Даниъл Силва
Английското момиче (6)

6.
Израелски национален музей, Йерусалим

Габриел взе само един предмет от Греъм Сиймор — снимката на похитената Маделин Харт, и отправяйки се на запад през Йерусалим, я занесе в Израелския национален музей. Като остави колата си на паркинга за персонала — привилегия, дадена му съвсем наскоро, той мина през остъкления вестибюл и отиде в залата, в която се помещаваше музейната колекция от творби на европейски художници. В единия й ъгъл висяха девет импресионистични картини, притежавани някога от швейцарския банкер Август Ролф. На една табелка бе описано дългото пътуване на картините, взети от Париж, до това място — как са били откраднати от нацистите през 1940 г. и как по-късно са били прехвърлени на Ролф в замяна на предоставяните от него услуги на германското разузнаване. На табелката не се споменаваше фактът, че Габриел и дъщерята на Ролф — известната цигуларка Анна Ролф — бяха открили картините в един цюрихски банков трезор, нито че консорциум от швейцарски бизнесмени беше наел професионален убиец от Корсика, за да ги убие и двамата.

В съседната зала бяха изложени творби от израелски художници. Имаше три платна от майката на Габриел, включително натрапчивото изображение на Похода на смъртта от Аушвиц през януари 1945 година, който тя бе нарисувала по памет. Габриел прекара няколко минути да се възхищава на майсторството на рисунъка и полагането на боите, преди да излезе навън в градината със скулптурите. В далечния й край се издигаше кошероподобното Светилище на книгата — хранилището на свитъците от Мъртво море. До него се намираше най-новата постройка на музея — модерна сграда от стъкло и стомана, дълга шейсет лакти, широка двайсет лакти и висока трийсет лакти^[1]. Сега тя бе покрита с брезентова конструкция, която скриваше от външния свят съдържащите се в нея двадесет и две колони от Храма на Соломон.

По протежение на двете страни на сградата, както и пред входа й, който гледаше на изток — също като оригиналния Храм на Соломон, — стояха на пост въоръжени охранители. Това бе само един елемент от изложбата, който я бе направил може би най-оспорвания досега кураторски проект в света. Ултраортодоксалната общност в Израел бе осъдила изложбата като обида към Бога, която в крайна сметка щяла да доведе до унищожаването на еврейската държава, докато в арабския Източен Йерусалим пазителите на Купола на скалата обявиха колоните за изкусна измама. „На Храмовия хълм никога не е имало такъв храм — заяви великият мюфтия на Йерусалим в статия, публикувана в «Ню Йорк Таймс» — и нито един музеен експонат няма да промени този факт.“

Въпреки ожесточените религиозни и политически битки, бушуващи около изложбата, нейната подготовка напредваше със забележителна бързина. В рамките на няколко седмици след откритието на Габриел архитектурните планове бяха одобрени, средствата — събрани, и бе направена първата копка. Голяма част от заслугите за това се падаше на родената в Италия директорка и главен дизайнер на проекта. Пред обществото тя бе представена с моминското й име — Киара Дзоли. Но всички, свързани с проекта, знаеха, че нейното истинско име е Киара Алон.

Колоните бяха подредени по същия начин, както Габриел ги беше открил — в две прави редици, приблизително на шест метра една от друга. Едната от тях — най-високата, беше почерняла от пожара, запален от вавилонците в нощта, когато бяха разрушили Храма, смятан от древните евреи за обиталището на Бог на земята. Това беше и колоната, в която Ели Лавон се бе вкопчил, когато бе на прага на смъртта, и сега Габриел намери Киара точно до нея. В едната си ръка тя държеше клипборд, а с другата сочеше към стъкления таван. Носеше избелели дънки, сандали с равни подметки и бял пуловер без ръкави, който прилепваше към тялото й и подчертаваше красивите му извивки. Голите й ръце бяха загорели от йерусалимското слънце, а пищната й дълга коса бе изпъстрена със златисти отблясъци. Габриел си помисли, че тя изглежда удивително красива и твърде млада, за да бъде съпруга на очукана развалина като него.

Над главата й двама техници регулираха осветлението на изложбата, докато Киара ги надзираваше отдолу. Тя им говореше на иврит с изразен италиански акцент. Дъщеря на главния равин на Венеция, Киара бе прекарала детството си в изолирания свят на старото гето, което бе напуснала само докато получи магистърска степен по римска история от Университета в Падуа. След дипломирането си тя се беше върнала във Венеция и бе започнала работа в малкия еврейски музей в Кампо дел Гето Нуово, и можеше да си остане там завинаги, ако един наблюдателен търсач на таланти от Службата не я беше забелязал по време на посещението й в Израел. Той се беше представил сам на Киара в едно кафене в Тел Авив и я бе попитал дали би искала да направи нещо повече за еврейския народ, отколкото да работи в музея на едно загиващо гето.

