Даниъл Силва
Английското момиче (4)

4.
Хотел „Цар Давид“, Йерусалим

На 22 юли 1946 г. следобед екстремистката ционистка групировка „Иргун“ бе взривила голяма бомба в хотел „Цар Давид“ — тогавашното седалище на всички британски военни сили и цивилни институции в Палестина. Атентатът — наказателна операция заради ареста на няколкостотин еврейски бойци — бе довел до смъртта на деветдесет и един души, в това число двадесет и осем британски поданици, които бяха пренебрегнали телефонното предупреждение да се евакуират от хотела. Макар и осъден от всички, бомбеният атентат се бе оказал един от най-ефективните актове на политическо насилие, извършвани някога. Само след две години британците се бяха оттеглили от Палестина и съвременната държава Израел — някога една почти немислима ционистка мечта, бе станала реалност.

Сред късметлиите, които бяха оцелели от бомбената експлозия, беше младият офицер от британското разузнаване Артър Сиймор, ветеран от военновременната програма „Двойна игра“, който неотдавна бе прехвърлен в Палестина, за да шпионира еврейската съпротива. По време на взрива Сиймор трябваше да бъде в кабинета си, но се бе забавил няколко минути заради среща с информатор в Стария град. Той чу детонацията точно когато минаваше през портата Яфа и видя с ужас как част от хотела се срина. Картината щеше да го преследва до края на живота му и даде насока на по-нататъшната му кариера. Яростен противник на израелците и владеещ свободно арабски език, Сиймор създаде притеснително тесни връзки с много от враговете на Израел. Той бе редовен гост на египетския президент Гамал Абдел Насър и един от първите почитатели на младия палестински революционер Ясер Арафат.

Въпреки проарабските му симпатии, Службата считаше Артър Сиймор за един от най-способните служители на МИ6 в Близкия изток. Ето защо бе малко изненадващо, когато единственият син на Сиймор — Греъм, избра да прави кариера в МИ5, а не в по-бляскавата Тайна разузнавателна служба. Сиймор младши, както стана известен още в началото на кариерата си, първо служи в контраразузнаването, работейки срещу КГБ в Лондон. След падането на Берлинската стена и нарастването на ислямския фанатизъм той бе повишен и оглави борбата с тероризма. Сега, като заместник-директор на МИ5, Сиймор бе принуден да разчита на своя опит и в двете сфери. Тези дни в Лондон упражняваха занаята си повече руски шпиони, отколкото в разгара на Студената война. А благодарение на грешките на няколко последователни британски правителства днес Обединеното кралство беше дом на няколко хиляди ислямски екстремисти от Арабския свят и Азия. Сиймор наричаше Лондон „Кандахар на Темза“. Дълбоко в себе си той се притесняваше, че страната му се плъзга към ръба на една цивилизационна пропаст.

Въпреки че бе наследил страстта на баща си към чистия шпионаж, Греъм не споделяше неговото презрение към Израел. Наистина под негово ръководство МИ5 бе изградила тесни връзки със Службата, и по-специално с Габриел Алон. Двамата мъже се считаха за членове на някакво тайно братство, което вършеше най-неприятната работа, която никой друг не желаеше да свърши, и се притесняваше за последствията по-късно. Те се бяха борили един за друг, бяха проливали кръв един за друг, а в някои случаи бяха убивали един за друг. Двамата бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат двама шпиони от противникови служби, което означаваше, че изпитваха много малко недоверие един към друг.

— Има ли някой в този хотел, който да не те познава? — попита Сиймор, като разтърси протегнатата ръка на Габриел, сякаш тя принадлежеше на човек, когото срещаше за първи път.

— Момичето на рецепцията ме попита дали съм тук заради бар мицва^[1] на Грийнберг.

Сиймор се усмихна сдържано. С оловносиви къдрици и волева челюст, той изглеждаше като прототип на барон от колониална Великобритания — човек, който решава важни въпроси и никога не си налива сам чая.

— Вътре ли ще седнем или навън? — попита Алон.

— Навън — отвърна Сиймор.

Двамата се настаниха на една маса на терасата, Габриел с лице към хотела, а Греъм — към стените на Стария град. Беше малко след единайсет часа — мигът на затишие между закуската и обяда. Габриел поиска само кафе, но Сиймор направи щедра поръчка. Съпругата му беше ентусиазирана, но ужасно лоша готвачка. За Греъм храната, която предлагаха авиокомпаниите, бе като истинско угощение, а късната хотелска закуска, даже и от кухнята на „Цар Давид“, беше повод за наслада. Същото, изглежда, се отнасяше и за гледката към Стария град.

— Може да ти е трудно да повярваш — каза той между две хапки от омлета си, — но за първи път стъпвам в твоята страна.

— Знам — отговори Алон. — Всичко е написано в досието ти.

— Интересно четиво ли е?

— Сигурен съм, че то е нищо в сравнение с онова, което твоята служба има за мен.

— Че как иначе? Аз съм само един скромен служител на службите за сигурност на Нейно Величество. Докато ти си истинска легенда. В края на краищата — добави Греъм, като понижи глас — колко разузнавачи могат да кажат, че са предпазили света от апокалипсис?

