Даниъл Силва
Английското момиче (2)

2.
Корсика — Лондон

Френската национална полиция официално обяви Маделин за изчезнала в 14:00 ч. в последния петък на месец август. След тридневно издирване те не намериха никаква следа от нея, освен червения скутер, който бе открит с разбит преден фар в една изолирана клисура близо до връх Монте Чинто. В края на седмицата в полицията почти бяха загубили надежда, че ще я открият жива. Пред обществото те твърдяха, че случаят си остава преди всичко издирване на изчезнала британска туристка. Обаче неофициално вече търсеха нейния убиец.

Нямаше други потенциално заподозрени лица или такива, които да представляват интерес за полицията, освен мъжа, с когото тя бе обядвала в „Ле Палмие“ следобеда преди нейното изчезване. Но също като Маделин, той сякаш се бе изпарил от лицето на земята. Дали беше таен любовник, както Фиона и другите подозираха, или се бяха запознали наскоро на Корсика? Дали беше англичанин? Или пък французин? Или, както се изрази един разочарован детектив, беше извънземен от друга галактика, който се е превърнал в частици, които са се отправили обратно към кораба-майка? Сервитьорката от „Ле Палмие“ не оказа кой знае каква помощ. Тя си спомни, че мъжът говорел на английски с девойката със сламената шапка, но поръчал на безупречен френски. Сметката, която платил в брой с чисто нови банкноти, които поставил на масата като обигран комарджия, както и големият бакшиш, който оставил, били рядкост в днешно време в Европа, и как не, при тази икономическа криза и всичко останало. Обаче най-ярко си спомняше ръцете му — слабо окосмени, без никакви лунички или белези, с чисти нокти. Той очевидно полагал грижи за ноктите си. Тя харесвала това у мъжете.

Снимката му, която дискретно бе показана в по-изисканите барове и ресторанти на острова, не предизвика нищо повече от апатично повдигане на рамене. Изглежда, никой не го беше виждал. А ако го бяха виждали, то не си спомняха лицето му. Мъжът беше като всички други позьори, които всяко лято се появяваха на брега на Корсика: хубав тен, скъпи слънчеви очила, златен швейцарски часовник на китката. Той беше поредният никой с кредитна карта и красиво момиче от другата страна на масата. Мъж, когото вече бяха забравили.

Това може би важеше за собствениците на магазини и ресторанти в Корсика, но не и за френската полиция. Тя пусна снимката му за проверка през всичките бази данни за криминално проявени лица, с които разполагаха, а след това и през още няколко други. И когато всички търсения не показаха и най-малкото съответствие, започнаха да обсъждат дали да пуснат снимка във вестниците. Имаше някои, особено сред по-висшестоящите, които бяха против подобна мярка. В края на краищата, казаха те, възможно е вината на клетия човек да е единствено съпружеската изневяра, а тя не е престъпление във Франция. Но когато изтекоха още три денонощия без никакъв особен напредък, стигнаха до заключението, че нямат друг избор, освен да се обърнат за помощ към широката общественост. Две внимателно изрязани снимки бяха предоставени на пресата — едната, на която мъжът седеше в „Ле Палмие“, а на другата вървеше по кея — и до вечерта следователите бяха затрупани със стотици обаждания. Те бързо отсяха лъжливите и странните сведения и съсредоточиха ресурсите си само върху онези, които изглеждаха правдоподобни. Но нито едно не даде резултат. Седмица след изчезването на Маделин Харт, единственият им заподозрян все още беше човек без име и дори без националност.

Въпреки че полицията не разполагаше с обещаващи следи, това не означаваше, че страдаше от липса на теории. Част от детективите смятаха, че мъжът от „Ле Палмие“ е убиец психопат, който е подмамил Маделин в капан. Други го считаха за човек, който просто е бил на грешното място в грешното време. Според тяхната теория той беше женен и поради тази причина не можеше да се покаже и да сътрудничи на полицията. Що се отнася до съдбата на Маделин, те твърдяха, че вероятно тя е жертва на обир, завършил зле — сама млада жена на мотор, сигурно е била лесна мишена. Рано или късно щяха да открият трупа й. Морето щеше да го изхвърли, някой турист щеше да попадне на него сред хълмовете или някой земеделец щеше да се натъкне на него, докато оре нивата си. Така се случваше обикновено на острова. На Корсика мъртъвците не оставаха скрити задълго.

