Даниъл Силва
Английското момиче (48)

48.
Москва

Протестиращите се стичаха на Червения площад на малки групи, така че московската градска милиция и главорезите с кожени якета от ФСБ да не забележат — художници, писатели, журналисти, пънкари, дори няколко стари бабушки, които мечтаеха да прекарат последните си години на земята в една наистина свободна страна. До обяд тълпата вече наброяваше няколкостотин души и бе твърде голяма, за да скрие истинските си мотиви. Някой развя знаме. Друг извади мегафон и обвини руския президент, че е манипулирал последните избори, което имаше предимството да е напълно вярно. След това той се пошегува за всички други неща, които президентът бе откраднал от руския народ, което лидерът на главорезите от ФСБ изобщо не намери за смешно. С едно кимване той даде знак на милиционерите, които реагираха, като заудряха с всичка сила всеки, който се изпречеше пред погледа им, включително и главите на няколко от по-важните личности. Човекът с мегафона си изпати най-много. Когато го видяха за последно, той бе захвърлен, окървавен и в полусъзнание, в задната част на един полицейски микробус. По-късно Кремъл обяви, че ще бъде обвинен в опит да провокира бунт — престъпление, което се наказваше с десетгодишно заточение в новите ГУЛАГ. Раболепната руска преса нарече протестиращите „хулигани“ — същия етикет съветският режим лепваше на своите опоненти — и нито един коментатор не се осмели да критикува използваните силови методи. Трябваше да им се прости за тяхното мълчание. Тези дни журналистите, които дразнеха Кремъл, по много странен начин намираха смъртта си.

На московското летище Шереметиево новините от Червения площад се появиха за кратко на телевизионните екрани, когато Михаил слезе от пътническия ръкав^[1], последван трийсет секунди по-късно от Габриел. Като наближиха гишето за паспортния контрол, Алон забеляза мъж с шит по поръчка костюм да стои до недохранен граничен полицай в овехтяла униформа. Костюмираният мъж държеше в ръка снимка, която погледна два пъти, докато Михаил се приближаваше. След това той отиде до него и му каза нещо на руски, което Габриел не можа да разбере. Михаил се усмихна и стисна ръката на мъжа, преди да го последва през една необозначена врата. Алон мина сам през паспортния контрол, където една необщителна жена се взира в лицето му смущаващо дълго, преди да подпечата със замах паспорта му и да му го върне. „Добре дошли в Русия“ — помисли си той, докато влизаше в претъпканата зала за пристигащи. Беше хубаво да се върне отново.

Като излезе навън, Алон бе посрещнат от вълна тютюнев дим и дизелови изпарения, от които му се зави свят. Вечерното небе беше ясно и оцъклено, а въздухът щипеше от студ. Като погледна наляво, видя Михаил и неговия придружител от „Волгатек“ да се настаняват на топло в чакащия ги мерцедес седан. След това Габриел се присъедини към дългата опашка, чакаща за такси. Студът на бетона проникваше през тънките подметки на каубойските му мокасини и когато най-сетне се напъха на задната седалка на една раздрънкана лада, челюстите му бяха така сковани от студ, че почти не можеше да говори. Запитан за дестинацията, той отвърна, че иска да го закарат до хотел „Метропол“, въпреки че прозвуча така, сякаш бе поискал ментол.

След като напусна летището, шофьорът се насочи към Ленинградски проспект и започна дългото, бавно влачене към центъра на Москва. Беше малко след седем часа — краят на убийствения вечерен трафик. Въпреки това, скоростта им бе като на костенурка. Шофьорът се опита да поведе разговор с него, но английският му беше непроницаем като трафика. Алон измърморваше нещо учтиво от време на време, но най-вече гледаше през прозореца към рушащите се сгради от съветската епоха, които се редяха край мръсния стар проспект. За един кратък период те бяха просто отвратителни. Сега бяха направо руини. На всеки уличен ъгъл и на всеки покрив се набиваха на очи билбордове с обещания за лукс и секс. „Това е комунистическият кошмар с новото палто на капитализма“ — помисли си Габриел. И това беше ужасно депресиращо.

Най-накрая те прекосиха „Садовое колцо“ и проспектът премина в улица „Тверская“ — московската версия на Медисън Авеню. Тя се спускаше по дълъг полегат хълм край бляскавата нова централа на „Волгатек“, стените от червени тухли на Кремъл, където се вливаше в осемлентовия булевард „Охотни Ряд“. Като завиха наляво, те минаха с пълна скорост покрай Държавната дума, стария Синдикален дом и Болшой театър. Габриел не видя нито един от тях. Той гледаше единствено ярко осветената жълта крепост, кацнала на високото на Лубянския площад.

— КГБ — каза шофьорът, сочейки над горната част на волана.

— Няма КГБ — отговори сдържано Алон. — КГБ е нещо от миналото.