След едногодишно обучение по тайна тренировъчна програма на Службата Киара се бе върнала във Венеция, този път като агент под прикритие на израелското разузнаване. Сред първите й задачи бе скришом да пази гърба на непокорния екзекутор на Службата Габриел Алон, който бе дошъл във Венеция да реставрира олтарната стенопис на Белини в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се беше разкрила малко по-късно в Рим, след инцидент, включващ престрелка и италианската полиция. Затворен насаме с Киара в една тайна квартира, Габриел отчаяно бе жадувал да я докосне. Той обаче бе изчакал, докато случаят се разреши и те се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в Канареджо, двамата се бяха любили за първи път в легло, застлано с чисти чаршафи. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.

Сега тази жена обърна глава и забелязала за първи път присъствието на Габриел, се усмихна. Очите й, големи и с ориенталска форма, имаха цвят на карамел, изпъстрен със златни точици — комбинация, която той до момента не бе успял да възпроизведе точно върху платно. Бяха изминали много месеци, откакто Киара се бе съгласила да му позира, но изложбата поглъщаше почти цялото й време. Това беше ясно доловима промяна в стереотипа на техния брак. Обикновено Габриел бе този, който бе погълнат от някакъв проект, бил той картина или тайна операция, но сега ролите бяха разменени. Организатор по природа, Киара, която бе педантична във всичко, бе разцъфтяла под силното напрежение на изложбата. Ала тайничко Габриел очакваше с нетърпение деня, в който щеше да си я върне.

Тя отиде до следващата колона и разгледа как светлината пада върху нея.

— Преди няколко минути звънях в апартамента — каза Киара, — но никой не вдигна.

— Бях на късна закуска с Греъм Сиймор в „Цар Давид“.

— Колко мило — отвърна тя саркастично. След това, все още оглеждайки колоната, попита: — Какво има в плика?

— Предложение за работа.

— Кой е художникът?

— Неизвестен.

— А нарисуваният обект?

— Девойка на име Маделин Харт.

* * *

Габриел се върна в градината със скулптурите и седна на една пейка с изглед към жълто-кафявите хълмове на Западен Йерусалим. Няколко минути по-късно към него се присъедини и Киара. Лекият есенен вятър развя косата й. Тя отметна един кичур от лицето си и кръстоса дългите си крака, така че сандалът на горния й крак се залюля на загорелите й от слънцето пръсти. Внезапно на Габриел страшно му се прииска да не напуска Йерусалим, за да търси някаква непозната девойка.

— Да опитаме отново — каза Киара най-сетне. — Какво имаше в плика?

— Снимка.

— Каква снимка?

— Доказателство, че е жива.

Тя протегна ръка. Габриел се поколеба.

— Сигурна ли си?

Когато Киара кимна утвърдително, той й подаде плика, наблюдавайки я как го отвори и извади фотографията. Докато разглеждаше изображението, по лицето й премина сянка. Беше сянката на руския търговец на оръжие Иван Харков. Габриел му бе отнел всичко: бизнеса, парите, съпругата и децата му. Тогава Иван бе отвърнал на удара, като бе отвлякъл Киара. Операцията по спасяването й бе най-кървавата в дългата кариера на Габриел. По-късно, като отмъщение, той бе елиминирал единайсет от агентите на Иван, а след това на една тиха и спокойна улица в Сен Тропе бе убил и самия Иван. Въпреки това, дори и в смъртта си, Харков бе останал част от живота им. Кетаминът, който хората му бяха инжектирали на Киара, бе станал причина тя да загуби детето, което носеше. Без лекарска грижа, спонтанният аборт бе увредил способността й да зачева. Дълбоко в себе си Киара почти бе загубила надежда, че някога отново ще забременее.

Тя прибра снимката в плика и го върна на Габриел. После го изслуша внимателно, докато той й разказваше как случаят се е озовал в ръцете на Греъм Сиймор, а след това и в неговите.

— Значи, британският премиер принуждава Греъм Сиймор да свърши мръсната работа за него — каза Киара, когато той приключи, — а Греъм прави същото с теб.

— Той е добър приятел.

Лицето й остана безизразно. Очите й, които обикновено бяха надеждно огледало на мислите й, бяха скрити зад слънчеви очила.

— Според теб какво искат? — попита тя след малко.

— Пари — отвърна Габриел. — Те винаги искат пари.