Във Великобритания провалите на полицията бяха повод да се сипят нападки срещу французите. Но по-голямата част от пресата, дори вестниците, симпатизиращи на опозицията, разглеждаше изчезването на Маделин като национална трагедия. Нейното забележително издигане от обикновено момиче, живяло в общинско жилище в Есекс, беше хронологично описано, а в изявленията на много партийни величия се говореше за преждевременно прекъсната многообещаваща кариера. Нейната разплакана майка и безполезният й брат дадоха само едно телевизионно интервю и след това изчезнаха от общественото полезрение. Същото се случи и с приятелите й, с които бе почивала на Корсика. При завръщането им в Англия те се появиха заедно на пресконференция на летище Хийтроу, наглеждана зорко от екип от пиар специалисти на партията. След това отказаха всички поискани от тях интервюта, в това число и тези, които вървяха с предложение за изгодни суми. В репортажите нямаше и намек за скандал. Нямаше материали за тежки отпускарски запои, сексуални лудории или нарушения на обществения ред, само обичайните безсмислици за опасностите, пред които са изправени младите жени, пътуващи в чужбина. В партийната централа екипът на пресслужбата тихомълком се поздрави за умелото справяне с този случай, докато членовете на политическия кабинет забелязаха значително покачване на рейтинга на премиера. Помежду си те го нарекоха „ефекта Маделин“.

Постепенно статиите за нейната участ минаха от първа на вътрешните страници, а до края на септември изчезнаха напълно от вестниците. Беше есен и бе настъпило време да се върнат към работата на правителството. Предизвикателствата пред Великобритания бяха огромни: икономиката се намираше в рецесия, еврозоната — на животоподдържащи системи, а списъкът с нерешени социални проблеми, които разяждаха обществото в Обединеното кралство, бе дълъг. И като капак на всичко се задаваха избори. Министър-председателят многократно бе намеквал, че възнамерява да ги насрочи преди края на годината. Той си даваше ясна сметка за политическите опасности, които криеше едно отстъпление от казаното — Джонатан Ланкастър бе настоящият премиер на Великобритания именно защото неговият предшественик бе пропуснал да насрочи избори след месеци заиграване с обществеността. Ланкастър — тогава лидер на опозицията, го бе нарекъл „Хамлет от Номер 10^[1]“ и смъртоносната рана бе нанесена.

Това обясняваше защо напоследък Саймън Хюит, прессекретар на премиера, не спеше добре. Безсънието му се проявяваше по един и същи начин. Изтощен от смазващото еднообразие на работата си, той заспиваше бързо, обикновено с подпряна на гърдите му папка, само за да се събуди след два-три часа. А щом се отърсеше от съня, мислите му започваха да препускат. След четири години в правителството Саймън като че ли не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху отрицателното. Такава беше съдбата на прессекретаря на Даунинг стрийт. В света на Хюит нямаше триумфи, само бедствия и катастрофи. Също като земетресенията, те варираха от малки трусове, които едва се усещаха, до сеизмични катаклизми, разрушаващи сгради и отнемащи човешки животи. От Саймън се очакваше да предсказва наближаващите бедствия и ако е възможно, да ограничава щетите. Напоследък той все по-често си даваше сметка, че задълженията му са неизпълними. В най-мрачните моменти това му носеше някакво успокоение.