Шофьорът измърмори нещо за наивността на чужденците и насочи таксито към входа на хотел „Метропол“. Фоайето бе реставрирано в първоначалния си вид^[2], но жената на средна възраст, която стоеше на рецепцията, далеч не притежаваше този стил. Тя поздрави Габриел с ледена усмивка, зададе му учтиво няколко въпроса относно естеството на пътуването му, а след това му подаде дълъг формуляр за регистрация, копие от който щеше да бъде изпратено на съответните органи. Алон го попълни бързо като Джонатан Олбрайт от „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“ и бе възнаграден с ключ за стаята си. Пиколото предложи да му помогне за пътната чанта и изглеждаше облекчен, когато Габриел му каза, че може да се справи сам. Въпреки това, той му даде бакшиш за безпокойството, размерът на бакшиша подсказа, че гостът не е запознат със стойността на руската валута.

Стаята му бе на четвъртия етаж и имаше изглед към десетте платна на Театрални проспект. Алон предположи, че има поставени подслушвателни устройства, затова не направи опит да я претърсва. Вместо това проведе два телефонни разговора с клиенти, които не бяха наистина негови клиенти, и сетне прегледа купчината имейли, които се бяха събрали в електронната му поща по време на полета от Лондон. Един от тях беше от адвокат от Ню Йорк и се отнасяше за данъчните последици от дадена инвестиция със съмнителна законност. Неговият истински подател беше Ели Лавон, който бе отседнал в стая в дъното на коридора, а истинското му съдържание бе разкрито, когато Габриел въведе правилната парола. Както изглеждаше, Генадий Лазарев бе завел бъдещия си нов служител в бар О2 в „Риц“ да пийнат и хапнат. Присъстваха също Дмитрий Бершов, Павел Жиров и четири руски красавици. По-късно щеше да има снимки от наблюдението благодарение на Яков и Дина, които бяха в едно сепаре в отсрещния край на залата.

Алон изтри паролата и съобщението придоби първоначалното си съдържание. След това си сложи чифт слушалки и се свърза със сигурния канал за подаване на звук от мобилния телефон на Михаил. Чу звън на стъкло, смях и припряното бърборене на руските красавици, което звучеше нелепо дори на език, който той не разбираше. После чу познатия глас на Генадий Лазарев да прошепва доверително в ухото на Михаил: „Гледайте да си починете тази вечер. Утре имаме големи планове за вас“.

* * *

Те останаха в клуба до единайсет часа, когато Михаил се оттегли в луксозния си апартамент в „Риц“ без друга компания, освен силното главоболие. Въпреки съвета на Лазарев, той не можа да спи тази нощ, тъй като в мислите му се въртяха минали операции, редуващи се като кинохроника на най-катастрофалните събития на века. Михаил жадуваше да направи нещо, каквото и да е, но камерите за наблюдение, които със сигурност бяха скрити в стаята, не му го позволяваха. Така че той лежа неподвижно като труп, омотан в мокрите от пот чаршафи на леглото си, до седем сутринта, когато позвъняването за събуждане го вдигна на крака, изпълнен с благодарност.

Кафето му пристигна след минута и Михаил го изпи, докато гледаше сутрешните бизнес новини от Лондон. След това се отправи към фитнес залата, където направи впечатляваща тренировка, наблюдавана от един агент на руските разузнавателни служби. Като се върна в стаята си, той взе леденостуден душ, за да вдъхне малко живот на уморените си кости. След това облече най-хубавия си костюм — сив с бяло райе, който Дина бе избрала за него в ателието на Антъни Синклер на „Савил Роу“. Петнайсет минути по-късно Михаил я видя в трапезарията да се взира в очите на Кристофър Келър, сякаш те съдържаха тайната на вечното щастие. Седнал няколко маси по-нататък, Йоси тъкмо връщаше бърканите си яйца.

— Аз ги поисках рохки — каза той, — а тези би трябвало да се сервират в чаша.

Забележката му отскочи от сервитьора като камъче, хвърлено по товарен влак.

— Искате яйцата си в чаша, така ли? — попита той.

Точно в девет часа, след като прочете сутрешните вестници и довърши някои дела в Лондон чрез електронната поща, Михаил слезе в ултрамодерното фоайе на „Риц“. Там го чакаше същото „момче за всичко“ на „Волгатек“, което предишната вечер го бе издърпало от опашката за паспортния контрол на летище Шереметиево. Усмихнатото му лице бе приятно като счупен прозорец.

— Вярвам, че сте спали добре, господин Аведон?

— Никога не съм спал по-добре — излъга сърдечно Михаил.

— Нашият офис се намира в непосредствена близост. Надявам се, че нямате нищо против да походим.

— Ще оцелеем ли?

— Шансовете са добри, но няма гаранции в Москва по това време на годината.