— Почти винаги — вметна Киара. — Но понякога искат неща, които е невъзможно да им се дадат.

Тя свали слънчевите си очила и ги закачи на деколтето на ризата си.

— С колко време разполагаш, преди да я убият? — поинтересува се Киара и когато той отговори, бавно поклати глава. — Това не може да стане — каза тя. — Не можеш да я намериш за толкова кратко време.

— Погледни сградата зад теб. После ми кажи дали още мислиш така.

Киара не се обърна да погледне, а се взря в лицето му.

— Френската полиция издирва Маделин Харт повече от месец. Какво те кара да мислиш, че можеш да я откриеш?

— Може би не са търсили на правилното място… или не са говорили с правилните хора.

— Ти откъде би започнал?

— Винаги съм смятал, че най-доброто място, откъдето трябва да се започне едно разследване, е местопрестъплението.

Киара откачи слънчевите очила от деколтето на ризата си и разсеяно взе да бърше стъклата им в дънките си. Габриел знаеше, че това е лош знак. Тя винаги чистеше разни неща, когато бе ядосана.

— Ако не спреш, ще ги надраскаш — каза той.

— Мръсни са — отговори сдържано Киара.

— Може би трябва да си вземеш калъф, вместо просто да ги пускаш в чантата си.

Тя не отговори.

— Изненадваш ме, Киара.

— Защо?

— Защото знаеш по-добре от всеки друг, че Маделин Харт е в ада. И ще остане там, докато някой не я измъкне.

— Просто ми се иска това да е някой друг.

— Няма никой друг.

— Никой като теб. — Тя се вгледа в стъклата на очилата си и се намръщи.

— Какво има?

— Надраскани са.

— Казах ти, че ще стане така.

— Ти винаги си прав, скъпи. — Киара си сложи очилата и погледна към града. — Предполагам, че Шамрон и Узи са дали благословията си.

— Греъм е бил при тях, преди да говори с мен.

— Колко умно от негова страна. — Тя се изправи. — Трябва да се връщам. Нямаме много време преди откриването.

— Свършила си великолепна работа, Киара.

— Ласкателството няма да те отведе доникъде.

— Струваше си да опитам.

— Кога ще те видя отново?

— Разполагам само със седем дни да я открия.

— С шест — поправи го тя. — Шест дни или момичето умира.

Киара се наведе и го целуна нежно по устните. След това се обърна и тръгна през огряната от яркото слънце градина, като поклащаше леко ханша си, сякаш в такт с музика, която чуваше само тя. Габриел гледа след нея, докато тя изчезна в покритата с брезент сграда. Изведнъж последното нещо, което му се искаше да направи, бе да напусне Йерусалим и да тръгне да търси момиче, което не познаваше.

* * *

Габриел се върна в хотел „Цар Давид“, за да вземе от Греъм Сиймор останалата част от досието — бележката с искане от похитителите, която не съдържаше искане, дивидито с изповедта на Маделин и двете снимки на мъжа от „Ле Палмие“ в Калви. В допълнение поиска копие от личното партийно досие на Маделин, което да бъде доставено на един адрес в Ница.

— Как мина с Киара? — попита Сиймор.

— В този момент бракът ми може би е по-зле, отколкото този на Ланкастър.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Напусни града възможно най-бързо. И не споменавай името ми пред вашия министър-председател или когото и да е другиго на Даунинг стрийт.

— Как мога да се свържа с теб?

— Ще ти изпратя сигнал, когато имам новини. Дотогава аз не съществувам.

С тези думи Габриел си тръгна. Като се върна на улица „Наркис“, откри поставен на видно място върху масичката за кафе колан с тайник за пари, съдържащ двеста хиляди долара. До него имаше билет за полета до Париж в 16:00 часа. Беше резервиран на името на Йоханес Клемп — един от любимите му псевдоними. Габриел влезе в спалнята и подреди в малка пътна чанта модните немски дрехи на хер Клемп, оставяйки настрана един кат облекло — черен костюм и черен пуловер, за пътуването със самолета. След това, застанал пред огледалото в банята, той направи няколко изкусни промени в своя външен вид — малко сребрист цвят за прошарване на косата, немски очила без кръжила на стъклата, чифт кафяви контактни лещи, за да прикрие характерните си зелени очи. След няколко минути едва разпозна лицето, което го гледаше. Вече не беше Габриел Алон, израелският ангел отмъстител. Той беше Йоханес Клемп от Мюнхен — човек, винаги готов да се обиди, дребнав мъж, търсещ повод да се кара с всички.