Някога той беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. Като завеждащ на политическата рубрика на „Таймс“, Хюит беше една от най-влиятелните личности в Уайтхол^[2]. Само с няколко изречения на острото си като бръснач перо той можеше да закопае политиката на дадено правителство, заедно с кариерата на министъра, който я беше прокарал. Саймън разполагаше с толкова огромна власт, че нито едно правителство не внасяше за разглеждане важен законопроект, без първо да го обсъди с него. И нито един политик, който мечтаеше за по-бляскаво бъдеще, не си и помисляше да се кандидатира за ръководен партиен пост, без първо да си осигури подкрепата на Хюит. Един от тези политици беше Джонатан Ланкастър — бивш адвокат от Сити, избран за депутат от района на лондонските предградия. Отначало Саймън не обърна голямо внимание на Ланкастър: той беше твърде изискан, твърде красив и твърде привилегирован, за да го вземе на сериозно. Но с течение на времето Хюит бе започнал да го намира за способен мъж с идеали, който иска да възроди своята умираща политическа партия, а след това да преобрази страната. И още по-изненадващо, Саймън откри, че наистина харесва Ланкастър, което не беше добър знак. И тъй като отношенията им станаха по-близки, те прекарваха повече време да обсъждат как да бъде поправен моралният и социалният упадък на обществото, отколкото политическите машинации в Уайтхол. В изборната нощ, когато Джонатан победи, спечелвайки най-голямото парламентарно мнозинство през последните трийсет години, Хюит бе един от първите, на които той се обади. „Саймън — бе казал Джонатан със своя убедителен глас. — Имам нужда от теб. Не мога да го направя сам.“ След това Хюит бе написал възторжена статия за шансовете за успех на Ланкастър, знаейки много добре, че след няколко дни ще работи за него на Даунинг стрийт.

Сега Саймън отвори бавно очи и се втренчи презрително в часовника на нощното си шкафче. Той показваше 3:42 ч. сутринта, сякаш му се подиграваше. До него бяха трите мобилни телефона, всичките напълно заредени за яростната медийна атака през идващия ден. Искаше му се да може толкова лесно да зареди и „батериите“ на собствения си организъм, но на този етап никакво количество сън или тропическо слънце не можеше да поправи щетите, които бе нанесъл на тялото си, достигнало средна възраст. Саймън погледна към Ема. Както обикновено, тя спеше дълбоко. Някога той щеше да измисли някой сладострастен начин да я събуди, но не и сега; семейното им ложе се бе превърнало в угаснало огнище. За един кратък период Ема бе съблазнена от блясъка на работата му на Даунинг стрийт, но скоро бе започнала да негодува срещу робската му преданост към Ланкастър. Тя гледаше на премиера почти като на любовен съперник и омразата й към него бе достигнала ирационални размери.

— Ти си два пъти по-добър от него, Саймън — беше му заявила тя снощи, преди да го целуне без любов по увисналата буза. — И все пак, по някаква незнайна причина, смяташ, че трябва да играеш ролята на негов слуга. Може би някой ден ще ми кажеш защо.

Хюит знаеше, че няма да заспи отново, не и сега, така че остана буден в леглото и се заслуша в поредицата от звуци, които бележеха началото на деня му. Тупването на сутрешните вестници на прага му. Бълбукането на пълнещата се с вода автоматична кафемашина. Бръмченето на правителствения седан на улицата под прозореца му. Като стана внимателно, за да не събуди Ема, той облече халата си и заслиза с тихи стъпки към кухнята. Кафемашината гневно съскаше. Саймън си наля чаша кафе — черно заради нарастващата обиколка на талията му, и го занесе в антрето. Когато отвори вратата, го посрещна порив на влажен вятър. Обвитата с найлон купчина вестници лежеше на изтривалката до глинената саксия с повехнал здравец. Като се наведе, видя и нещо друго: плик, двайсет на двайсет и пет сантиметра, плътно залепен, без никакви надписи и маркировка. Хюит веднага разбра, че не е изпратен от Даунинг стрийт — никой от екипа му не би посмял да остави пред вратата му дори и най-незначителния документ. Ето защо пратката трябваше да е от другаде. Не беше нещо необичайно; старите колеги от пресата знаеха адреса му в Хампстед и винаги щяха да оставят пакети за него. Малки подаръци за своевременна информация. Гневни тиради във връзка с доловено пренебрежение. Неприличен слух, който е прекалено деликатен, за да бъде изпратен по електронната поща. Саймън считаше за необходимо да бъде в крак с последните клюки от Уайтхол. Като бивш репортер знаеше, че онова, което се казва зад гърба на човека, често пъти е много по-важно от това, което е написано за него на първите страници.

