Даниъл Силва
Английското момиче (54)

54.
Лубянски площад, Москва

На четвъртия етаж в щабквартирата на ФСБ има няколко стаи, заемани от най-малкото и най-секретно звено на службата. Известно като Координационен отдел, то се занимава само със случаи от изключително деликатно политическо естество, обикновено по искане на самия руски президент. В този момент неговият дългогодишен началник — полковник Леонид Милченко, седеше на своето голямо, произведено във Финландия бюро с телефон до ухото и вперени в Лубянския площад очи. Неговият заместник — Вадим Стрелкин, стоеше тревожно на вратата. От начина, по който Милченко затръшна телефона, той се досети, че нощта ще бъде дълга.

— Кой беше? — попита Стрелкин.

Полковникът отговори на прозореца.

— Ама че свинщина! — възкликна Стрелкин.

— Не свинщина, Вадим. Петрол.

— Какво искаше той?

— Да поговорим на четири очи.

— Къде?

— В неговия офис.

— Кога?

— Преди пет минути.

— За какво, мислиш, се отнася?

— Може да е за всичко — отвърна Милченко. — Но ако е намесена „Волгатек“, няма да е нищо добро.

— Тогава ще накарам да изкарат колата.

— Добра идея, Вадим.

* * *

Отне повече време да се изкара колата от недрата на Лубянка, отколкото за изминаването на краткото разстояние до седалището на „Волгатек“ на улица „Тверская“. Когато Милченко и Стрелкин влязоха, Дмитрий Бершов — вторият по ранг във фирмата, ги чакаше напрегнато във фоайето, което бе още един лош знак. Без да каже нищо, той въведе двамата мъже от ФСБ в асансьора за ръководните кадри и натисна един бутон, който ги качи директно в кабинет на последния етаж на сградата. Кабинетът бе най-големият, който Милченко бе виждал в Москва. Всъщност му отне няколко секунди да забележи Генадий Лазарев, който седеше в единия край на дълъг мек диван. Полковникът предпочете да остане прав, докато изпълнителният директор на „Волгатек“ обясняваше, че никой не е виждал и чувал неговия шеф по сигурността Павел Жиров от единайсет часа предната вечер. Името бе познато на Милченко, защото двамата с Жиров бяха работили по едно и също време в КГБ. Той остави подвързания си с кожа бележник върху стъкления плот на масичката за кафе на Лазарев и седна.

— Какво се случи в единайсет часа снощи?

— Бяхме на банкет в „Кафе Пушкин“, за да отпразнуваме назначаването на важен нов служител във фирмата. Между другото — добави Лазарев, — новият служител също е изчезнал. Няма го и шофьора.

— Трябваше да споменеш това още в самото начало.

— Така или иначе стигнах до него.

— Как се казва новият служител?

Лазарев отговори на въпроса.

— Руснак ли е? — попита полковникът.

— Не съвсем.

— Какво означава това?

— Означава, че е от руски произход, но има британски паспорт.

— Значи, всъщност е британец.

— Да.

— Нещо друго, което трябва да знам за него?

— Досега той работеше за Виктор Орлов в Лондон.

Милченко размени дълъг поглед със Стрелкин, преди да се взре безмълвно в бележника си. До момента не беше записал нищо в него, което вероятно бе съвсем благоразумно при изчезнал бивш офицер от КГБ заедно със сътрудник на най-отявления противник на Кремъл. Полковникът започна да си мисли, че тази сутрин е трябвало да се обади в службата, че е болен.

— Да разбирам ли, че двамата заедно са напуснали „Кафе Пушкин“? — попита той най-накрая.

Лазарев кимна утвърдително.

— Защо?

— Павел искаше да му зададе няколко въпроса.

— Защо ли не съм изненадан?

Генадий не каза нищо.

— Какви въпроси? — попита Милченко.

— Павел имаше известни подозрения за него.

— В какво отношение?

— Той мислеше, че новият служител може да е свързан с чужда разузнавателна служба.

— С някоя конкретна служба?

— По очевидни причини — отговори внимателно Лазарев — подозренията му бяха съсредоточени върху британската.

— Значи, Жиров е планирал да го подложи на сериозен разпит.

— Той щеше да му зададе няколко въпроса — каза бавно Лазарев.

— А ако не харесаше отговорите?

— Тогава щеше да го подложи на сериозен разпит.

— Радвам се, че изяснихме това.

Телефонът до лакътя на Лазарев издаде успокояващо мъркане. Той вдигна слушалката до ухото си, послуша мълчаливо, после каза: „Веднага“, преди да я върне на мястото й.

— Какво става? — попита полковникът.

— Президентът иска да проведе разговор.

— Не трябва да го караш да чака.

— Всъщност — каза Лазарев — той иска да види теб.