолет на „Ел Ал“ до Тел Авив. До вечерта двамата се бяха прибрали в апартамента на улица „Наркис“.
В отсъствието на съпруга си Киара бе преместила картината и пособията му в стаята, която се водеше негово ателие. Но на следващата сутрин, след като тя тръгна за работа в музея, той незабавно върна нещата си обратно в хола. В течение на три дни Габриел стоя пред платното почти без прекъсване, от зори до късно следобед, когато съпругата му се връщаше у дома. Той се опитваше да потисне спомените за кошмара във Франция, но сюжетът на картината — красива млада жена, която се къпе в градината си, не му го позволяваше. Маделин бе постоянно в мислите му, особено четвъртия ден, когато започна работа по големите поразени участъци върху ръцете на Сузана. Тук той видя много доказателства за майсторската четка на Басано. Габриел я имитира толкова безупречно, че бе почти невъзможно да се различи оригиналът от ретуша. В действителност — по скромното му мнение — на места той успя да надмине майстора. Искаше му се да може да се похвали за високото качество на работата си, но не можеше. Маделин бе тази, която го бе вдъхновила.
Всеки ден Алон се насилваше да прави почивка за обяд, но неизбежно ядеше пред компютъра, където ровеше из интернет за новини относно френското разследване на смъртта на Маделин. Знаеше, че историята далеч не е приключила, но се оказа, че полицията е в пълно неведение за участието му в случая. Не намери и никакво доказателство в британската преса, което да навежда на мисълта, че Джонатан Ланкастър може да е бил свързан по някакъв начин с изчезването и смъртта на Маделин. Изглеждаше, че премиерът и Джеръми Фалън са успели да постигнат невъзможното и сега — според социологическите проучвания — се бяха запътили към убедителна победа. Излишно е да се споменава, че никой от двамата не бе направил опит да се свърже с Габриел. Дори Греъм Сиймор изчака цели три седмици, преди да се обади. От шума, който се чуваше на заден план, Алон се досети, че използва обществен телефон на гара Падингтън.
— Нашият общ приятел ти изпраща поздрави — каза предпазливо Сиймор. — Чуди се дали се нуждаеш от нещо.
— От ново кожено яке — отвърна Габриел по-весело, отколкото се чувстваше.
— Какъв размер?
— Среден — отговори Алон, — с тайно отделение за фалшиви паспорти и оръжие.
— Ще ми кажеш ли някога как успя да се измъкнеш, без да те арестуват?
— Някой ден, Греъм.
Сиймор замълча, докато говорителят на гарата съобщаваше за заминаването на влака за Оксфорд.
— Той ти е много благодарен — каза най-накрая, говорейки пак за Ланкастър. — Знае, че си направил всичко възможно.
— Но то не бе достатъчно, за да я спася.
— Обмислял ли си възможността, че те никога не са имали намерение да я пуснат?
— Да — отвърна Габриел. — Но да ме убиеш, не мога да разбера защо.
— Има ли нещо друго, което искаш да му кажа?
— Би могъл да му напомниш, че похитителите все още имат копие от видеозаписа на нейната изповед за връзката им.
— Няма момиче, няма история.
Ако с обаждането си Сиймор бе имал намерение да повиши настроението на Габриел, то той претърпя пълен провал. В действителност през следващите дни настроението на Алон ставаше все по-мрачно. Сънят му бе нарушаван от кошмари. Кошмари, в които тичаше към една кола, която се отдалечаваше при всяка негова крачка. Кошмари, изпълнени с огън и кръв. В подсъзнанието му Маделин и Леа станаха неразличими, две жени, едната от които бе обичал, а на другата се бе заклел, че ще я защитава — и двете погълнати от огнените пламъци. Той беше смазан от мъка. Обаче най-вече бе обзет от непреодолимото чувство за провал. Беше дал дума на Маделин, че ще я измъкне жива. Вместо това, тя бе загинала от кошмарна смърт — вързана и със запушена уста в огнен ковчег. Габриел само се надяваше, че тогава е била упоена, че е била безчувствена за болката и ужаса.
Но защо я бяха убили? Той ли бе допуснал грешка по време на доставката на откупа, която бе коствала живота на младата жена? Или през цялото време намерението им е било да я убият пред него, така че да няма друг избор, освен да я гледа как гори? Това бе въпросът, който зададе Киара една вечер, докато вървяха по улица „Бен Йехуда“. В отговор Габриел й разказа за видението на синядората, че когато се е вгледала в нейната магическа смес от зехтин и вода, тя е видяла стар враг. Ала не стар враг на Келър, а негов.
— Не знаех, че имаш някакви врагове в престъпния свят на Марсилия.
— Нямам — отговори й той. — Или поне аз не знам за такива. Но може би те са действали по заповед на някой друг, когато са отвлекли Маделин.
— Кой например?
— Някой, който е искал да ме накаже за нещо, което съм направил в миналото. Някой, който е искал да ме унижи.
— Каза ли нещо друго синядората, което забрави да споменеш?
— Когато вече е мъртва — отвърна Алон. — След това ще узнаете истината.
Минаваше девет часът, когато те се върнаха в апартамента на улица „Наркис“, но Габриел реши да прекара известно време пред статива. Той мушна диска с „Бохеми“ в своя изцапан с боя портативен сиди плейър, намали звука до шепот и работи с ясна цел, която му бе убягвала, откакто се бе върнал в Йерусалим. Габриел не чу, когато операта свърши, нито забеляза, че небето взе да изсветлява зад гърба му. На разсъмване той най-накрая остави четката и застана неподвижно пред картината, подпрял с ръка брадичката си и леко наклонил глава на една страна.
— Завърши ли я? — попита Киара, като го гледаше съсредоточено.
— Не — отвърна Габриел, все още загледан в картината. — Това е едва началото.