Той побутна плика с върха на чехъла си, за да се увери, че не съдържа кабели или батерии, после го постави върху купчината вестници и се върна в кухнята. След като включи телевизора и намали звука до шепот, извади вестниците от найлоновата опаковка и бързо прегледа първите страници. В тях преобладаваше предложението на Ланкастър да направи британската промишленост по-конкурентоспособна чрез намаляване на данъчните ставки. „Гардиън“ и „Индипендънт“ бяха предвидимо потресени, но благодарение на усилията на Хюит по-голямата част от медийното отразяване беше положителна. Другите новини от Уайтхол за щастие бяха добри. Нямаше сътресения, нито дори и лек трус.

Като прегледа така наречените „авторитетни“ вестници, Саймън прочете набързо таблоидите, които смяташе за по-добър барометър на британското обществено мнение, отколкото всички социологически проучвания. После, след като си доля кафе, отвори анонимния плик. В него имаше три неща: DVD, лист хартия с формат А4 и една снимка.

— Мамка му — изруга тихо. — Мамка му! Мамка му!

* * *

Случилото се след това щеше да стане по-късно източник на много спекулации, а за Саймън Хюит — бивш политически журналист, който със сигурност трябваше да е най-наясно — на немалко обвинения. Защото, вместо да се свърже с лондонската полиция, както изискваше британският закон, той занесе плика и неговото съдържание в кабинета си на Даунинг стрийт №12, намиращ се само през две врати от официалната резиденция на министър-председателя, която бе на №10. След като проведе в осем часа обичайния брифинг със сътрудниците си, по време на който не спомена нищо за съдържанието на плика, той го показа на Джеръми Фалън — началник на кабинета и политически съветник на Ланкастър. Фалън беше най-могъщият началник на кабинет в британската история. Неговите служебни задължения включваха стратегическо планиране и координиране на политиките между различните министерства, което му даваше правомощията да си пъха носа навсякъде, където намери за добре. В пресата често го наричаха „мозъка на Ланкастър“, което доста му допадаше, но обиждаше премиера.

Реакцията на Фалън се отличаваше само по избора на ругатня. Първият му импулс бе да занесе веднага материала на Ланкастър, но тъй като беше сряда, изчака премиерът да преживее седмичната смъртоносна „гладиаторска“ среща, известна като „Въпроси към министър-председателя“. В нито един момент по време на срещата Ланкастър, Хюит или Джеръми Фалън не предложиха да предадат материала на съответните органи. Тримата бяха единодушни, че се нуждаят от дискретен и опитен човек, на когото преди всичко можеше да се вярва, че ще защитава интересите на премиера. Фалън и Хюит поискаха от Ланкастър да им даде имената на потенциални кандидати и той им каза само едно име. Лицето бе свързано с него по роднинска линия и нещо по-важно — имаше неплатен дълг. „В такива случаи личната преданост е от голямо значение — каза министър-председателят, — но ефикасността е много по-практична.“

Вследствие на това на Даунинг стрийт дискретно бе повикан Греъм Сиймор, дългогодишният заместник-директор на британската служба за сигурност, известна още като МИ5. Много по-късно Сиймор щеше да опише срещата, проведена в личния кабинет на премиера под портрета на намръщената баронеса Тачър, като най-трудната в неговата кариера. Той се съгласи да помогне на министър-председателя без колебание, защото така постъпваха хората като Греъм Сиймор при такива обстоятелства. Въпреки това даде ясно да се разбере, че ако някога участието му в тази работа стане публично достояние, ще съсипе отговорните за това лица.

Така че остана да се определи само самоличността на оперативния агент, който щеше да проведе издирването. Както Ланкастър преди него, Греъм Сиймор имаше само един кандидат. Той не сподели името му с премиера. Вместо това, използвайки средства от една от многото тайни оперативни сметки на МИ5, Сиймор си резервира място за вечерния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Тел Авив. Когато самолетът бавно се отдалечи от терминала, той се зае да обмисля как е най-добре да подходи. Личната преданост бе от голямо значение в такива случаи, но ефикасността бе много по-практична.