След тези думи „момчето за всичко“ се обърна и поведе Михаил по улица „Тверская“. Докато се изкачваше по склона на хълма, като се привеждаше срещу силния насрещен вятър, той осъзна, че непознатият човек, приличащ на буца от навлечените вълнени и кожени дрехи, който вървеше на две крачки зад него, бе Ели Лавон. „Буцата“ го придружи мълчаливо до вратата на „Волгатек“, сякаш за да му напомни, че в крайна сметка не е сам. След това мъжът се мярна на фона на сутрешното московско слънце и изчезна.

* * *

Ако имаше някакви недоразумения относно истинската мисия на „Волгатек“, те бяха изяснени от голямата метална скулптура, която се издигаше във фоайето на централата й на улица „Тверская“. Тя представляваше земното кълбо, на което доминираше Русия, изобразена с огромни размери и изпомпваща животворна енергия от всички краища на планетата. Под нея стоеше — като един малък усмихнат Атлант в ушит по поръчка италиански костюм — Генадий Лазарев.

— Добре дошли в новия ви дом — извика той, докато се ръкуваше с Михаил. — Или трябва да го нарека вашия истински дом?

— Нека да не избързваме, Генадий.

Лазарев стисна ръката на Михаил малко по-силно, сякаш искаше да внуши, че не може да му се откаже, и го въведе в чакащия ги асансьор за висшия персонал, който ги качи за отрицателно време до най-горния етаж на сградата. Във фоайето бе опънат транспарант, на който пишеше: ДОБРЕ ДОШЪЛ, НИКОЛАЙ! Лазарев спря да му се полюбува сякаш бе положил титанични усилия за формулирането на текста, преди да въведе Михаил в големия кабинет, който щеше да бъде на негово разположение всеки път, когато пребиваваше в града. Той имаше изглед към Кремъл и вървеше в комплект с опасно красива секретарка, наречена Нина.

— Как ви се струва? — попита настойчиво Лазарев.

— Чудесен е — отвърна Михаил.

— Елате — каза Генадий, като го хвана за лакътя. — Всички с нетърпение очакват да се запознаят с вас.

Оказа се, че Лазарев не е преувеличил, казвайки „всички“. Наистина през следващите два и половина часа Михаил имаше чувството, че се ръкува с всеки служител на компанията, а може би и с няколко други като добавка. Имаше десетина заместник-председатели с различни фигури, ръст и отговорности, както и един мършав мъж, наречен Ментов, който правеше нещо с анализа на риска, което Михаил не можеше дори да се престори, че разбира. След това той бе представен на научния екип на „Волгатек“ — геолозите, които търсеха нови находища на нефт и газ по цял свят, и инженерите, които разработваха нови изобретателни начини за тяхното извличане. После Михаил се отправи към по-ниските етажи, за да се запознае с „малките“ хора — младите началници, които мечтаеха един ден да бъдат в неговото положение, ходещите мъртъвци, които се държаха здраво за бюрата си и за червените си фирмени чаши за кафе. Той не можа да не се запита какво ли се случваше със служител, който е бил уволнен от компания, притежавана и управлявана от наследника на КГБ. Може би получаваше златен часовник и пенсия, обаче Михаил се съмняваше в това.

Накрая те се върнаха на най-горния етаж и влязоха в големия като атриум кабинет на Лазарев, където той говори надълго и нашироко за визията си за бъдещето на „Волгатек“ и ролята, която искаше Михаил да играе в него. Стартовата му позиция в компанията щеше да бъде шеф на „Волгатек, Великобритания“ — филиала, който щеше да бъде създаден, за да ръководи изпълнението на проекта „Външни Хебриди“. Щом нефтът потечеше, Михаил щеше да поеме по-големи отговорности, най-вече в Западна Европа и Северна Америка.

— Това ще бъде ли достатъчно, за да задържи вашия интерес? — попита Лазарев.

— Може би.

— Какво ще е необходимо, за да ви убедя да напуснете Виктор и да дойдете при мен?

— Пари, Генадий. Много пари.

— Мога да ви уверя, Николай, че парите не са проблем.

— Тогава цял съм в слух.

Лазарев отвори една кожена папка и извади лист хартия.

— Вашият компенсационен пакет ще включва апартаменти в Абърдийн, Лондон и Москва — започна той. — Ще летите с частен самолет, разбира се, и ще използвате вилата на „Волгатек“, която държим в Южна Франция. В допълнение към вашата базова заплата ще получавате бонуси и стимули, които ще закръглят доходите ви до нещо такова.

Генадий постави листа пред Михаил и посочи цифрата, написана в долния край на страницата. Михаил я погледна за миг, почеса се по бръснатата си глава и се намръщи.

— Е? — попита Лазарев.

— Доста далече е от представата ми.

Генадий се усмихна.

— Очаквах, че отговорът ви ще е такъв — каза той, като отново зарови в папката, — така че си позволих да подготвя втора оферта. — Лазарев я постави пред Михаил и попита: — По-добре ли е?

— По-добре — отговори Михаил, като отвърна на усмивката му. — Определено е по-добре.