Габриел погледна през рамо към златното кубе на Купола на скалата — третото най-свято място за исляма, — което искреше под кристалната слънчева светлина на Йерусалим. Пет месеца по-рано, в една тайна пещера на петдесет метра под повърхността на Храмовия хълм, той бе открил мощна бомба, която, ако беше взривена, щеше да изравни със земята цялото плато. Беше открил и двадесет и две колони от Храма на Соломон в Йерусалим, доказващи категорично, че древното еврейско светилище, описано в „Царе“ и „Летописи“, действително е съществувало. Въпреки че името на Алон изобщо не се бе появило при медийното отразяване на значимото разкритие, участието му в операцията бе добре известно в някои кръгове на западната разузнавателна общност. Знаеше се също, че най-близкият му приятел — известният библейски археолог и оперативен агент на Службата Ели Лавон, едва не бе загинал, опитвайки се да спаси колоните от унищожение.

— Извадил си голям късмет, че бомбата не е избухнала — заяви Сиймор. — Ако се беше случило, няколко милиона мюсюлмани щяха да се струпат на границите ви само след няколко часа. След това… — Гласът на Греъм заглъхна.

— Това щеше да дръпне шалтера на начинанието, известно като „държавата Израел“ — каза Габриел, довършвайки мисълта му. — Точно това, което иранците и техните приятели в „Хизбула“ искат да се случи.

— Представям си какво си изпитал, когато си видял за първи път онези колони.

— Да ти кажа честно, Греъм, нямах време да се насладя на момента. Бях твърде зает да се опитвам да опазя Ели жив.

— Как е той?

— Прекара два месеца в болница, но изглежда почти като нов. Всъщност той вече се върна на работа.

— За Службата ли?

Габриел поклати отрицателно глава.

— Той пак копае в тунела на Западната стена. Ако искаш, мога да уредя частна обиколка за теб. Всъщност, ако проявяваш интерес, мога да ти покажа тайния проход, който води директно в Храмовия хълм.

— Не съм сигурен, че моето правителство ще одобри. — Сиймор замълча, докато сервитьорът доливаше кафе в чашите им. След това, когато отново останаха сами, каза: — Значи, в крайна сметка слухът е верен.

— Кой слух по-точно?

— Онзи за блудния син, който най-накрая се завръща у дома. Странно — добави той с тъжна усмивка, — винаги съм смятал, че ще прекараш остатъка от живота си, разхождайки се по скалите в Корнуол.

— Там е красиво, Греъм. Но Англия е твоят дом, не моят.

— Понякога и аз вече не се чувствам у дома си там — каза Сиймор. — С Хелън неотдавна си купихме вила в Португалия. Скоро ще бъда изгнаник, както беше ти.

— Колко скоро? — поинтересува се Алон.

— Няма нищо спешно — отговори Сиймор. — Но в крайна сметка всички хубави неща си имат край.

— Ти си направил страхотна кариера, Греъм.

— Дали? Трудно е да се измери успехът в бизнеса по сигурността, не е ли така? Нас ни оценяват по нещата, които не се случват — тайни, които не са откраднати, сгради, които не са взривени. Това може да е много неудовлетворителен начин за изкарване на прехраната.

— Какво ще правиш в Португалия?

— Хелън ще се опита да ме отрови с екзотичните си манджи, а аз ще рисувам ужасни акварелни пейзажи.

— Никога не съм знаел, че рисуваш.

— Напълно основателно. — Сиймор се намръщи на гледката, сякаш надхвърляше способностите му да я нарисува. — Баща ми щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че съм тук.

— А ти защо си тук?

— Чудех се дали би искал да откриеш нещо за мой приятел.

— Този приятел има ли си име?

Греъм не отговори. Вместо това отвори дипломатическото си куфарче, извади една снимка 20 на 25 сантиметра и му я подаде. На нея се виждаше привлекателна млада жена, гледаща право в обектива, която държеше броя на „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ отпреди три дни.

— Маделин Харт? — попита Габриел.

Сиймор кимна утвърдително. След това му подаде един лист, формат А4. На него имаше едно-единствено изречение, написано с готически шрифт.

Имате седем дни, иначе момичето ще умре.

— По дяволите! — изруга тихо Габриел.

— Опасявам се, че нещата стават още по-лоши.

* * *

По някаква случайност управата на „Цар Давид“ бе настанила Греъм Сиймор — единствения син на Артър Сиймор, в същото крило на хотела, което бе разрушено през 1946 година. Всъщност стаята на Сиймор се намираше малко по-надолу по коридора от тази, която баща му бе използвал за кабинет през последните дни на Британския мандат в Палестина. Като пристигнаха, те откриха на дръжката още да виси табелката с надпис „Не ме безпокойте“ заедно с торбичка, в която имаше броеве на „Джерусалем Пост“ и „Аарец“. Греъм въведе Габриел вътре. След това, доволен, че в негово отсъствие никой не е влизал в стаята, той мушна едно DVD в гнездото на лаптопа си и натисна бутона „Старт“. След няколко секунди на екрана се появи Маделин Харт — изчезналата британска поданичка и служителка на управляващата във Великобритания партия.

За първи път правих любов с министър-председателя Джонатан Ланкастър на партийната конференция в Манчестър през октомври 2012 година…