След като облече черния костюм на хер Клемп и се напарфюмира обилно с неговия ужасен одеколон, Габриел седна пред тоалетката на Киара и отвори кутията й за бижута. Един от накитите изглеждаше изненадващо ненамясто там. Представляваше висулка от червен корал с формата на човешка длан, нанизана на тънка кожена връвчица. Той я извади и я пъхна в джоба си. След това, по неизвестна и на самия него причина, я окачи на шията си и я скри под пуловера на хер Клемп.

Като слезе долу, на улицата го чакаше седан на Службата. Алон хвърли пътната си чанта на задната седалка и се настани до нея. След това погледна часовника си, но не за да провери колко е часът, а да види датата. Беше 27 септември. Някога това беше любимият му ден от годината.

— Как се казваш? — попита той шофьора.

— Лиор.

— Откъде си, Лиор?

— От Беер Шева.

— Беше ли хубаво място, докато беше малък?

— Има и по-лоши места.

— На колко години си?

— На двайсет и пет.

„На двайсет и пет — помисли си Габриел. — Защо трябва да е двайсет и пет годишен?“

И отново погледна часовника си — не за часа, а за датата.

— Какви инструкции ти дадоха? — попита той шофьора, който по една случайност беше на двайсет и пет години.

— Казаха ми да ви откарам до летище „Бен Гурион“.

— Нещо друго?

— Казаха ми, че може да пожелаете да спрем някъде по пътя.

— Кой ти каза това? Узи ли?

— Не — отговори шофьорът, като поклати глава. — Стареца.

„Значи така — помисли си Габриел. — Запомнил е.“ Той отново погледна часовника си. Датата…

— Е? — попита шофьорът.

— Закарай ме на летището — отвърна Габриел.

— Без да спираме никъде?

— Само на едно място.

Шофьорът включи на скорост и колата бавно се отдалечи от бордюра на тротоара, сякаш се присъединяваше към погребално шествие. Той не си направи труда да попита къде отиват. Беше двадесет и седми септември. И Шамрон помнеше.

* * *

Те стигнаха до Гетсиманската градина, а след това поеха по тесния, лъкатушещ път нагоре по склона на Елеонския хълм. Габриел влезе сам в гробището и тръгна през морето от надгробни плочи, докато стигна до гроба на Даниел Алон, роден на 27 септември 1988 г. и починал на 13 януари 1991 г. Починал в една снежна нощ в Първи район на Виена, седейки в син мерцедес, който бе взривен. Бомбата бе поставена от палестинския терорист Тарик ал Хурани по нареждане на Ясер Арафат. Мишената не беше Габриел — това щеше да бъде твърде милостиво. Тарик и Арафат бяха искали да го накажат, като го принудят да види смъртта на съпругата и детето си, така че да прекара остатъка от живота си, скърбейки като палестинците. Само един елемент от плана се беше провалил. Леа бе оцеляла в този ад. Сега тя живееше в психиатрична клиника на върха на хълма Херцел, хваната в капана на спомените и със съсипано от огъня тяло. Страдаща от комбинация от посттравматично стресово разстройство и психотична депресия, Леа преживяваше непрестанно взрива. Понякога обаче имаше мигове на прояснение. По време на един такъв миг тя бе дала разрешение на Алон да се ожени за Киара. Погледни ме, Габриел. От мен не е останало нищо. Нищо друго, освен спомените.

Алон отново погледна часовника си. Не датата, а часа. Имаше време за едно последно сбогуване. За един последен порой от сълзи. За едно последно извинение, че не бе претърсил колата за бомба, преди да позволи на Леа да запали двигателя. След това излезе, залитайки, от каменната градина в деня, който някога бе любимият му ден от годината, и се настани на задната седалка на седана, каран от един двайсет и пет годишен младеж.

Момчето прояви здрав разум и не отрони нито дума по време на пътуването до летището. Габриел влезе в терминала като обикновен пътник, но след това отиде в една стая, запазена за персонала на Службата, където изчака да обявят полета му. Когато се настани на мястото си в първа класа, изпита съвсем непрофесионалното желание да позвъни на Киара. Вместо това, използвайки техники, които бе научил на младини от Шамрон, той я зазида дълбоко в мислите си. Засега нямаше Киара. Нито Даниел. Нито Леа. Имаше само Маделин Харт — отвлечената любовница на британския премиер Джонатан Ланкастър. Когато самолетът се издигна в притъмняващото небе, тя се яви на Габриел — нарисувана с маслени бои върху платно, като Сузана, къпеща се в градината си. А над стената я гледаше похотливо мъж с ъгловато лице и малка, жестока уста. Мъжът без име или националност. Забравеният мъж.